1669
1461

Пътища към ума и сърцето

A-better-life
„По-добър живот”

Два филма – „Вестникарчето” и „По-добър живот”, представени на Фестивала на независимото американско кино в София, предлагат два противоположни, но ефективни пътя към съзнанието на зрителя.

Винаги можете да разчитате на SO Independent да предостави материал за любопитни паралели в зоната на филмовото (съ)преживяване. По време на тазгодишното издание на фестивала на независимото американско кино в София случайният избор на две абсолютно противоположни като естетика, жанр и сюжет заглавия предпостави размишление за крайните пътеки, по които поема един филмов проект от началото на ХХ век, търсейки своя път към зрителското внимание.

„Вестникарчето” (2012) и „По-добър живот” (2011) не подлежат на формални и сюжетни паралели. Обединява ги до известна степен темата за етническата дискриминация и нетолерантността, но всъщност разликите, които ги противопоставят са далеч по-интересни.

The Paperboy
„Вестникарчето”

Между две остро социални, обществено ангажирани биографични драми, номинираният за Оскар Лий Даниълс („Прешъс”) напуска зоната на битовия реализъм и се впуска в една привидно криминална интрига, наситена с множество недомлъвки и подразбирания, които превръщат „Вестникарчето” в малко труден за дешифриране, но наистина любопитен филм. Историята е многопластова, а атмосферата напомня на кръстоска между жанра noir и „блатистата” южняшка безнадеждност а ла щата Луизиана. В един момент ще откриете, че фабулата не е толкова важна, далеч по-значими са самите персонажи (дори когато са умишлени клишета, като това на фаталната блондинка) и постепенното им разголване пред погледа на публиката. Именно затова изпълненията на Матю Макконъхи, Зак Ефрон (айде стига бе!), Никол Кидман (несравнима като евтина „кифла”) и Джон Кюсак са основният двигател за разгръщането и триумфа на филма. Между бруталност, интелектуални закачки, граничещи с пародия, интриги и самоирония, Лий Даниълс успява да вмъкне не едно антирасистко послание, замаскирано с непукизъм, да се докосне до подстъпите на античната трагедия и да разкаже една твърде лична история от края на 60-те, която в основата си се оказва далеч по-семпла, отколкото изглежда на пръв (а и на втори) поглед. Така „Вестникарчето” се превръща в нещо като игра на кодове, които изискват известно усилие за декодиране, а насилието между отделните фази на играта може да ви дойде в повече. Но въпреки безспорните си достойнства филмът на Лий Даниълс присъства тук основно, за да открои диаметралната противоположност на киноестетиката, която ни предлага „По-добър живот”.

A-better-life2
„По-добър живот”

Крис Вайц извървява обратния път (в сравнение с Даниълс) и от „комерсиално ангажиран” режисьор се превръща в истински независим творец за каузата на една едновременно много лична, но и болезнено обществена драма. При това нито за миг не изпада в патетиката на филми като „Преследване на щастието” (с Уил Смит), където сближаването между баща и син пресича границата на мелодрамата.

Нищо във филмографията на Вайц не може да ви подготви за последния му режисьорски филм „По-добър живот” (2011). Дори „Маркъс”, който безспорно е симпатичен филм, но по-голяма част от симпатичността си дължи на Хю Грант и на романа на Ник Хорнби. Останалото е ширпотреба. И след това изведнъж се появява „По-добър живот”, където фантасмагориите на „Златният компас” и тийнейджърските блянове от вампириадата „Здрач” отстъпват на изострена чувствителност към един екзистенциален конфликт, заседнал в самите основи на американското общество и на сериозно познаване на биографията на киното.

„По-добър живот” дълго време флиртува с „Крадци на велосипеди” (1948, реж. Виторио де Сика), но нито претендира, нито се вписва изцяло в някакъв потенциален „американски неореализъм”. Филмът е изключително изчистен от всякакви стилови и формални пристрастия и същевременно си дава ясна сметка за съществуването на над стогодишната киноистория. Предимство е да работиш единствено с щрихирането на проблеми, за които историята и киното вече са „докладвали”. Това позволява на битовата драма на баща и син мексиканци в Калифорния да се разположи в предизвестен контекст и да ни въведе в личните терзания на един самотен родител, който иска по-добър живот за детето си.

Американската гледна точка към „ситуацията” на нелегалните имигранти вероятно лишава филма от обвинителен патос, но тъй като в центъра на сюжета е съдбата на Карлос Галиндо, а не осъждане на социалната несправедливост по света и в САЩ, филмът на Вайц не губи нищо от въздействието на модела „малкия човек, поставен във враждебна среда”. И още по-добре – средата не е враждебна, тя е просто безразлична и остава дискретен свидетел на кризата, преживявана от Карлос и сина му Луис. Мизерията, в която живеят нелегалните имигранти, принадлежността към улични банди, надеждата да се измъкнеш от блатото на нищетата с честен труд… всичко е част от пътя на Карлос и Луис един към друг – добре подплатен фон на остро въздействаща лична трагедия. Разказано с такт и искрена привързаност към персонажите, а Демиан Бичир не случайно беше номиниран за Оскар за ролята на предания баща.

„Вестникарчето” и „По-добър живот” – два различни, но еднакво ефикасни пътя към съзнанието на зрителя, които отчитат цялата déjà vu ситуация на съвременното кино (особено американското) и намират свой начин да разкажат и да въздействат, било то като интелектуално предизвикателство или като неподправена  емоция, която хваща за гърлото.