0
1137

99-ата нощ на мандарина

В своята нова книга (втора поред, първата беше „Нищо особено. Съзерцателни есета“, ИК „Критика и хуманизъм“, 2013) „Назад. Дефанзивни есета“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2019) Петър Горанов привежда цитат от „Фрагменти на любовния дискурс“ (превод Лидия Денкова, „Изток Запад“, 2005) на Ролан Барт, където е разказана следната история (с. 75):

Един мандарин бил влюбен в придворна дама. „Ще бъда ваша, му рекла тя, след като прекарате сто нощи в очакване, седнал на столче в градината под моя прозорец“. Ала на деветдесет и деветата нощ мандаринът станал, взел столчето и си отишъл.    

Барт привежда случката като илюстрация на твърдението: „Да накараш да те чакат: постоянната привилегия на всяка власт, хилядолетна забава да минава времето на човечеството“. Разказът му, àко и с главен герой мандаринът, всъщност се прицелва в действията на дамата: тя упражнява властта си, изпитва доколко увлеклият се велможа е под неин контрол. Представяме си картината: дамата се е изправила на прозореца, отдолу е мандаринът, светлината струи от стаята и очертава перфектно фигурата ѝ. Най-напред тя разплита косите си, те падат на вълни по раменете ѝ, тя се отръсква леко и на буйни приливи ги разлюлява едва-едва – едно истинско изкушение за всеки влюбен. След което сваля робата си бавно-бавно: първо се открива едното снежнобяло рамо, след това другото, ръцете ѝ са толкова фини и ефирни, дрехата продължава да се смъква с преднамерено нехайство… Цялото ѝ голо тяло в един момент заблестява пред очите на мандарина, който обаче… Който обаче с невъзмутимо спокойствие седи на своето столче, втренчен с твърди очи в съблазнителните извивки на гъвкавото видение. И така всяка нощ, 99 нощи поред, докато най-накрая уж влюбеният не прибира столчето си и не си тръгва. Точно на 99-ата нощ, тоест малко преди последната, предвещаващата успеха. Може би поради това, че мандаринът е бил принуден да изтърпява толкова дълго време едно такова прелъстително (и тенденциозно) издевателство над мъжкото му същество, Петър Горанов, коментирайки случката, предпочита, за разлика от Барт, да се насочи към него, потърпевшия, не към очароващата власт на дамата, за да предположи защо все пак на 99-ата нощ той си взема столчето и си тръгва, въпреки красотите, омаите и бъдещите обещания. Според него:

Дали мандаринът не е успял да преброи точно стотицата от смени на нощите с дни, или търпението го е напуснало на предела – точно тогава, когато издържал изпитателния срок? На един мандарин е дозволено всичко, освен това да бъде непремерено романтичен – до самия край на уреченото време.  

Философът очертава две възможни причини за постъпката на мандарина – първата е, че се е объркал, не е преброил правилно до 100; втората – че е прибързал, търпението му се е изчерпало. Струва ми се обаче, че има и трета причина, удовлетворително основателна, за да я предположим за поведението на сановника, и че тъкмо тя е, която по най-добър начин мотивира и изяснява неговия акт на „вдигам си столчето“. И тази причина е, че той едновременно с това си действие показва: първо, че е достатъчно, дори предостатъчно търпелив (съзерцателен), манифестирайки по този начин на красавицата, че за него не представлява никаква трудност да седи под прозореца ѝ и да я наблюдава; второ, че сякаш това наблюдение му стига, че той повече няма нужда, не смята за необходимо да се състои последният момент на отдаването. Мандаринът всъщност извършва (или по-скоро преобръща) акта на подчинение в акт на властване, ако се доверим на мнението на Барт, че чакането е именно привилегия на властта: вдигайки си столчето на 99-ата нощ той демонстрира управление над себе си над 100-тната нощ. Тоест управление на себе си и неподчинение на властта (прочее, дали пък двете не вървят винаги заедно?!) Ако беше останал, щеше да си остане подчинен; но той си тръгва и така си тръгва от подчинението. Сякаш е разбрал придворният, че удовлетворението от удоволствието по копнежа, по неизпълнения копнеж, по отказания копнеж е по-голямо от удовлетворението от удоволствието на копнежа, на изпълнения копнеж, на съгласния копнеж; дамата го е накарала да осъзнае, чакайки я цели 99 нощи, че да (я) желае е по-голямо, по-истинско от това да (я) има, да (я) притежава. В този смисъл мандаринът не е отложил растежа (Петър Горанов: „Еротиката, предизвикана от редовно фантазмено блуждаене, стимулира отлагане на растежа в процеса на индивидуалното развитие и заложената там фрустрация“), мандаринът в действителност е пораснал, израснал, надраснал себе си и собствения си растеж (собствения си копнежен растеж или собствения си растежен копнеж, ваш избор). Неизпълненото желание по твоя воля не е просто едно неизпълнено желание; неизпълненото желание по твоя воля е твоята воля. И наистина, това не е никакъв „мандарински“ романтизъм, това е „персонален“ растеж. Това е, ако щете, есенцията/екзистенцията на всеки растеж – да се откажеш, за да се докажеш.

На Петър Горанов му трябва обаче точно този объркал се, точно този нетърпелив (припрян) мандарин, за да изясни отношението и разбирането си към света, случил се и случващ се в момента, към нашия свят. Подобно на един друг мислител и той пронизва със стрела сърцето на мандарина-настояще…

За объркването е ясно – тръгнал си нанякъде, където никога няма да стигнеш, тъй като си хванал посока, която не е точната. Петър Горанов в този смисъл неслучайно нарича книгата си „Назад“: това назад като движение има поне три конотации, имплицитно предположени. Първото „назад“ е, когато – осъзнал, че си сбъркал пътя, се връщаш, за да стигнеш точката, откъдето ще поемеш правилния курс; второто „назад“ е, когато срещнеш препятствие – отдръпваш се, засилваш се, прескачаш го; третото „назад“ е, когато стигнал до някъде – макар и съвсем в съзнание къде точно искаш да стигнеш, разбираш, че не е това твоето стигане, сбъркал си целта сиреч. Първото „назад“ е корективно, второто – левитационно, третото – радикалистко. И в тези три специфики на трите „назад“-ета откриваме, от една страна, теоретическо-методологическите основания, следвани от Петър Горанов в неговите философски изследвания; от друга – екзистенциалните изводи, до които достига той, стъпил върху тези теоретични основания в процеса на своите философски изследвания. Основанията са: 1) диалектиката на Просвещението, изисквана от Франкфуртската школа; 2) тялото без органи, изобразено от Дельоз и Гатари; 3) микрофизиката на властта, известена от Мишел Фуко. Тази амалгама от базисни опорни точки непрестанно се излива в саркастични, иронични и жлъчни заключения, неоставящи територия за никакви илюзии относно настоящето, приличащо на „швейцарско сирене“ със сума ти „дупки-пролуки“ (с. 227):

Привлечени от главозамайващо възхищение и чувство за преклонение, ние не смеем да последваме телата на светците като линия на поведение. Защото това „привличане“ пряко посяга на конформизма и не обслужва стандартни модели на благополучие, към което насочват силите на полето, омотали жизнения ни свят в рехаво кълбо – като ситна рибарска мрежа, която държи в плен дребен рибен пасаж. Колкото и високо да развяват знамето на морала неговите верни нормативни стражи, в своя скрит мотив, както и в явната си реализация под формата на нравственост, сферата на публичните нрави подмолно и наяве обслужва техники на снабдяване с порциони – ние придобиваме или ни придобиват (с. 235).

Нетърпеливият мандарин, погледнат от такъв ъгъл, е всъщност продължение, друга ипостас на объркания: той трябва да се засили, за да прескочи, да левитира, ако щете, над „рибарската мрежа“. Като една хвърчаща риба, която се измъква от капана на „порционите“. Със своята припряност той трябва да осъзнае и да вникне в ето коя всъщност тайна – в тайната на омотаването, за да се предпази и отърве (стига да може, стига да иска), да се издигне като Икар (без да забравяме, разбира се, как Икар тупва в морето, обграден и незабележим от/за безразличието на Брьогеловите селяни – сам той, Питер Брьогел, наричан Селянина) в (неуспешен) опит за бягство-прибежище:

Защото не само дворцовото общество (без кавички върху доброто), но дори и „отвореното общество“ (за което, както уточнихме, кавичките върху доброто са задължителни) си остава в значителна степен затворено. Тук, там и навсякъде, където вирее, затворът на „отвореното общество“ огражда представителна извадка от фаворизирани социални актьори с невидими стени на финансово благополучие и динамична култура на свободното време, до които достъпът си остава ако не съвсем забранен, то поне силно ограничен (с. 166). 

Вероятно поради това предлогът във е толкова важен за Петър Горанов – толкова важен, че е нееднократно подчертаван и открояван: това във ни вкарва в такава нормативна плетеница и в такива заплетени нормативи, от които няма измъкване, ако ги следваме стриктно и послушнически. Друг знак, който използва той, за да изрази това неблагоприятно състояние, в което е изпаднал мандаринът-настояще, е натъженият, опечаленият емотикон – L: не като символ на невъзможността за бягство, а по-скоро като отношение към всички онези ние, които дори и не помислят за бягство и за които прибежище е рибарската мрежа – емоционално състояние, постигнато било от примирение, било от удовлетворение:

Съвкупните усилия да превърнем живеенето в задача, в магистрален път (още: в центрофуга и сушилня) изгражда у нас двигател за ускорено вървене в коловозите на живота по прави линии. Двигателят, задвижван от интереси под влиянието на контекста, до голяма степен удължава и разпростира „правотата на живота“ благодарение на властта над и във себе си, която, не просто присъства, а всеприсъства „разлято и разпръснато“ в тялото на индивида (a la Фуко) (с. 198).  

Всичко това води, поне според мен, до фигурата на отказалия се мандарин, за която аз настоявам, че е водеща в случая за (почти) недостъпната дама (както и за Петър Горанов като „пример за подражание“). Логиката е както при есетата – първо той съзерцава, след което отстъпва (дефанзира). Всъщност този мандарин е един парадоксален субект – едновременно участващ и неучастващ, играещ и неиграещ, включен и изключил се. Струва ми се в тази връзка, че голямото настояване на Петър Горанов за активно неучастие и радикална съпротива в/срещу „швейцарското сирене“ е повече акт на примирение с „дупките-пролуки“, отколкото опит те да се запълнят. Неслучайно есетата са определени като „дефанзивни“: те са като онези наши български въстаници през Април 1876 г., възкачили се на Маньово бърдо, търпеливо чакайки модерно въоръжения османски аскер със своето черешово топче, та да гръмнат връз него и да решат, че са го стреснали (топчето пуква и едновременно с това се пуква, както знаем). Въпреки много острите думи в заключение, отправени към настоящето – „прогресивно“ и „напредничаво“:

Ако не друго, назадването-регрес е в състояние поне отчасти да коригира кривите огледала на напредването-прогрес. Последният продължава да омотава световното цяло с илюзии за безкрайните „творчески възможности“ на човека, бълвайки „нови неща“ под прикритието на вечния стремеж – тираничен, бюрократичен, корпоративен – за „подобрение“: на пазара и валутата, на фирмата и концерна, на съюзите и алиансите; и на какви ли не идеологически платформи, оформящи скелета на днешния глобализиращ кошмар.

Ако се съгласим с тълкуванието на 99-ия ден на мандарина като ден на объркване или като ден на нетърпение, няма да постигнем дълбокото настояване, внедрено в „Назад“ – настояването за съпричастен отказ. Прочее, самият Петър Горанов го изписва сам в резюмето на книгата си (това е част от абзац, идещ веднага след абзаца за кошмара):

Регресивните тактики сочат възможен изход както от неистовото надценяване на пазара, така и от разюздаността на волята за придобиване и окрупняване. В никакъв случай регресът не е буквален отстъп назад в миналото на несъществуващо „преди“. Смисленият обхват на поносимо свиване на потребностите в гънките на желанията кара субекта да отстъпва с крачка напред, а не назад; отказване с лице, не с гръб (380).

Отказване почти сократическо: когато веднъж Сократ крачел из уличките на Атинския пазар, той не се стърпял и възкликнал: „О, богове, сега разбирам от колко много неща нямам нужда!“

Дали пък мандаринът на Барт не е носел името Сократ?

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияРадой Ралин и сатиричният театър „Стършел“
Следваща статияПубликата като огледало