0
2878

Ейбъл Ферара, кралят на противоречието

Ейбъл Ферара © СФФ

Режисьорът на „Лошият лейтенант“ и „Кралят на Ню Йорк“ бе специален гост на София Филм Фест през март 2018 г. и получи Наградата на София.

„Харесвам вашите филми, те са толкова лоши!“. Тази фраза на фен обобщава до голяма степен творческата биография на американския режисьор Ейбъл Ферара, който беше специален гост на 22-ия София Филм Фест. Нейното двусмислие (на български, както вероятно и на английски) синтезира усещането на критика и зрители, когато се подлагат на мазохистичното удоволствие да навлязат в кинематографичния свят на творец, известен с репутацията си на бивш наркоман и „лошо хлапе“ на американското независимо кино, където задължителната доза насилие е неизменно съчетана с „очарованието“ от социалното падение и пристрастяването във всичките му форми.

Като изключим няколко опита в хорър жанра, сред които се откроява „Пристрастяването“(1995) – история от зората на „любопитството“ към вампирите в задокеанското кино, Ейбъл Ферара се ориентира към криминални сюжети за убийци психопати, отмъстители и най-вече гангстери. Попил влиянието от филмите на Мартин Скорсезе и Бернардо Бертолучи, той навлиза в престъпния свят от началото на 90-те, който се отличава с бруталност и цинизъм, различни от мафиотските „пререкания“ от времето на „Кръстникът“(1972). Считан за един от двата най-добри филми на Ферара, „Кралят на Ню Йорк“(1990) бележи началото на сътрудничеството му с Кристофър Уокън и разказва за гангстера Франк Уайт, който излиза от затвора, решен да стане кралят на Ню Йорк, разкъсван между необходимостта да се заеме с разчистване на сметки и желанието да бъде „социален“ кръстник.

„Кралят на Ню Йорк“

Образът на Франк Уайт е вдъхновен от гангстера Джон Готи. Действието в сценария се развива в декадентската епоха на лимузините, за която „всички мислеха, че ще трае вечно“. Но тук не става дума за реалистичен филм, а за метафора, която изследва взаимоотношенията между ченгетата (като представители на работническата класа) и гангстерите (новобогаташите, които са се издигнали благодарение на наркотиците и демонстрират парите си пред очите на всички). Франк не е ангел на доброто, а хладнокръвен убиец, но образът му също е метафоричен – изпълнен с противоречия, мечтател (който царува от апартамента си на върха на хотел „Плаза“, но иска да построи болница), съзнаващ, че дните ти на земята са преброени, когато водиш подобен начин на живот.

В най-въздействащите си филми Ейбъл Ферара акцентира не толкова върху провокацията и упадъка, колкото върху интимния свят на персонажите, отчаянието и дори някаква форма на меланхолия. Що се отнася до образите, около които Ферара избира да завърти сюжетите си, всичко се свежда до една фраза на г-н Деверо (протагониста от „Добре дошли в Ню Йорк“(2014), изигран от Жерар Депардийо): „Никой не иска да бъде спасен“. Тя подхожда идеално за най-емблематичните му антигерои, начело с Харви Кайтел от „Лошият лейтенант“(1992) – брутално тъжен спектакъл за човечеството, затънало в своите слабости, изтъкано от безразличие. Мартин Скорсезе определя историята на „разваленото ченге“, което „слиза в кръговете на ада в търсене на двама престъпници, изнасилили монахиня, като „един от най-големите филми правени някога за изкуплението, и докъде сме готови да паднем, за да го открием“.

„Лошият лейтенант“

Въпреки относителната неравномерност, що се отнася до качеството на творбите му, Ейбъл Ферара си остава един от най-видните представители на т.нар. ъндърграунд кино, който при все финансовите препятствия и провалите продължава да снима.

След успеха на „Кралят на Ню Йорк“ и „Лошият лейтенант“ кариерата му прилича на обиколка със скоростното влакче по железницата в лунапарк. Неизменно циничният му стил откриваме както в криминалните истории, така и редките драми, върху които работи. Странната жанрова кръстоска New Rose Hotel(1998) бележи „смяна на караула“ – Кристофър Уокън предава щафетата на следващия любимец на Ферара, Уилям Дефо, – а гангстерските сюжети са заменени с друг тип социални анализи. Така в основата на сценария на „Мери“(2005) е историята на Мария Магдалена (като възпитаник на католическо училище режисьорът бил впечатлен от контрапункта, въплътен от нейния образ в Евангелията); а „4:44 Последният ден на Земята“(2011), вдъхновен от предвижданията на календара на маите, разглежда изчезването на света като едновременна смърт на различни константи: човечеството, двойката, индивида… С „Добре дошли в Ню Йорк“, вдъхновен от скандала с директора на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, Ферара остава верен на имиджа си на ъндърграунд режисьор, играещ както с очевидното икономическо разточителство, така и с далеч по-малко бляскавата човешка склонност към разврат и упадък.

„Добре дошли в Ню Йорк“

Ейбъл Ферара не харесва съвършените сценарии, защото „ако имаш перфектен сценарий, е по-добре да го публикуваш, няма нужда да го превръщаш във филм“. Той се интересува от достъпността на изображенията, с които трябва да сме предпазливи, тъй като „достъпът до информация не означава достъп до истината“. И мечтае да използва дигиталната камера, за да снима сънищата или направо да снима, докато сънува.

Сред върхове и спадове Ферара продължава да режисира с изненадващо постоянство, преследвайки все същата мечта за кино, която го вълнува от дебюта му. „Чувствам се близък до режисьори, които са пристрастени към работата си и са готови да продадат душата си, за да правят филми.“

 

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПсихотерапия и екзистенция
Следваща статияИкономика