0
2078

За професионалната небрежност

„Грешките са нещо, присъщо на всички хора. Но когато пред нас е цяла планина от чести грешки, човек трябва да елиминира злокобната случайност и да потърси злокобния закон.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

На 16 март се навършиха 40 години от авиокатастрофата край врачанското село Тлачене (1978 г.), където се разбива самолет ТУ-134 на БГА „Балкан“ с редовен полет София-Варшава. Загиват всички 73 души на борда, сред които девойките от националния отбор по художествена гимнастика и треньорката им Жулиета Шишманова, състезатели по лека атлетика от спортното училище в Бургас, националният тим на Полша по колоездене и полският министър на културата.

* * *

Само преди няколко дни още един български самолет катастрофира и още 73 души загинаха. И още много близки и роднини на жертвите е трябвало да преживеят ужасната вест. Това, че е назначена правителствена комисия да разследва нещастието, едва ли е утешило някого. Както никой не беше утешен от разследването на катастрофата, при която загина Катя Попова, или пък от разследването на катастрофата, при която загина моят добър приятел Челкаш [1]. Може би по-правилно би било, ако разследването на тази катастрофа послужи за повод да се разследва цялата компетентност и професионална годност на българското въздухоплаване. За мен поне няма съмнение, че в сравнение с броя на полетите, които извършват въздухоплавателни компании като „Ер Франс“, „Ал Италия“, „Луфтханза“ и други, броят на катастрофите в българската въздухоплавателна компания „Балкан“ ще я постави на едно от първите места в света. В последните десет години български самолети падаха толкова често, че мнозина български граждани е трябвало веднъж завинаги да предпочетат влаковете. В България бе създадена масова психоза против българските самолети за вътрешни полети. И може би слуховете за катастрофи и жертви да са били малко преувеличени, което се дължи на отсъствието на информация. Повече от сигурен съм, че ако самолетът, който падна край Враца, не беше в международен полет и на борда му нямаше толкова чужди граждани, БТА отново би премълчала и това нещастие. Нечестното отношение към неприятните факти на живота е част от морала на властите. Размазването на горчиви истини произтича от цялата основна страхопъзльовщина на режима.

И може би отговорните хора умишлено не желаят да се ровят в черните факти, защото знаят какво ще намерят зад тях. В миналото всеки път, когато съм участвал или наблюдавал анкета на прояви на некадърност или небрежност, като по закон Божи винаги се е оказвало, че виновникът е гражданин, който има дебела сянка. Винаги се е оказвало, че виновникът е там, където изобщо не му е било мястото, че е бил назначен с най-висше ходатайство, че е роднина, близък или просто фаворит на някой откъм самия връх. Колко български журналисти са си блъскали безпомощно главите, когато видят, че всичко се размазва, че истината се потуля, че виновникът избягва наказанието единствено заради важната личност, която стои зад него. И ако в света на изкуството и културата, ако в света на дипломацията или пък вътрешнопартийните работи всички некадърници могат да демонстрират своята негодност поне без да убиват хора и да нанасят огромни материални жертви, в света на машините тяхната дейност често пъти увеличава броя на гробовете.

Изглежда, че властите в България или нямат никакво време от нестихващи чествания на всевъзможни важни и неважни годишнини, или пък наистина не желаят да сложат в ред институти като българското въздухоплаване. Ако те наистина имат гражданската честност да проследят последното нещастие или кое да е от предишните нещастия, сигурно ще открият, че фаталната грешка в края на краищата принадлежи на човешко същество. Дали грешката е в онзи, който купува неособено добре изработени и сигурни съветски самолети (далеч съм от мисълта да кажа, че СССР няма добри самолети), дали грешката е в онзи, който не си е свършил добросъвестно работата при проверката на машини и апаратури, или пък на този, който не е работил правилно с тях – всичко това, в края на краищата, изразява непрофесионално отношение към работата и безотговорно отношение към другите хора и обществото.

Мен лично много ме интересува как властите в България биха отговорили на въпроса – защо процентно нещастията със западногермански, френски или италиански самолети са далеч по-малко от нещастията с български самолети?

Никой не може да твърди, че в България няма отлични специалисти, няма хора, които обичат и милеят за работата си. От моите инженерски години съм запомнил великолепни майстори и инженери с вроден усет към най-модерни машини и апарати. Неведнъж при износването на важна машинна част, за чийто внос от чужбина би трябвало да се чака дълго, наши специалисти правеха чудеса. Ние сме били смайвани от изобретателност и чисто техническо умение. В неписания морален кодекс на нашите стари инженери, майстори и техници бе смятано за престъпление човек да не си свърши работата както трябва. Никой от тях не чакаше ударническо звание или орден, или пищна титла на герой на труда, а просто правеше това, което бе негов дълг. И нещо много по-важно – тези хора с честното си и компетентно професионално отношение създаваха атмосфера, в която некадърниците трябваше да търсят призванието си другаде.

И сега въпросът е: къде са тези хора и къде е тяхната атмосфера?

Защото, независимо от броя на героите на социалистическия труд и количеството на раздадените медали, техническата компетентност в България изглежда да е в доста съмнително състояние. Ако човек иска да се убеди в това, достатъчно е да се спре на твърде езоповски изнасяните в българския печат неприятни факти. Техническата некомпетентност се шири из страната и явно нанася големи вреди на цялото стопанство. Но и тия българи, които живеем в чужбина, неведнъж се чувстваме неудобно дори и от внимателно приготвените български стоки за износ. Мой познат чужденец, който внасяше големи количества млечни произведения от България, е трябвало значително да намали поръчките си, „понеже, каза той, има невероятна разлика в качеството на всяка партида, като че тия хора не знаят какво е стандарт“. Пословичните със своето отлично качество български хранителни продукти често пъти пристигат в окаяно състояние – плод на явна небрежност. Единствената утеха на българските власти може да е, че съветските стоки са още по-долнокачествени. В това отношение човек наистина може да бъде сигурен в съветското влияние в България. Преди години в Москва ми подариха най-добрия тогава съветски радиоапарат „Спидола“. Само след няколко седмици това радио не беше годно за нищо друго, освен с големи усилия да лови предаванията на Радио София. В Лондон има съветски магазини. Мой познат, британски комунист, си купи ново съветско радио. На външен вид твърде красиво. На втората седмица той трябваше да го върне, защото не можеше да увеличава или намалява тона. Когато уж поправено му го върнаха, оказа се, че късите му вълни не работят. Когато съветските майстори поправиха късите вълни, тогава пък изчезнаха средните вълни. Моят съсед си купи съветски апарат „Зенит“ и се смая, когато всичките му снимки бяха прорязани от бяла линия. Оказа се, че цял механизъм не беше в изправност… и т.н. И затова аз съм един от хората, които не вярват в източноевропейското техническо превъзходство въпреки полетите до космоса и въпреки ядрените бомби. Струва ми се, че полетите в космоса и ядрените постижения са повече парадната страна на въпроса, а истината си остава в падането на пътнически самолети като круши, в негодната стока за масово потребление.

Ето че има нещо гнило в цялата организационно-техническа атмосфера, нещо, което, изглежда, е превърнало чувството за професионална отговорност в апатия, труда – в скучно рутинно задължение. Ето че въпреки огромните концентрации на държавен капитал в една или друга област, въпреки несъмнените опити на държавата да поощри трудовите постижения, резултатите си остават бедни. Като че самият трудов морал е заболял от неизлечима проказа.

И пак стигаме до основните идейно-нравствени изводи. Стигаме до първостепенни явления, които май обясняват същността на въпроса. Нравственото пречупване на един човек, заставянето му да декларира идеи, в които сам дълбоко не вярва, заставянето му да изразява чувства, които силно го отвращават, заставянето му да се върти според посоката на вятъра, за да преживее по-добре, плюс постоянното му контролиране, ограничаване и заплашване, се оказват фактори, значително по-силни и от най-тлъстите трудови поощрения, които държавата дава. Много пъти в тези програми съм изразявал убеждението си, че талантът или способността на един човек да създава нещо е израз на независимост. По своята дълбока същност талантът или способността е свобода. И когато един режим създаде условия, които ограничават независимостта и свободата на индивида, тогава по закона на скачените съдове намалява и талантът или способността. Бомбастични лозунги като „Българско значи висококачествено“ нямат никакво покритие, когато ги няма онези кадърни ръце, които да създадат качеството. Никога в една страна, където първият ръководител се смята за безпогрешен феномен, равен на Бога, където неговите близки и приятели също се ползуват от имунитета за безпогрешност и т.н., не може да има здрава атмосфера, която да прочисти отровните изпарения на връзкаджийство, фаворитство, корупция, безпринципност и много други.

И така стигаме до възпитанието. Обзалагам се, че когато виновникът за последната катастрофа бъде намерен (ако изобщо бъде намерен), тогава ще се види, че той е истински продукт на режима, че вероятно е доста безпринципен, безгръбначен гражданин, че точно като неговите покровители той никога не ще посмее да погледне истината в очите, а ще се опита да прехвърли вината другаде, да натопи някой невинен. Ще се окаже, че той така е и възпитан от партията, така се е движил през целия си живот, така са го издигали, защото иначе нямаше да се добере до мястото, от което да извърши трагичната (за други, разбира се) грешка. Не искам да кажа, че принципни и компетентни хора не могат да грешат. Грешките са нещо, присъщо на всички хора. Но когато пред нас е цяла планина от чести грешки, човек трябва да елиминира злокобната случайност и да потърси злокобния закон. А този закон е, че между обществено-политическия морал и трудово-професионалния морал съществува най-здрава връзка.

Когато възпитавате един гражданин да бъде послушно дресирана маймунка, вие не можете да очаквате отговорно и професионално компетентно отношение.

Затова нещастието с българския пътнически самолет, съветско производство, при Враца е само последният трагичен израз на болна атмосфера, сякаш създадена умишлено, за да поощрява и развива безотговорната небрежност и безотговорната некомпетентност.

 

[1] Димитър Чавдаров – Челкаш (1912-1972) – известен писател хуморист и сатирик, автор на произведенията „Весело сърце“ (1938), „9 септември 1944“ (1945), „Криви пътеки“ (1953), „Далечна и близка Монголия“ (1956), „Приятни фейлетони“ (1957),  „Чудо невидено“ (1963 г.) и др. 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияМихаел Ханеке: за безразличието, насилието и медиите
Следваща статияЩирлиц в Лондон:
за честта
на чекиста