Начало Идеи Гледна точка Вятър в платното на душата
Гледна точка

Вятър в платното на душата

Деян Енев
21.05.2014
2550

DEnev

 

Има писатели, които някак познаваш, без да си ги виждал. Сякаш сте приятели от години. Сякаш сте расли заедно. Седели сте на един чин. Или сте били заедно в казармата.

Тези хора не са много. Броят се на пръсти.

С поета и журналиста Божидар Грозев се знаем задочно от години. Чували сме се многократно по телефона – и покрай смъртта на бай Генчо Стоев, и покрай различни публикации и книги. Но до 16 май не бяхме се виждали, не бяхме се запознавали. Бях писал нещо, и то тук, в Портал Култура, за селото на баба ми Обручище, той ми се обади и каза: „Абе запали колата и ела до Хасково. Колко му е, два часа и половина път. Аз ще те заведа в Обручище.” И аз уж все се канех… Имах го като задължение, като обет. Настина, цял живот се каня да посетя това село Обручище, да видя къде се е родила баба ми Жечка, откъде прадядо ми Митю Вълчанов е тръгнал войник в Балканската война, за да падне убит само няколко месеца по-късно, при обсадата на Одрин. И баба ми да расне като сираче, и с по-малкото си братче да месят питки от кал, че да има какво да сложат на масата, когато майка им Мария се прибере каталясала вечер от полето. Да видя дворчето им исках, да помириша въздуха, да видя пейзажа, да проверя как работи родовата памет – дали нещо няма да ми се стори познато.

Обаче преди месец Божидар Грозев ми се обади и каза:

– Вече няма мърдане. На 16 май имаш среща с читатели в Регионалната библиотека „Христо Смирненски” в Хасково.

И този 16 май дойде. Стигнахме с жена ми до Хасково, паркирах в центъра и му звъннах.

– Ида – каза Божидар.

Видях го от 50 метра и го познах. Без да бях го виждал дотогава.

Срещата с читателите мина по ноти, видях се и със старите бойни другари от първите ми години в журналистиката Тодор Кръшков (автор, между другото, на два разтърсващи романа – „Кръв” и „Брутално. bg) и Недялко Бакалов – от него например вижте само това: „В земята легна голям писател. Прощално за Дамян Бегунов” (http://www.fakel.bg/index.php?t=3390) и сетне пак запалихме колите, и като минахме през пазара за риба и зеленчуци, отпътувахме за рая на Божо, на 20 километра от Хасково – там, където птиците не млъкват.

Седяхме до среднощ. И Мария, жената на Божидар е лекарка, като моята, двете жени си говореха за лекарски работи, а ние с Божо ненаситно препускахме през автори и книги, той беше чел всичко, което харесвах и аз, и понеже ми е батко, че и отгоре, аз пък на свой ред му бях издал в аванс името на автора на «Калуня-Каля», той се беше сдобил с книгата и също вече я беше прочел. И също беше изпаднал във възторг от нея, както и аз.

Сутринта ни събуди птичият хор. След турското кафе на терасата, под цвъркота на лястовичките в гнездата на стрехата, поехме за Обручище.

По пътя постоянно ни преследваше Бареков. Той се появяваше след всеки завой, гледаше от билбордовете, десетки барековци, скриващи зеленото на нивите и синьото на планините, Бареков след Бареков между изтляващите селца, уж усмихнат, уж ведър, но все пак, кой знае защо, може би защото е млад човек, с леко гузен поглед на тези билбордове. Това запомних от пътя между Хасково и Обручище – леко гузния поглед на Бареков.

Стигнахме Обручище, спряхме на площада. Божо вече беше звънял на кмета и той го беше насочил към леля Пена Бенишева, коренячка тук – тя да ни разведе, тя да ни покаже. Намерихме я, качихме я в колата. И поехме по тесните чакълени улички на родовата ми памет.

Чукахме на вратите, влизахме и питахме за Митю Вълчанов, за Жечка. Хората веднага зарязваха работата си и се мъчеха да се сетят. Рода го знаеха, били петима братя – Гиньо, Илия, Желю, Манол, Митю. Митю загинал при Одрин, а двама от братята му – през 1916 г.

Митю Вълчанов бил едър, голям човек, аргюнлия, добър човек. Десетилетия след смъртта му на лакомите деца се карали тъй – не яж като Митю Вълчанов.

Аз обяснявах на старците – така и така, дошъл съм да видя селото на баба ми.

– Тъй, тъй – каза дядо Калин Проданов, стиснал в синеещите си от старост ръце с черни вени тежката, като излята от бронз дрянова тояжка – човек с човек се среща, баир с баир не се среща!

Накрая, от врата на врата, ни упътиха къде им е била къщата на Вълчановите. През годините дворът е бил разделян, били строени нови къщи, притуряни навеси, барачки, но в самия край, до реката, стърчаха стените на малко къще от две стаички и коридорче, покривът беше горял и само стените стърчаха, с две-три стъпала към небето, с празна рамка от картина или от снимка върху черната осаждена стена. Хем знаех, че и тази къщичка не е била тяхната, на моята баба Жечка, че е по-късен строеж, и въпреки това ненаситно гледах, дотам, че се взрях и в празната рамка – дали няма да зърна случайно някаква тяхна снимка.

Снимка нямаше, рамката беше празна. Но чудно нещо, още стоеше върху обгорялата стена.

Ей затуй с Божидар Грозев сякаш се познавахме, преди да се бяхме видели. Защото и двамата знаехме, по един или друг начин, какво е имало в рамката.

Какво ли?

Сега ще ви кажа. С едно стихотворение на поета Божидар Грозев, стария журналист-гладиатор, дългогодишния главен редактор на най-авторитетния вестник в Южна България „Новинар-Юг”, издал една-единствена стихосбирка през живота си. Стихосбирката „Надпис”.

***

И никакъв моряк не си: напразно ши платната

и прекроява картите – и никъде не тръгна.

Троши се моливът – бе слаб за мачта;

след толкова усилия напусто килът

на кухненската маса – врязан в пода.

Сега какво ще правиш, пламъче настръхнало,

сега дали ще можеш сина си да залъжеш,

че ако не днес, все някога ще тръгнеш

самотен срещу хоризонта – сам море и лодка? 

 

Но ти отложи всичко: в къщи от Мария

не стана Пенелопа. Не намери смелост

живота си зад зъбите да стиснеш и въжето

на котвата да прегризеш, да видиш мъртвите

и живите, които са ти още верни.

Поне излизай често на панелния си мостик

и с морза на цигарата общувай с всички

закотвени моряци по отсрещните балкони: 

 

Вода. Тире. Вода – от крана на чешмата.

И вятър. Точка. Вятър – във платното на душата.

 

1979 г.

Деян Енев
21.05.2014

Свързани статии

Още от автора