1
6604

Майсторски клас

„Три високи жени“, Народен театър, фотография Росина Пенчева

Случвало ми се е да бъда свидетел на ерупция от дълго сдържана актьорска енергия, която в някой спектакъл буквално избива тапата и изригва като духа от бутилката. Обикновено става, когато актьорът дълго време е прекарал в професионална хибернация – дали пратен в девета глуха от щата, дали защото по някаква причина е бил напълно изхвърлен от системата. Или пък когато – даже всяка вечер да играе – най-после попадне на роля, жанр, текст, които отдавна са му на сърце.

Досега през този сезон имаше две такива изригвания – Мария Стефанова в „Три високи жени“, Народен театър (номинация Аскеер 2018 за водеща женска роля) и Деян Донков в „Палачи“, Театър „София“ (номинация Аскеер 2018 за водеща мъжка роля).

Завръщането на Мария Стефанова след 25-годишно отсъствие от сцената е от ранга на възвисяващото дуенде на Златина Тодева в моноспектакъла ѝ „Забравени от небето“ (тя тогава беше на 75, останала само шепа кокали, но пък какво актрисище!). Или на разтърсващото театралното пришествие на Мимоза Базова в „Родилно петно“.

Пиесата на Едуард Олби (донесла му Пулицър през 1994, последната от общо три такива награди) е ипостас на жената. Тя е за женската чувствителност и светоусещане; за способността на жената да оцелява във враждебна среда, за нейните негласни житейски триумфи, за отказа ѝ да се примири единствено с ролята на майка, домакиня и любовница, която мъжкият свят ѝ отрежда. Пиесата на Олби е за Вечната жена. В тази роля Мария Стефанова е самото нейно въплъщение.

„Три високи жени“, Народен театър, фотография Росина Пенчева

В първо действие жените са три: 92-годишната А, богата, своенравна, високомерна, властна, в начален стадий на алцхаймер (Мария Стефанова); 52-годишната В, нейна болногледачка, свикнала с чувство за хумор да парира пристъпите и капризите ѝ (Виктория Колева); 26-годишната С, представител на адвокатската кантората, която управлява делата на А (Радина Боршош). А използва влиянието си над другите две, за да ги разиграва според прищевките си, но най-вече да ги има за слушатели. Разказва живота си – понякога такъв, какъвто е бил, друг път – какъвто би ѝ се искало да бъде. Границата между едното и другото често се размива.

В тази първа част Мария Стефанова е ту малко наивно момиче, което сякаш повдигнато на пръсти очаква животът да му бъде поднесен като подарък; ту дръзка млада жена, която вече знае как сама да си вземе този подарък; ту огорчена съпруга и майка, която е разбрала, че кутията на подаръка е празна. Достатъчни са един дяволит поглед, един уморен жест или капризно свиване на устните и актрисата е вече на различна възраст, в различен етап от живота на своята героиня.

Във второ действие трите женски образа са вече трите възрасти на А, които разговарят помежду си. Мария Стефанова е мъдростта, отърсена от преходни емоции и страсти; от трона на своя житейски опит тя очаква най-хубавия миг в земния си път – когато ще склопи очи завинаги.

Вибрациите на този образ са в пълен синхрон с тези на Мария Стефанова като жена и актриса. Ако ли не, значи наистина виртуозно успява да ни заблуди в това. Играта ѝ се равнява на пълен актьорски курс в НАТФИЗ, истински майсторски клас. Дори само това да беше заслугата на режисьора Стефан Спасов – че събуди нейната спяща актьорска мощ – пак е повече от достатъчно.

„Палачи“, Театър „София“. фотография Гергана Дамянова

Деян Донков не прави показно по актьорско майсторство в „Палачи“. Той просто си играе. С оная лекота и радост, които се раждат само в играта. Същото беше в „Средиземноморци“, един издържал само две-три представления спектакъл на Камен Донев в Сатирата. Там ролята му беше комична – някакъв пишман мафиот от Неапол. Ходеше с мрежичка на косата и си личеше, че направо се пéни от удоволствие. И сега е така. Черната комедия на Мартин Макдона му дава шанс да свали за известно време драматично-мачо-трагичната нимба, с която повечето режисьори го увенчават. Той е неузнаваем в образа на палача Хари, „втория най-добър в страната“, който един ден осъмва безработен, защото през 60-те в Англия смъртното наказание чрез обесване – неговата тясна специалност – е отменено. Метаморфозата на Донков е пълна – като визия (абсурдни щръкнали мустаци), като интонация (дрезгаво фъфлене, почти неразбираемо на моменти), като пластика (изпъчена походка, малко като „в паници“). Мъжкарското излъчване е превърнато в гротеска. Езикът на тялото казва всичко за образа даже без думи: става дума за човек педантичен, свикнал да се разпорежда, суетен, кибритлия. Егото му обаче си има ахилесова пета – професионалният съперник Пиърпойнт. Удоволствие е да се наблюдава дуетът между Деян Донков и Ириней Константинов в ролята на Пиърпойнт. Бившият ментор на Хари е единственият авторитет, пред който той свива знамената и отново става някогашният неуверен новак в занаята. С появата на Пиърпойнт си проличава колко много се е старал да заприлича на него – мустаците, костюмът, стойката „глътнал бастун“, погледът изотгоре. Колизията между персонажите на Донков и Константинов е като спектакъл в спектакъла, който въздейства на надтекстово равнище.

„Палачи“, Театър „София“. фотография Гергана Дамянова

Гастролът на Деян Донков в Театър „София“ е професионално зареждащ не само за него, но и за трупата. Режисьорът Стоян Радев е успял да ги изплакне от обичайната им рутина, да отвори в тях нови шлюзове. Това си заслужава да се аплодира. Както и работата на Стефан Спасов в „Три високи жени“. Повечето им колеги, особено в театъра, предпочитат да залагат на сигурно, да използват актьорите в наложено вече амплоа, като ги превръщат в щампи на самите себе си. И не позволяват на духа да излезе от бутилката.

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.
Предишна статияСекундата на тайнството
Следваща статияАвторът като производител. Машината като автор

1 коментар

  1. На снимката не е Радина Боршош, а Василена Винченцо, която е висока наистина. И трите актриси играят много хубаво. Има контраст между първата и втората част в стила на игра, поне на Винченцо (в първата си беше баш персонажът на Боршош от Лисичета, взет наготово), но мисля на всичките – за мен беше по-интересна втората част, макар вероятно целта да е тъкмо контрастът.