Иван Бунин в „Моите записки”, писани във Франция, на едно място цитира Гогол: „Можеш да пишеш за ябълково дърво със златни ябълки, но не и за круши на върбова клонка”. Спомних си тези думи, след като изгледах последния епизод (6 април 2014 г.) от поредния сезон на епохалния български телевизионен филм „Под прикритие”. И не само си спомних, ами си зададох и въпроса, който отдавна ме мъчи – кому е било нужно да прави такъв скъпо струващ и мащабен филм за „круши на върбова клонка”, след като в България си има (или поне сме имали) и „ябълкови дървета”, и „златни ябълки”?
Не знам. Може би сме избрали подобен екстремен сюжет, защото вече станахме граждани на света или поне на Европа и трябва да правим световни / европейски продукции? Продукции, които по повелята на глобалните телевизионни стандарти да не показват от коя страна на земното кълбо произлизат. Иначе няма да ни обърнат внимание на телевизионните пазари, няма да ни купуват и разпространяват от Латинска Америка до Китай, както в случая твърдят производителите от Българската национална телевизия. Съмнително е обаче доколко пазарите предпочитат „круши” пред „златни ябълки”, колкото и на нас да ни се иска да вярваме, че сме сътворили „златни ябълки”. Защото, както и да погледнем към епизодите на „Под прикритие”, те не са нито „ябълки”, нито „златни”… В най-добрия случай можем да говорим за някакво подражателство в тази насока.
И щом стана дума за подражателство, веднага възниква следващият въпрос. Серийният филм е дело не на коя и да е телевизионна организация, а на националната ни обществена телевизия. Тя по презумпция като норма на програмна политика и като начин на финансова издръжка най-малко би трябвало да се прави на комерсиална американска телевизия с продукции от филми с гангстерски сюжети. Неудобно е някак си да имитираш тези филми, след като от всяко положение оригиналите, колкото и да са субкултурни продукти, превъзхождат и по отношение на съдържание, и по отношение на професионално майсторство в режисура и актьорска игра.
Не е ли по-добре, мисля си, вместо подражателно да се опитваме да превземаме света от Латинска Америка до Китай, чрез продукциите именно на обществената телевизия да се опитаме първо да осъзнаем себе си. Да видим нашето моментно съзнание, което определено се намира в колапс, да видим кризата на националната ни душевност. Става дума за постепенни натрупвания, започнали в годините преди преломната 1989 г., но така или иначе състоянието в тази област е такова, че приобщаването на България към света на демокрацията днес наистина е барикадирано от непреодолими на този етап вътрешни духовни препятствия. Едни препятствия, които няма как да се разрушат с министерски постановления или партийни заклинания. Тук голяма роля могат да изиграят преди всичко семейството, училището и … телевизията. Да, в днешно време, въпреки щурма на интернет, телевизията продължава да има решителна роля в създаването на лични и обществени настроения за преодоляване тягостната криза на националната душевност, която ни мъчи вече толкова време и която с „разнищване” на гангстерския манталитет от екрана едва ли ще бъде преборена. Да не говорим, че и основният стожер в тази насока – семейството, вече е по-особено: „Мама, татко, телевизорът и аз”. Мама и татко ги няма или мълчат, а телевизорът ме учи на бандитизъм, това е положението…
Е, добре, нека не се правим на по-големи светци от папата и „Под прикритие” да си върви от канала на Българската национална телевизия, да го гледат онези български зрители, които харесват подобни екшън продукции, но до него да има поне още три серийни филма за онова, което е необходимо на нашето общество в момента. Или ако по някакви причини (финансови, кадрови и т. н.) това е невъзможно, не е ли по-разумно централният филм да е с друга по-важна за настоящето насока. Семейните ценности, например, са в катастрофално състояние у нас. Моралните ценности също. Те все отнякъде трябва да започнат да се възстановяват. Защо не от обществената телевизия? Сигурно е доста по-трудно като сценарий да вникнеш в душевността на подобни герои и да ги опишеш, отколкото да сблъскаш две коли и да убиеш трима души, но пък иначе ще трябва да лижем раните си още дълго време.
Ако съвременната действителност не дава поводи за подобни сюжети, имаме си образци в миналото, нека погледнем към тях. Припомням само периода 1895 – 1912 г., наричан понякога вторият „Златен век” на България. Това е времето на Алеко Константинов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Яворов, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин. Тогава са построени катедралата „Александър Невски”, паметникът на Цар Освободител, мавзолеят на Батенберг, Духовната семинария, Военният клуб, Народният театър, Софийският университет.
Излиза, че ако не в настоящето, то в близкото славно минало на сегашната трета българска държава са расли „ябълкови дървета със златни ябълки”. Защо ни трябва тогава да правим филм за „круши на върбова клонка”, един Господ знае? Че и да очакваме продължения…
Проф. Владимир Михайлов, доктор на изкуствознанието, е роден в 1943 г. Изследва и преподава история, теория и анализ на аудиовизуалните средства за масова комуникация в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, Нов български университет. Основател на департамента по масови комуникации при Нов български университет. Книги: „Телевизията търси себе си” (1978), „Лицата на телевизионния журналист” (1981), „Телевизионният филм” (1983), „Телевизия днес” (1986), „Еманципираната забава” (1990), „Предизвикателството на аудиовизуалните комуникации” (1996), „Медийна рецепция” (1998), „Открита ли е телевизията?” (2003), „Записки по телевизията: Несполучливият културен модел” (2006), „Медиязнание” (2009).