Начало Филми Премиери Мъдростта на мандарините
Премиери

Мъдростта на мандарините

Екатерина Лимончева
27.07.2015
3071
m (2)
„Мандарини”

Филмът на Заза Урушадзе „Мандарини” не пропуска войната, но я показва в други аспекти, по-човешки, по-близки и също толкова обезпокоителни.

Естонско-грузинската копродукция „Мандарини” на Заза Урушадзе беше сред петте филма, номинирани за Оскар за чуждоезичен филм през 2015 г. Скромен антивоенен апел, въздействащ още от първата си минута, своеобразна приказка за добротата на човека, противопоставена на вродената му жестокост, или просто притча за човешката природа, за да може всеки сам да прецени какво „куца” на нашия биологичен вид.

Годината е 1992. На територията на Абхазия се сблъскват интересите на абхазкия етнос и стремежът на Грузия да получи независимост сред разпадането на Съветския съюз. Нагнетяваното с години обществено напрежение прераства в гражданска война, чийто отглас достига и до отдалечено естонско село, изоставено от по-голяма част от обитателите си, предпочели да се завърнат в прибалтийската си родина. Останали са само трима възрастни мъже, един от които е селският лекар. Иво е дърводелец, който изработва касетките, необходими на съседа му Маргус, за да събира мандарините си. Двамата решават да не напускат селото, за да съберат реколтата, но и защото обичат земята си. Конфликтът се разгръща, когато по време на един от въоръжените сблъсъци двама войници, оцелели от враждуващите лагери (грузинецът Ника и чеченецът Ахмед, който се сражава на страната на абхазците), намират убежище в дома на Иво. Врагове, ултранационалисти, готови да дадат живота си за своята кауза, те се възстановяват от раните си в къщата на един естонец.

m (1)
„Мандарини”

Напрежението нараства с всеки изминал ден и изгражда клаустрофобична атмосфера. Смъртните заплахи между Ника и Ахмед прелитат вместо поздрав, погледите им са изпълнени с омраза и двамата се въздържат да се избият един друг само защото са обещали на домакина, че нищо няма да се случи, докато са в къщата му…

Суровият разказ извежда на преден план едно неочаквано заключение – войната е най-жалкото, достойно за присмех чудовище в човешката история. Една политическа кауза, породена от идеологически интереси, принуждава човешките същества да се нараняват заради земя, която им принадлежи по равно. Защото Ахмед и Ника разбират, че имат право да живеят тук, но не могат да живеят заедно. Така всеки един от четиримата протагонисти се превръща в своеобразен символ на основното заболяване на нашето време: дълбокото разделение на нациите.

Филмът е решен в естетиката на съкрушителен реализъм и абсолютен минимализъм. Проницателната камера зорко следи лицата на персонажите и в хода на действието нито за момент не се „разсейва”, защото всеки миг е наситен със смисъл и само за 85 минути се убеждаваме, че не са необходими суперпродукции с разгърнати сражения, танкове, картечници и плажове, покрити с мъртви войници, или зрелищни експлозии, за да се разкаже историята на една война. Достатъчно е просто да се покажат човешките лица, белязани от смъртта и опустошението, страдащи от абсурдната идеология на изкуството на войната.

От времето на „Ничия земя” на Данис Танович малко режисьори са се осмелявали (както го прави тук Урушадзе) да пренесат даден военен конфликт на терена на метафората, в почти интимна атмосфера. Съвременното кино е свикнало с военни сцени с елементи на екстремно насилие, недвусмислени и без пестене на средства и ресурси. В „Мандарини” историята не пропуска войната, но ни я показва в други аспекти, по-човешки, по-близки и също толкова обезпокоителни. Когато хората се познават и имат отношение един към друг, когато овладяват предубежденията си и се опитват да съжителстват (изслушвайки се, толерирайки се, признавайки правотата на другия), насилственото разрешаване на конфликтите остава далеч. В тъжната реалност, която ни заобикаля – изпълнена с конфликти – не трябва да забравяме, че словото винаги има повече власт от оръжието за намирането на изход от войните и най-вече за предотвратяването им.

m (4)
„Мандарини”

Режисьорът нито за миг не се отклонява от реалността и конструира персонажи от плът и кръв, с които можем да се идентифицираме във всеки момент. Личността на Иво се отразява във всеки кадър на „Мандарини“, като тласка филма да еволюира с неговия спокоен ритъм, позволявайки на зрителя да се наслади на значението на всеки от образите. Лаконичният Иво се проявява като човек, който, без да повишава глас, призовава за един по-малко ирационален свят. Той изглежда изтерзан, в унисон със заобикалящия го пейзаж. Мотивите на поведението му остават забулени в мистерия до самия край на историята, но именно в този персонаж е скрита тайната на Заза Урушадзе, който разказва една човешка история без намек за политически анализ или разнищване на причинно-следствените връзки.

Под скромната и семпла външност на „Мандарини“ се разкрива сложна филмова тъкан с няколко нива на прочит – от своеобразен размисъл за двойнствената природа на любовта и омразата, които могат да свият гнездо в човешкото сърце, до антивоенна притча с библейски привкус, между Добрият самарянин и Каин и Авел; от помъдрелия Иво, приел смъртта, но не и омразата, нито насилието, до оптимиста Маргус, който продължава да вярва в живота, както и в бъдещето на мандарините си.

Екатерина Лимончева
27.07.2015

Свързани статии

Още от автора