0
722

24 май

На двадесет и четвърти май винаги ти се иска да кажеш нещо голямо, но е най-хубаво е да се придържаш към трезвото съзнание, че това едва ли ще ти се удаде. Защото този ден е толкова голям, че трудно, а и ненужно е усилието да се големееш точно на него. Та ще бъда кратък, но с идеята да допринеса с нещо.

Вече дванадесет години българският език е официален език на Европейския съюз. През цялото това време българският звучеше и продължава да звучи навсякъде в европейските институции, на всички срещи на върха на Съюза, на всички заседания и при всички гласувания, на които решенията за общото настояще и общото бъдеще на двайсет и осем нации се вземаха и се вземат и с български глас.

Да, сигурно в работата на скоростната кутия на Европейския съюз могат да се забележат проблеми, които водят до разминавания в предавките към отделните колела. Вярно е, че едно лоби може да прокара някой път регулация, която да ощети мнозина несправедливо. И все пак езикът ни се чува.

Все пак вече дванадесет години в институциите на Европейския съюз се говори и на български за интересите и предпочитанията на българската нация като суверенна част от цялото. И често се стига до съгласие, което удовлетворява мнозинството и от тази нация.

Какво стана за това време с българския език и с българската култура? Толкова много и толкова разнообразни неща станаха, че въпросът, зададен така крупно, разбира се, е безсмислен. Ето защо ще го стесня и сведа до този: какво стана с българския литературен живот в последните дванадесет години? Мисля, че е възможно да бъдат отбелязани някои лесни за констатиране и разпознаване движения в пейзажа през същия период. Както и динамики в релефа на самия българския език, взет като норма, но и като предмет на всекидневна употреба в публичното общуване.

Когато преди малко повече от единадесет години започнах да се занимавам с предаването на Българската национална телевизия „Библиотеката“, работите с българската литературна действителност стояха по начин, много различен от този, който се вижда и с просто око днес. Сега, като резултат от развитието през последното десетилетие, у нас отново има литературна действителност всъщност. Защото сега появата на една книга отново може да бъде действително събитие, да събира множество хора на премиери, да радва, възхищава, дразни, скарва, сдобрява, влюбва, ако щете. Защото писането възвърна толкова много от своя престиж и от достойнството си, а четенето пак започна да става разпознавателен социален белег и поле за премерване на вкусовете. Ще отрече ли някой, че днес в България и писателят също може да бъде звезда?

Очевидното оживление около литературата направи така, че се появиха и продължават да се появяват нови и нови места, искащи да бъдат центрове на живот – на представяния, на срещи, на дебати. А какво да кажем за Софийския международен литературен фестивал ? В последните няколко години той набра такава скорост, че предизвикваното от програмата му и от самото изложение на книги стълпотворение мъчно може да бъде сравнено с нещо друго от онова, което събира стотици хора в Националния дворец на културата.

Наясно съм (поне в прилична степен) с трудностите, които българските издатели срещат, с проблемите, произтичащи от ДДС-то върху книгите например, както и с борбата за оцеляване на независимите книжари. Но при все това всеки месец се появяват десетки нови издания, а ръкописите, които постъпват в редакциите на уважаваните от публиката издателства, препълват понякога рафтовете.

Не мисля, че нещо от посоченото до момента ме представя като наивен съзерцател, подобен на дете, застанало пред витрината на сладкарница. Но и така да е, витрината сега безспорно е богата и съблазнителна. Отново. Или всъщност, както никога преди…

Да продължа с българския език. Сега е време на големи оплаквания и жалейки. От деформирането и обезличаването на езика ни, което публичното говорене и писане предоставят наистина като емпиричен факт, от масовата загуба на уважение към езика като към норма в общуването, зачитането на която би трябвало да свидетелства за зачитане на другия и на общностното.

Действително, различните публични дискурси дават възможност да се види, че е налице употреба на голямо количество готови, клиширани фрази, подобни на изрезки от вестници, които често са напълно чужди на смисъла в една българска езикова ситуация. Заради плоското им и глуповато заимстване от английския. Но това обстоятелство не дава според мен основание за сърцераздирателни терзания. И то не само от гледната точка на някакъв ведър и лек като хвърчило езиков либерализъм от типа anything goes. Не става дума и за преповтаряне на простата истина, че живият език е разнолика и динамична реалност, която не е подчинена, а и не бива да бъде подчинена на консервативен авторитаризъм.

Става въпрос за нещо друго, което успокоява. За това, че възходът на опитите със словото, който изживяват в момента българската белетристика, поезия, че и публицистика (пък било то и предимно в количествено отношение), спомагат за развитието на езика, но и за неговото съхраняване като своеобразен свят, който се развива. А въпросният възход, както вече си позволих да кажа, е резултат от това, че литературата отново е на почит в тази страна, а книжният пазар е респектиращ сектор от икономиката.

През което време българският продължава да е от езиците на Европейския съюз. И ще продължи.

Ако и да ме мислите за неразумен наивник, бъдете, моля ви, снизходителни. Все пак днес е 24-и.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияПрофесорско каре: Европа и нациите
Следваща статияСлово в Неделя на Самарянката