„15 минути” е нашата нова рубрика за късометражно кино на младите. Селекционерът Димитър Радев предлага два пъти в месеца по един български филм. Новият му избор е „34” на Любомир Младенов.

„34” (2006), късометражен филм, 19 минути

Режисьор и сценарист – Любомир Младенов

Oператор – Георги Челебиев

Музика – Калин Николов

Участват: Цветан Алексиев, Маргита Гошева, Христо Петков

Късно вечер или рано сутрин. Млад мъж, който е бил домакин на голямо парти, гони заспалите по диваните и по земята купонджии. Един от гостите, ядосан от недружелюбното отношение, му удря юмрук за довиждане. На сутринта той се жалва на най-близките си – негов приятел и бременна (от друг мъж) жена. Лошото настроение, в което е изпратил купонджиите предишната вечер, го преследва и той се скарва с приятелите си за дреболии. След обилно количество сън следобед всичко тръгва постарому – вечерта идва с нова компания, гостите отново превземат къщата и вниманието на обитателите й.

Когато разговарях с режисьора Любомир Младенов за внушенията на филма, той сподели: „Героите го карат по инерция, не са способни на дълбоки чувства, посредствени са и някак по чеховски устроени – хем искат да направят нещо, хем не знаят как, хем им се иска да действат, хем имат съмнения.”

Добавям от себе си – млади хора, които са оставили бездействието да им подейства като наркотик. Или като хапче за сън. И пиенето, ганджата, безконечните приказки започват да горчат в устата, ако се превърнат в безцелно удоволствие, ерзац на радостта, която всеки търси и чака като малко беззащитно птиче, изнасящо серенада на прозореца ти, без да си го канил.

Видях една снимка на Андрей Тарковски в книгата Instant Light – Tarkovsky Polaroids, той с малко птиче, кацнало на ръката му. И прочетох в същата книга: „По време на снимките на филма „Огледало” Андрей Тарковски снима себе си в сцена, лежащ на болнично легло и държащ в дясната си ръка малка птичка. И това наистина се случва с него в края на живота му: в болничната стая в Париж, където той умира, малка птичка долита всяка сутрин през отворения прозорец и каца върху ръката му…” И си спомних този момент във филма на Любомир когато бременната Маргита слуша песните на птиците в парка. Там, сред птичия хор, тя си отдъхва от напрежението и караниците, от решенията, които не бърза да вземе.

Ако кажа, че филмовият разказ на „34” е за купонджиите със широки сърца, които след 30-те трябва да пораснат, да разберат кои са, какво искат от живота и как да го постигнат, няма да е докрай точно. Мисля, че донякъде идеята на Любомир Младенов е да говори за неща, които е преживял и които са формирали неговото отношение към света на едно дори несъзнателно ниво. Поколението на Любомир (и моето) е някак метафизично изгубено в теснината на бързите промени, мислени и недомислени, криминални и антиутопични. Промяната не се оказа тази, за която бяха мечтали и разказвали по-възрастните от нас. Такава внезапна промяна действа като ступор и тя е причината 15-20 години да минат като секунда или точно обратното – да се точат като космическо време.

Тук искам да направя паралел с романа на Сол Белоу „Не изпускай деня”. Героят на Цветан Алексиев е на 34 години, това е и приблизителната възраст на Уилхелм, главното действащо лице в книгата. Уилхелм е неуспял киноактьор с куп неосъществени мечти, затънал в дългове, недоволен от личния си живот, защото вечно се чувства неразбран и недооценен, но с желание да погледне и потърси отговорите в себе си. Разкъсван е от вътрешни противоречия, но когато дълбае в себе си, стига до неподозирана дълбочина. Прилича на героите от филма на Любомир Младенов с нерешителността си, но и с някак по детски спокойния си поглед върху важните неща – децата му, незаслужаващи неговата злоба, дълбоката и ирационална нужда от съпричастност и споделяне. На корицата на книгата открих следното изречение: „Не изпускай деня” е хладнокръвен портрет на едно обречено поколение, за което всичко съществено започва от днес.”

А когато се чуди как да продължи напред, Уилхелм се моли: „О, Боже…, нека се отърся от тези неприятности. Нека се отърся от мислите си и да направя нещо добро от себе си. Мъчно ми е за пропиляното време. Искам да се отскубна от всичко и да заживея другояче. Защото страшно съм се омотал. Смили се.”

Във филма на Любомир надеждата идва от бременната Маргита, от живота, който отново ще потече и ще „измие” част от стаената болка, от смирението на бъдещите майки и бащи, които се срещат с чудото. Затова и финалът е такъв, макар и сякаш гледан другаде. Бъдещата майка и благите погледи на нейните приятели, които милват корема й с тиха радост и благоговение. И това е отново безмълвна молитва или песен на малко птиче, или разпукващото се утро след дълга и самотна нощ.

Димитър Радев

Любомир Младенов e роден на 7 януари 1972 г. в Свищов. През 1990 г. завършва Художествената гимназия в София. Следва кинорежисура в НАТФИЗ –в класа на проф. Георги Дюлгеров и проф. Светослав Овчаров. В този период снима четири игрални студентски филма, с които участва на фестивали в Анже, Клермон-Феран, Мюнхен, Дьор, Киев. Дипломира се през 1997 г. През 2000 – 2002 г. е режисьор на документалната ежеседмична поредица „Един ден на..”, продукция на БНТ.

Прави музикални видеоклипове, а също сценографията на четири театрални постановки. Филмография: 2013: „Витоша”, документрален; 2009: „Ловен парк”, игрален; 2008: „Сфумато на 20”, документален; 2007: „Картинг”, игрален; 2006: „34”, игрален; 2004: „Черни бегълци”, документален; 2002: „Въпрос или желание”, тв-новела; 1999: „Стадото на Павел Койчев”, документален.