Скулптура на известния във Франция Боян Райнов, дарена от дъщеря му, все още не може да намери своето място в София. Препубликуваме този текст от новия сайт за култура „Въпреки” и пожелаваме „на добър час” на колегите Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов.
Културата винаги е оцелявала „въпреки” всичко и „въпреки” сложната конкюнктура. Затова пожелаваме „на добър час” на колегите Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов решили да дадат началото на нов сайт за култура, който носи името „Въпреки”. Още повече, че амбицията на новия сайт е „Въпреки” да не означава „противопоставяне, а нова енергия, за преодоляване на мъглата и сивото блато, в което напоследък сме попаднали…”
Портал Култура
Историята засега свършва в един двор в околностите на София, където скулптурна творба на известния повече във Франция Боян Райнов чака своето време. За да се завърне символично най-сетне в родината си този все още „невъзвръщенец”, каквото клеймо слагаше „народната власт” на онези, които оставаха на Запад и се отказваха от „социалистическия рай”. Неговата дъщеря Диана – Мария Райнова е решила да подари тази скулптура на София след неговата кончина през 2005 година, но вече години не могат да се намерят пари от различни институции за изграждането на… постамент. Иначе мястото е определено и има разрешение – пред Националната галерия за чуждестранно изкуство от страната на Художествената академия.
Но може би все още не е дошло времето за тази скулптура,
казва Диана.
Тя се притеснява, че творбата може да бъде някой ден нарязана за метал по подобие на съдбата на десетки паметници в България. Между тях са и две скулптури на майка й Стела Райнова от Борисовата градина и Южния парк в София. Но може би все пак точно сега е времето творбата на Боян Райнов да намери своето място, когато София е сред четирите града претенденти от България за културна столица на Европа. А и полицията, която бди пред парламента заради протестиращите, може да обърне внимание и на апашите. Поне докато българите не разберат все пак, че паметниците са памет и изкуство, а не парче метал, което днес може за съжаление да струва повече от скулптурите, създадени от него…
Иначе историята е дълга и започва отдавна. Тръгва от големия български художник, писател и изкуствовед Николай Райнов. Съпругата му умира рано и той успява да отгледа двамата си сина – Богомил и Боян. Две силни личности, доста противоречиви, както е и самият Николай. Двама сина, които тръгват по различни пътеки, но които дават своя отпечатък в обществото. Единият – Богомил – регионално само в България, другият – Боян – като световен творец. Тази година се навършват 125 години от рождението на Николай Райнов и 60 години от смъртта му. Внучката му Диана Райнова е основала фондация „Николай Райнов” и иска да възкреси не само спомена за него, но и идеите му, както и неиздаденото му творчество, но не среща особена помощ нито в обществото, нито в държавата.
В България има пълна девалвация на ценностите и държавата не се интересува от хора, които са колоси на българската култура, казва Диана Райнова. Ние със собствени сили правим всичко, даже когато искаме да преиздадем нещо, ни казват – дайте пари. Оказва се, че трябва да плащаме от собствения си джоб, от собствените си пенсии и затова всичко правим „въпреки”, добавя внучката на големия Николай Райнов, която също е скулптор. Но напоследък не работи, защото отдава цялото си внимание на фондацията.
Иначе, животът и на цялото семейство е белязан от прокоби, които непрекъснато трябва да бъдат преодолявани.
Животът на Николай Райнов не е безметежен.
Заради интересния си роман „Между пустинята и живота“ /1919 г./, посветен на живота на Исус Христос, е анатемосан и отлъчен от православната църква, тъй като романът не отговаря на постулатите и канона, въпреки че е художествено произведение. През 1939 г. най-неочаквано е забранен юбилеят му, насрочен за 12 март по повод 25 години творческа дейност и 50 години от рождението. Десетки телеграми получава Николай Райнов тогава с поздравления и възмущения заради тази забрана.
Не става ясно каква е точно причината за тази забрана, но като че ли не е без значение, че почетен председател за неговия юбилей е Никола Мушанов, отстранен като министър-председател след военния преврат и забраната на политическите партии през 1934 г. А през 1939 г. премиер е Георги Кьосеиванов, който се води независим, бивш началник на канцеларията на цар Борис III. Освен това на проф. Николай Райнов гледат подозрително, заради връзката му с масоните. Но всичко това, всички поврати на съдбата, той приемаше с достойнство, спомня си Диана.
След 9 септември 1944 г. продължават неговите митарства. Въпреки и ляво настроен човек, Николай Райнов не желае да влезе в комунистическата партия, защото не приема убийствата и терора. Може би затова неговият син Богомил, който поема по пътя на съглашателство и съпричастност с новите управляващи, се отказва от баща си. Самата Диана не е виждала указа в Държавен вестник, но за това в семейството се е говорило. Другият му син Боян, който със съпругата си Стела заминава през 1945 г. на специализация в Париж, по-късно остава там. Това става, след като се ражда Диана през 1947 г., но майка й Стела трябва да замине за България заради влошеното здравословно състояние на майка си и баща си. Дори тя е получила предложение да стане асистентка на известния френски скулптор и популяризатор на изкуството проф. Марсел Жимон.
По-късно обаче българските власти не разрешават на Стела и Диана да се върнат при Боян в Париж. От българското посолство настояват и той да се върне в България. Боян обаче отказва. Така той остава там обявен за „невъзвръщенец”, след като от българските власти му отнемат паспорта и гражданството.
Не исках да правя партизанки,
казва по-късно Боян на своята дъщеря за мотивите си да остане във Франция, която го приема като свой син. А има предвид печалната практика на своите колеги – скулптори в България, не малко от тях изключително талантливи, които са били принудени да изкарват прехраната си с подобни поръчки, които гледаме и сега около нас. И спорим, дали трябва да останат, или не, дали могат да бъдат боядисвани, или не и това вандалщина ли е или политически акт…
Мечта на Николай обаче е била да види отново своя син Боян. „Когато се звъннеше вечер късно на вратата, той трепваше и казваше – Боян си идва”, спомня си за своя дядо Диана. Бях на 8 години, когато Николай Райнов почина и помня нещата, които ми казваше: „Завистта си заслужава, съжалението идва от само себе си” и още – „Гръм не пада на тръните, а по високите дървета”. Винаги смяташе, че всеки има своя път и решава сам. И си спомня един случай – Боян Райнов се явява на изпит в Художествената академия при баща си по история на изкуството. И той го скъсва. След като се връща в къщи, Боян пита баща си: „Защо ме скъса, аз отговорих, както Иван. Ти на него му писа четворка, а мен ме скъса”. „Да, но Иван си изкарва прехраната като фурнаджия през нощта. Няма мен и моята библиотека и ти нямаш право да отговаряш като него”, казва Николай Райнов. „И това ми беше много полезно и съм много благодарен на баща ми”, казва по-късно Боян на Диана, след като четири години води беседи за изкуството по френската телевизия.
Впрочем Диана – Мария вижда баща си за пръв път след дългите години раздяла едва през 1978 г. До тогава не й дават паспорт.
Не можех да отида дори до Скопие,
казва тя. Писмата от Боян не стигат до България, ние нищо не знаехме за него, казва дъщеря му. Тогава обаче тя се записва за екскурзия от СБХ в Париж, където може би заради колективния паспорт, не й обръщат внимание от съответните служби. И там се среща с баща си. Преди това, когато става на 16 години, от френското посолство в София идва човек, който казва, че ако желае може да стане френски поданик, защото е родена в Париж. Но майка й, притеснена и наплашена, а и самата тя – отказват. Впрочем, сянката на бащата „невъзвръщенец” тегне над семейството през годините, но все пак атмосферата малко се разведрява в края на 70-те години на миналия век.
След срещата през 1978 г. вече Диана поддържа с баща си връзка и научава какъв голям творец е той. „BOYAN”, както се подписва, е в елита на Франция. Страната издава пощенска марка с неговата скулптура „Семейството” през 1982 г. по повод 60 години от рождението му. До тогава специални пощенски марки са издавани само за Огюст Роден и Аристид Майол, но след тяхната смърт. Два площада в предградията на Париж носят неговото име. Почетен гражданин е на няколко града. Той е автор на шест монументални скулптури, експонирани във френската столица. Прави многобройни изложби във Франция, Италия и САЩ. Печели първа награда за скулптура заедно с Джакомети. Бил е приятел на Пикасо, Рене Шар, Пол Елюар. Всъщност във Франция той извървява пътя на голям творец и постига това изчистване на формите, характерно за неговите скулптури и рисунки.
Но когато дори след промените в България има тържество за наименуването на един от площадите в предградие на Париж на негово име, от българското посолство няма никой представител. „И мен ме питаха, къде са българите”, казва Диана. А на табелата пише, че това е скулптура на Боян, завършил в България. „Хората са се сменили, но манталитетът не”, казвал Боян притеснен, когато трябвало да ходят до българското посолство с Диана, за да оформят документи, а дъщеря му го убеждавала, че хората са други. Все още бил жив споменът от преди години, когато в това посолство му прибрали българския паспорт и го оставили като „невъзвръщенец” без родина. Защо трябва всичко да правим въпреки всичко, пита Диана и не намира отговор. Като при това, все още никой в България не се е сетил да отмени
дамгата „невъзвръщенец” на Боян Райнов.
Отношенията между двамата братя Боян и Богомил също са сложни. След като Боян остава във Франция, а по-късно Богомил става културно аташе в Париж, двамата не се виждат. Има един-единствен случай, в който Боян е бил в болница и втората му съпруга, художничката Фей Видал съобщава на Богомил, че брат му е тежко болен. Той отива там, но води със себе си и военното аташе на посолството на тази среща. Може би, за да има свидетел или пък това е било условието, за да я има въобще. Диана си спомня, че Богомил й е казвал и написал в някаква статия, че Вълко Червенков, тогавашният премиер на комунистическото правителство, му бил забранил да се вижда с брат си. „Това беше минус в биографията на Богомил, че той има брат „невъзвръщенец” и затова много се мълчеше по този въпрос. Никой не знаеше, че Богомил има брат, и чак по-късно след промените се разбра това”, казва Диана.
Това е много голяма отговорност за мен, признава дъщерята на Боян Райнов и внучка на Николай Райнов за факта, че се е родила в такова семейство. Винаги се е стремила да прави всичко в живота и в изкуството от такава гледна точка. „Но аз съм много благодарна, въпреки всичко, което съм преживяла – целия този натиск, заради който не можеш да дишаш”, казва тя. Винаги си спомня майка си, хората, които са идвали в дома им и са говорели за изкуство и духовност. Без дребни клюки и интриги. Досега не е искала да прочете своето, на майка си и на баща си досиета в Държавна сигурност, заради травмата, която биха й причинили. Но вече е готова и иска да разбере истината за своето семейство от гледна точка на онова време.
„Най-много ме боли за загубата на връзката с баща ми. Той можеше да ми даде много”, казва дъщерята на Боян. Сега пък я боли, че творците хем са свободни, хем тази девалвация на духовните ценности ги принизява до нивото да гладуват. „Хем си свободен, хем всичко е на много ниско ниво. Причината е и икономическа, и политическа. Все пак трябва да имаш елементарните условия да твориш”, казва скулпторката. Другата политическа причина е, че
изкуството е последната дупка на кавала.
Последното нещо, от което политиците се интересуват, казва Диана и посочва, че навсякъде в Европа фирмите отделят десет процента от своите доходи за спонсорство, за разлика от България.
Според нея нашият закон за културното наследство е толкова куц … „Изкуството го вкараха в сивата икономика, едва ли не, като нещо забранено”, твърди тя. И това, че не можеш да изнесеш наши произведения на изкуството в чужбина? Можеш да отидеш в Париж и да си купиш Пикасо по най-нормален начин. А тук не можеш да изнесеш нещо, има списъци. Това е културна ценност, но какъв е обменът, как се движат тези неща, пита Диана. Втората пречка е, че като че ли нарочно нещата се спъват. Непрекъснато се говори за тези крадени произведения на изкуството. Защо няма сайт? Значи аз мога да знам в Париж колко картини са откраднати, а в България не знам. Не знам защо е така, продължава Диана Райнова, която все пак се надява, че за изкуство и за култура ще дойде „нормално” време в България. И то не „въпреки”…
