0
1395

90 години от рождението на Юлий Стоянов

Асен Владимиров и Юлий Стоянов, снимка личен архив

Асен Владимиров, продуцент, режисьор и сценарист, разказва в сайта въпреки.com за работата си с документалиста Юлий Стоянов (1930–2011).

Преди няколко седмици ми се обади Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека, във връзка с деветдесетгодишния юбилей на Юлий Стоянов. Предлагаше да покажат в кино „Одеон“ неговия филм за Валери Петров „За възможността да се живее“. Като продуцент на филма обещах да съдействам. Трябваше само да придвижим някои технически подробности. А после беше обявено извънредното положение и прожекцията, насрочена за неговия рожден ден – 27 април, няма как да се състои. Може би по-нататък… Така се стигна до отбелязването на този юбилей онлайн.

Впрочем Юлий Стоянов не обичаше юбилеите. Спомням си как се дърпаше при споменаването на последния му юбилей приживе, преди десет години. Сега вече го няма и ние сме „свободни“ да го честваме. Тези редове са необходимо припомняне за един от най-ярките документалисти в историята на българското кино и за един изключителен човек, с когото имах шанса и привилегията да работя и общувам в продължение на трийсет и пет години.

Юлий Стоянов, снимка личен архив

Запознахме се на прожекция в кино „Дружба“ (днешното „Одеон“) на неговия филм „След години“. Той беше създаден по повод стогодишнината от Априлското въстание, но във филма отсъстваше всякаква патетика, която беше характерна при тогавашното разработване на подобни теми. Напротив, режисьорът анализираше темата за предателството, предхождащо това събитие. Изненада ме не само изборът на темата, но и подходът. Снимачният екип беше пристигнал в родното село на Нено Терзийски – Балдовеца, човека, който издал на турските власти решенията на събранието в Оборище. Режисьорът разговаряше с днешните съселяни на предателя, но не за да обвинява или произнася присъди, а да разбере тяхното отношение към това деяние, да разсъждава върху въпроса дали и доколко предателството е част от българската народопсихология.

В тази връзка искам да цитирам и откъс от едно разсъждение на Юлий Стоянов за българската народопсихология, която беше основна тема в неговото творчество: Хората казват – ама само българите ли сме такива? Оказва се, че по силата на определени исторически обстоятелства българите си имат някаква специфика. И тая специфика, като се извади, лъсват такива едни неща – не съвсем каквито трябва да бъдат. Но наистина българинът трябва да не се поддава на всякакви изкушения – и емоционални. А малко повече да има възможност да мисли. Умният човек не трябва да има посредствена позиция, а трябва, като чуе различните становища, малко да се помъчи да разсъждава. Много неща могат да бъдат решени чрез анализ. Оказва се, че чрез емоции доникъде не се стига – най-много да се изпобием…

От ляво надясно: Асен Владимиров, Емил Дюлгеров (ас. оператор), Иван Цонев (оператор) и Юлий Стоянов, снимка личен архив

Срещата ми с Юлий Стоянов промени посоката на моя живот. Завършвах право в Софийския университет, но той ме покани да сътруднича в негов филм като асистент.режисьор. Ходех на снимки, стоях с него по цели дни в монтажната. Ако трябва да взема назаем думите на класика, това бяха „моите университети“. И така, колелото се завъртя. Участвал съм под различна форма в двайсет и пет филма на Юлий Стоянов – като сценарист, редактор, продуцент, а в последния му филм – „Срещи с Иречек“, и като сърежисьор. Да се говори за Юлий не е лесно. Повечето от хората, които го познаваха, го ценяха и обичаха. Те знаеха неговите достойнства. Но как да обясниш на останалите какъв е неговият принос за българското документално кино. Още повече че филмите му почти не се показват вече. Впрочем те не се показваха кой знае колко често и приживе. А и той не беше от тези „борбени“ творци, които успяват да извоюват излъчване на филмите си в праймтайма.

За всеки филм Юлий натрупваше огромно количество материал. Например за филма му „По начин най-благороден“, посветен на Съединението, операторът Иван Цонев засне с фотоапарат в различни библиотеки у нас и в чужбина стотици репродукции на статии и гравюри по темата. Чуждите статии се превеждаха, изваждаха се контактни копия на репродуцираните материали. Юлий надлежно си ги описваше, гледаше ги отново и отново, докато накрая оставаха няколко десетки, които невинаги бяха най-ефектните. Чуваха са иронични забележки от негови колеги, че „изсушава“ материала. Аз също съм бил разочарован понякога от този подход, защото се чувстваш някак си прецакан, хвърлил си огромен труд в издирвателската работа, радвал си се на малките си открития, за да установиш накрая, че трудът ти е бил напразен.

Кадър от „България: база данни“ (2004), сцен. и реж. Юлий Стоянов

За Юлий Стоянов беше по-интересно, по-важно не да впечатли зрителя с непознат материал, а да го накара да открие непознатото в познатото. Трябваше ми време, за да проумея, че това е дългият път към простотата. Той ми даваше пример от прочутия документален филм на Анри Клузо „Мистерията Пикасо“. В него великият художник рисува върху едно стъкло, докато камерата от другата страна внимателно следи процеса. Пикасо рисува бързо, почти неистово, на стъклото се натрупват очертания на фигури, лица, плетеница от линии, едни от други по-интересни. Но идва моментът, в който художникът започва да трие нарисуваното, докато останат само няколко щриха, уловили най-важното с гениална простота.

Веднъж Юлий чу от мен английската дума „пачуърк“ (техника, при която отделни, различни по големина и цвят парчета плат, се зашиват едно за друго). Той се вманиачи по тази дума, употребяваше я често с присъщата му тънка ирония, но и сериозно. В неговия метод на работа имаше такова съчетаване на различни на пръв поглед елементи, от които по странен начин се получаваше едно цяло. Юлий Стоянов не обичаше хронологичния разказ и всячески се стремеше да го разруши. И нещо друго – изключително високият му критерий за етика в документалното кино. Той никога не би направил филм за мизерстващи или за умствено непълноценни хора. Убеден беше, че има нещо неморално в това да експлоатираш нещастието на другите.

Спомням си, че по време на късния социализъм работехме върху филмова трилогия за работещите в туризма – по-скоро това беше едно изследване върху ценностната система на съвременния българин, върху народопсихологията от по-ново време. И взимаме интервю от една барманка, която в желанието си да наблегне колко е трудна нейната професия, започна да говори, че ѝ се налагало да преспива с някои от клиентите си. Аз настоявах да го включим във филма, интервюто си беше „шестица от тотото“, но Юлий категорично отказа. Той щадеше героите си дори от самите тях, предпочиташе деликатната ирония, полутоновете, недоизказаността. Може би затова някои от зрителите не го разбираха и недоумяваха какво чак толкова има в неговите филми.

Тандемът Юлий Стоянов и Иван Цонев, снимка личен архив

Нашето време е кресливо и все по-рядко срещаме подобен подход в изкуството. И затова е толкова важно да пренесем спомена за един изключителен творец и достоен човек, какъвто беше Юлий Стоянов. Накрая, юбилейно онлайн, искам да предложа на аудиторията на сайта „Въпреки“ следните линкове към три филма на Юлий Стоянов:

„30 май–2 юни“, 1968 г., 8 мин. (един от последните „Фокуси“, пуснати в производство от Радой Ралин)
https://vimeo.com/405819448
password: 30may
„България – база данни“, 2004 г., 57 мин.
https://vimeo.com/405811982
password: bazadanni
„Срещи с Иречек“, 2009 г., 78 мин.
https://vimeo.com/340918288
password: Irechek

„Въпреки.com“: Някога преди много години, за които пише Асен Владимиров, Юлий Стоянов ни запозна с него. Свързват ни не само колегиални и приятелски чувства, а и специалното, което винаги носеше в себе си и около себе си Юлий. В края на миналата година Асен Владимиров получи Голямата награда „Златен ритон“ за филма си „Жертва на пешки“. Можете да прочетете разговора ни с него за филма, тук той отново говори за работата си с Юлий Стоянов и какво е научил от него. А ние от своя страна си припомняме познанството и приятелството с Юлий – винаги готов да те изслуша и деликатно да ти помогне. И работещ над филмите си извън всякакви срокове, притесняващ се, че нищо не се получава, според него. Накрая обаче резултатът се оказваше друг – блясък и мъдрост…

Текстът е публикуван в сайта Въпреки