3
879

4 въпроса по повод на Украйна

ikrustev

Едно от нещата, които ми правят изключително силно впечатление, е как хората се опитват да разберат случващото се около нас, свързвайки го с различни исторически юбилеи, с това какво четат и какво гледат в момента обществата. Все повече си мисля, че ако промените през 1989 г. не бяха се случили на 200-годишнината от Френската революция, думата революция нямаше да бъде използвана толкова често. Ако Майданът се беше случил не през 2014 г., а през 2017 г. – на стогодишнината от болшевишката революция – навярно интерпретациите щяха да бъдат други. От тази гледна точка всичко онова, което ни се случва през 2014 г., кара хората през цялото време да си мислят, че големият проблем е да не направим нещо, за което всички ще съжаляваме. Тъй като 1914 г. е годината, в която Европа извършва своето колективно самоубийство с началото на Първата световна война.

Затова има четири въпроса, на които ми се иска да се спра.

Първият от тях е защо Путин анексира Крим. Не става дума просто за това, че Русия задържа властта си върху Крим, тъй като след започването на кризата мнозина очакваха, че това ще се случи, но те очакваха то да има формата на руското присъствие в Южна Осетия или Абхазия. Защо една Велика сила реши да тръгне към териториално разширение? Става дума за Велика сила, която не страда от липсата на територии. Моят отговор е, че става дума за много силно съобщение, за съобщение, което казва, че светът се е променил и е вече друг, че светът е различен. Бях в Москва преди три седмици и там е особено силно усещането, че историята се е обърнала, че нещо е свършило. Шокът, който изживя Европа, също е свързан до голяма степен с факта, че мнозина европейци имат същото усещане – усещането, че нещо е свършило. Изведнъж се появява едно много силно съобщение, което казва, че онова, което беше светът преди 15 или 20 години, вече не е реално.

Второто, което ми направи много силно впечатление: ако погледнете социологическите проучвания, ще видите, че в момента подкрепата за Путин е най-висока в градовете, които протестираха срещу него. Изключително силна е подкрепата за Путин в Москва и в Санкт Петербург – в два града, в които само преди 2-3 години имаше масови демонстрации. Защо казвам това? Изглежда свикнахме с идеята, че политиката не е нещо, което произвежда смисъл – тя трябва да прави хората по-богати, по-свободни, но те не търсят смисъл в нея. Оказа се, че нещо толкова символично като връщането на Крим успя да произведе голяма промяна в обществените нагласи в Русия, защото именно търсенето на някакъв вид колективни ценности се оказа изключително важно за руското общество.

И тук се появява третият въпрос – защо Европа се оказа толкова объркана в момента, в който трябваше да реши какво да прави? Този въпрос не е пряко свързан с руската политика, той е много повече свързан с това какво става вътре в нашите общества. Едно от нещата, които се случват в нашите общества, е склонността ни да се държим към всяко нещо, което не ни харесва, все едно, че то не съществува. Второ, опитваме се да си намерим всякакви обяснения, които да ни накарат да повярваме, че нищо не трябва да се прави.

Голямото предизвикателство на Путин към Европа е в неговото твърдо убеждение, че тя изживява не просто институционална и политическа, а дълбока културна криза, че Европа, такава, каквато изглежда сега, не би могла да устои, че ще има друга Европа. Неслучайно той покани част от крайнодесните политически партии от ЕС, заявявайки, че това е реалната Европа: „Вие живеете в един свят, който е напълно изкуствен, този свят не може да се удържи“. Това ми се вижда много по-важно, отколкото всички военнополитически измерения, за които става дума по време на украинската криза.

Последният въпрос, свързан с Украйна, е следният: как стана така, че една революция, която беше силно антиолигархическа по своя характер, завърши с това, че легитимира властта на олигарсите? Тук не става дума единствено за новоизбрания президент на страната, а за това, че губернаторите на почти всички големи украински провинции са хора с доходи над 1 млрд. долара. Оказа се, че анексирането на Крим лиши украинците от възможността да имат антиолигархическа платформа. Същите тези олигарси, срещу които протестираха украинците, станаха най-голямата гаранция за това, че Украйна ще остане независима и цялостна.

Казвам всичко това, защото ми се струва, че част от проблемите, пред които сме изправени, са свързани не просто с това да защитаваме едно или друго нещо, а да се опитаме да разберем какво се случва в собствените ни общества.

Съществуват две тенденции, които ми се струват еднакво опасни. Едната е в тоталната банализация на всеки проблем, който възниква – на европейските избори една трета от Европа гласува по начин, който е проблемен за мнозина, а основното съобщение е: „Вижте,  нищо не може да се случи, защото тези хора ще бъдат институционално неефикасни в Европейския парламент“. Другата е в тоталната драматизация – фашизмът се завръща, Марин льо Пен е фашист… – в създаването на някаква морална паника, през която да реагираме.

Навярно все пак съществува и нещо по средата, което да е по-различно от банализацията и моралната паника. Нещо, което би ни дало възможност да говорим за случващото се извън сравненията с книгите и историческите юбилеи, които честваме и които ни позволяват да видим какво става в собствените ни общества.

Изказване на дискусията с участието на Адам Михник „Европейските капани пред демокрацията. Русия, Украйна, корупцията“, която се проведе на 29 май 2014 г. в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“. Текстът е свален по записа от дискусията, заглавието е на редакцията. 

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияДостойно ест
Следваща статияЗа абстрактното изкуство

3 КОМЕНТАРИ

  1. И четирите въпроса, както и беглият опит те да бъдат представени като проблеми, са поставени от гл. точка на Русия и нейните реалности. Погледнати от Америка а САЩ, те имат съвсем друг изглед. Първо, това, че светът се е променил, може да учуди само един човек, който си мисли, е промените на Русия са промени на света. Светът СЕ ПРОМЕНЯ и без събития от типа анексия на Крим. Светът не е центриран върху западните граници на руската империя. И светът се променя по своите си закони. Въпросът е КОЙ Е ДВИГАТЕЛЯТ на световните промени.

    Второ, това, че европейските десни, националистически (до расистки) партии получиха голяма подкрепа, се дължи на факта, че Европа е отворена за света и голяма част от нейните жители, свикнали на традиционно европейския си начин на живот, са смутени от наплива на чужденци, дошли тук с други ценности, ВКЛЮЧИТЕЛНО И РУСНАЦИ. Това е разбираем сантимент, който трябва да бъде дефиниран и разрешен с политически и социални средства. Но това са средства на ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ – НЕ на една неокултурна идеология, произтичаща от комплекса за малоценност, от който боледува Русия.

    Трето, силата на либералната демократична култура, която не просто приема, а се радва на и поддържа различията, е именно в това, че чрез избори помага да се изявят тенденциите в РАЗЛИЧНИТЕ обществени нагласи и те да бъдат посрещнати със съответни политики. Фокусът на Европа е върху нейните граждани – нейните политики отразяват волята на европейските граждани. Фокусът на Русия е върху Путин, един човек израснал с ценностите на полицейщината и великоруските амбиции. Как живеят руските граждани не интересува нито Путин, нито неговите тълкуватели, между които е и уважаваният от мен Иван.

    Тъкмо поради това ЕВРОПА Е ДВИГАТЕЛЯТ на промените. Връщането към правото на силния и към военната агресия не е промяна на света – то е извращение: опит за обръщане на света далеч от принципите, по които той еволюира в демократичните общества: към МИР, икономически просперитет, гражданско общество и щастливи хора, които уважават себе си и ближните си.

    От всичко, казано от Иван, симпатизирам на неговото БЕЗПОКОЙСТВО, което прозира между редовете. Той го облича в учени понятия, но именно начинът, по който ни предлага да гледаме на събитията от 2014 година, говори, че те ТРЕВОЖАТ хората от Източна Европа – едно, че се чувстват застрашени, друго, че на пръв поглед Европа е в криза и няма да им се притече на помощ. Първото е вярно, второто е преувеличено от разстоянието, от което гледат на Европа. Да не споменавам колко далече е Америка. В Западна Европа и Америка хората живеят БЕЗ тревога, без комплекси, със самочувствие. ТЯХ всъщност ги интересува как живеят руските граждани (извън Москва и Петербург) под авторитарния режим на Путин.

    Златко Ангелов

  2. Като напълно поддържам казаното от Кръстев и Ангелов искам да добавя още един генетично-физиологичен фактор, който определя до голяма степен израза: „как хората се опитват да разберат случващото се около нас“.
    Разбирането за съвременния свят зависи до голяма степен от утвърждаването на личността в съответната среда. Това е коренно различно за три области на Евразия(простете за израза): Западна Европа, Източна Европа и междинната зона от бившите сателити. Докато в Западна Европа личността се оформя според възгледите главно на философи и държавници от Англия

  3. Като напълно поддържам казаното от Кръстев и Ангелов искам да добавя още един генетично-физиологичен фактор, който определя до голяма степен израза: „как хората се опитват да разберат случващото се около нас“.
    Разбирането за съвременния свят зависи до голяма степен от утвърждаването на личността в съответната среда. Това е известно и е коренно различно за три области на Евразия(простете за израза): Западна Европа, Източна Европа и междинната зона от бившите сателити. Докато в Западна Европа личността се оформя според възгледите главно на философи и държавници от Англия, Франция, Белгия и донякъде Германия и Италия. В Русия и сателитите личността се оформя още от детинство по създадената схема и изпълнена под надзора на НКВД, КГБ, ФСС. Това е така наречената Народна Демократична Република на работниците. Милиони са изградени духовно и политически по тази система. На всички е известно че, в нея „народа“ се определя от принадлежността към утвърдената „номенклатура“ и партиен елит. Останалото не се брои за народ и ако посмее да каже „народ“ се наказва най строго. Демокрацията съществува само за този „народ“ и „република“ отговаря на „монархия“. Колкото за работниците, те имат задължението на робите да изпълняват плана. Така че при търсенето как „хората разбират случилото си“ трябва да изхождаме от основните генеалогично физиологични обработки на мозъците на хората, създадени още от детски години. Така в трите области имаме съвсем различни понятия и разбиране на едни и същи събития. Ще минат още години, докато се разбере влиянието на тези фактори. Трите географски области не са населени с хора с еднакво мислещи способности. Често ги пренебрегваме и не доразбираме.