С фронтмена на Tudósok за популизма в политиката, мейнстрийма в културата и желанието да си свободен разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ.
Мариаш, не Мариш. Съседът Мариш беше от „Семейство Мейзга”. И нашият герой не е кисело-саркастичен, а по-скоро дяволито-симпатичен. В неговите песни съседите не идват, за да искат прахосмукачката или да гледат телевизия, а за да споделят, че искат да се самоубият… И накрая не оплакващият се съсед, а разказвачът скача през прозореца… Опитвам се да преразкажа песента The Suicide Man на Tudósok (в превод Учените), която си е едновременно черна комедия и дълбок социален анализ, подплатен с екзистенциална скръб, и която в крайна сметка не може да бъде преразказана. Но пък можете да дойдете на концерта на Tudósok в клуб Maze („Христо Белчев” 1/„Граф Игнатиев” 2) на 26 май от 21.30 ч. и да се потопите в специфичната упадъчна атмосфера, толкова добре позната ни от не едно и две издания на фестивала Sziget, където групата свири всяка година.
Д-р Бела Мариаш, етномузиколог, фронтмен, художник, поет дадаист, писател, саксофонист и тромпетист, идва на 11-ото издание на „Аларма Пънк Джаз” със своите музиканти – Давид Ендрей, наполовина танзаниец (бас), Гергей Йели (барабани) Абруш Товисхази (орган) и със словенските си приятели от близо две десетилетия Žoambo Žoet Workestrao (с Мариян Станич от „Фолтин”на барабаните). „Как може да има пънк-джаз фестивал в София, и ние още да не сме свирили” (изказване на Д-р Мариаш от 2012г.). Музикалната история на Бела Мариаш започва от родния град на артиста Нови Сад, където през 80-те е свирил с небезизвестните авангардисти Борис Ковач и Стеван Ковач Тикмайер (наскоро събрали се отново в квартета Ultima Armonia), а в Будапеща Tudósok и до днес са гръбнакът на местния ъндърграунд. Като художник Бела Мариаш е сред неудобните – с изключително популярните си карикатури на Виктор Орбан, а и на предшествениците му на премиерския стол. Това, че Tudósok идват у нас след избори, които не ни предоставят особен избор, също може да се приеме за знак от Космическия Шегобиец или поне за живо проявление на концепцията на Борис Ковач, за „света след Историята”, свят, който артистите могат да създадат сами, противостоейки на откровения цинизъм, с който Историята се е отнасяла и се отнася към обикновения човек, откакто свят светува.
Г-н Мариаш, нека започнем разговора с един факт от близкото минало, фестивала за авангардна музика Big Ear, ваше собствено творение.
Живея в Унгария от 1991 г. Преместих се тук в началото на югославските войни, събрах групата си наново и продължихме да свирим, експериментирайки в областта на авангардния рок, джаза и всякакви други форми на творческо изразяване, които са некомерсиални, но не чак дотам, че да не комуникират с публиката. И това, което ми направи впечатление в Будапеща, беше, че има толкова много и различни фестивали – от нойз- до арт-рок и експериментален джаз… И всички те изживяваха своите периоди на затруднения и упадък. Това, което нямаше и което аз реших да създам, беше фестивал, чиято основна концепция да не е жанрът, а срещата на множество жанрове, от една страна, а от друга – срещата между Източна и Западна Европа. Защото забелязвам, след като съм живял повече от две десетилетия тук, че за източноевропейските артисти все още е трудно да пътуват по фестивали и да представят творчеството си пред по-широка аудитория, въпреки че то е на същото ниво и често в същата насока като това, на творците, родени в Западна Европа. И така създадох фестивала Big Ear, чиято цел беше да среща именно такива музиканти, от Изток и от Запад, правещи некомерсиално, но висококачествено изкуство, и той се провеждаше в продължение на 8 или 9 години… Но от един момент нататък, когато фестивалът стана относително голям, политиката се намеси, конкуренцията и някои политически кръгове ни принудиха да го прекратим, спирайки субсидиите ни. На последното ни издание натискът вече беше прекалено голям – на концерта на руската група „НОМ” полицията дойде и направо изключиха електричеството… Но пък този голям скандал поне направи добра реклама на групата и те продадоха всичките си дискове и всички картини на художника Николай Копейкин, член на групата.
Говорите за политически натиск преди повече от 10 години. Днес политическата ситуация в Унгария също не е розова…
Не мисля, че ситуацията в Унгария е много различна от тази в останалите страни от бившия Източен блок. След падането на социализма навсякъде имаше промени и различни усилия в посоката на създаването на либерални или – нека ги наречем – демократични институции. Но тези промени като че ли не бяха официализирани в достатъчна степен или не бяха достатъчно популярни. Просто прекалено много хора загубиха работните си места и сигурността си, обедняха. И във всички тези източноевропейски страни в даден момент от най-новата история наблюдаваме руската, американската, френската система на „силния лидер”, която лесно може да предизвика благоразположението на средностатистическия човек, недоволен от ситуацията, в която, просто казано, демократичните промени са го поставили. Това го виждаме в почти всички страни в региона, но не мисля, че този популистки мейнстрийм влияе на изкуството. Защото ние винаги сме били „под земята”. Изкуството ни винаги е било паралелно на мейнстрийм културата и не се е осланяло на нея. С картините си аз критикувам политическата система в Унгария, да, особено през последните 7 години. Първо имахме либерално социалистическо правителство, а през последните 4 години имаме сегашното консервативно правителство, аз критикувах и критикувам и двете в своите картини, създавайки на платното карикатурно-провокативни ситуации , като например министър-председателя, разпнат на кръст, и т.н. Но това си е мой самотен поход. Не са много хората в Унгария днес, които критикуват политическата ситуация с изкуството си. Помежду си да, но не публично и не със собствените си имена. В интернет, във фейсбук, критиката е налице, но да застанеш с името си, с лицето си, не е много типично. Хората по-скоро се нагаждат към промените и изчакват своята възможност. Мисля, че основният проблем на нашите страни е, че хората не са готови да искат собствените си права по т.нар цивилизован начин. И така те са в по-голяма степен манипулируеми от западноевропейците, които са свикнали малко повече с игрите на демокрацията. Освен това хората на Запад са малко по-богати и имат повече време и енергия да се включат адекватно в тази игра, а тук хората често са безработни, бедни и чувстват гняв от невъзможността да променят системата, което обикновено ги тласка в ръцете на силните лидери. Някои хора днес ме смятат за…(ха ха) враг заради моите сатирични портрети на Виктор Орбан, но нека не забравяме,че аз не съм рисувал само Орбан, а и много други политици. Така че никой не може да ме обвини в еднопосочна критика.
Ако продължим малко в тази посока, кого визира песента ви Minden Sztalin, Minden Hitler („Всички сталиновци, всички хитлеровци”)?
На една репетиция преди последните избори импровизирахме върху една простичка мелодия и текстът за Сталин и Хитлер се роди от само себе си. Това са двата полюса, към които хората най-лесно се прикрепят, тази радикална конфронтация и поляризация е в интерес на политиците и на всички, които искат да отклонят вниманието от реалните проблеми, пред които сме изправени, разчитайки на омразата. И така написах тази песен, в която се пее как на един наш концерт идват двама много специални гости, и двамата мустакати, единият с малък мустак, а другият с голям. Те купуват наши дискове на концерта, канят ни в хотела си, влюбват се в нас, опитват се да ни поканят в парламента и да завържат бизнес с нас. Но ние казваме „не” накрая.
Как изглежда унгарската ъндърграунд сцена днес?
Много неща са се променили от 90-те и на първо място – хората и ситуациите. При предишното ни интервю (през 2006) може би съм звучал малко песимистично, защото виждах, че алтернативните форми на изразяване изживяват по-труден момент. В края на 80-те, например, ако нещо беше ново и експериментално, то винаги беше и донякъде забранено, тъй като се предполагаше, че съдържа повече свобода или несъгласие със съответната диктатура. Днес хората се интересуват много по-малко от неща, които наистина изразяват свобода или различен начин на мислене. Консуматорското общество ги е направило по-податливи на влиянието на първосигналните забавления. Дойде времето на новите поколения, които си имат съвсем други проблеми и нямат нито достатъчно време, нито достатъчен интерес към експеримента в изкуството. В същото време обаче в Будапеща са налице много малки клубове със собствена специализирана програма – например, фрий джаз. Има и един друг клуб, малко по-голям – с капацитет 700 души, на който съм един от съоснователите и програматорите, А38. Там често правим комерсиални концерти, за да финансираме с приходите експерименталните и некомерсиални неща, които по-сериозно ни вълнуват. Например концерти на Матс Густафсон, Мейсио Паркър, Лидия Ланч или други ъндърграунд легенди се редуват с мейнстрийм рок или дори попбанди. И с приходите от мейнстрийм концертите формираме основата, на която да стъпим, за да поканим по-важните от наша гледна точка експериментални артисти. Не е лесно, фестивалите са в непрекъсната надпревара помежду си и целта е сякаш само количествен растеж. И едновременно с това те нямат достатъчно приходи. Миналата година Sziget, най-големият ни фестивал, претърпя сериозни загуби – навярно защото нямаше достатъчен брой комерсиални звезди в програмата си – въпреки че преди две години му беше присъдена титлата „Най-добър фестивал в Европа”.
Вашата история със Sziget каква е, защото, гледам, май не пропускате издание?
Да, ние може би сме единствената група, която е свирила на всички издания на Sziget още от самото създаване на фестивала преди 22 години. В началото фестивалът беше истински Уудсток – рок фестивал, изразяващ свободния дух. След това и Sziget влезе в надпреварата на големите европейски фестивали, което много го комерсиализира. Не харесвам тази страна на нещата, но трябва да призная, че тя е част от играта. Ако не бяха влезли в „състезанието”, рано или късно трябваше да затворят. Днес имаме фестивал, който, от една страна, е много комерсиален, но от друга, има достатъчно странични програми, достатъчно творчески и от тази гледна точка – интересни. И това все пак е по-добрата възможност в сравнение с варианта изобщо да го няма. За да имаш изцяло творчески и фокусиран върху изкуството фестивал, трябва да имаш много сериозен финансов гръб, а много фондации като „Сорос” и други подобни се оттеглиха, след като т.нар. социални промени в нашите страни бяха приключили. Начинът сега е да се съобразяваме с новите икономически условия, което е ужасно. Но все още има място за интересни и експериментални артисти, които просто трябва да се преборят за своята си публика.
След четвърт век между три изкуства – музиката, словото и изобразителното изкуство – повече творец ли се чувствате, или повече човек на науката?
Ех, това е голям въпрос, да. Почти на 48 съм. Стар пънкар и млад художник едновременно. Но наистина обичам да свиря. Имам дъщеря на 20, тя и нейната компания, и като цяло нейното поколение, са всъщност тези, които най-често идват и най-много се забавляват на нашите концерти. Не е задължително те да са като нас или ако един ден създават тяхно собствено изкуство, то да прилича на нашето, но е важно, че могат да видят едно по-свободно отношение към света и че имат достъп до тази музика, която е различна от попкултурата, заливаща ги от телевизията, от радиото, отвсякъде. И ще продължавам да свиря по концерти поне до момента, в който започна да изглеждам прекалено смешно или тъжно на сцената. Ето, Би Би Кинг е на 88 и продължава да се справя прекрасно, а аз съм само на 48 – имам още цели 40 години, без да се сравнявам с него. Е, може би няма да го догоня, но ще се радвам поне още няколко години да мога да правя концерти, изложби и всякакви други представления, които са ми по сърце.
