0
1173

Запомнете Пловдив

plovdiv1

Две пловдивски истории – за обитателите на Джамбаз тепе и за Сашо Сладура. В „Запомнете Пловдив“ (ИК „Хермес“) Евгений Тодоров описва Пловдив и пловдивчани от близкото и по-далечно минало.

В третата част на „Запомнете Пловдив“ (ИК „Хермес“) Евгений Тодоров продължава да разказва за Пловдив и жителите му, които вече ги няма. Този път разказва истории от югоизточната част на града: за бай Иван Карачомака, Мамин Кольо, Михалчо, Низама и още десетки пловдивски легенди.

Първата част от поредицата тръгва от Джумаята – по Главната и „Отец Паисий“, във втория том са историите от Кършияка, Столипиново, Хаджи Хасан махала.

Евгений Тодоров е журналист, драматург, режисьор и един от най-четените блогъри у нас. В първата си книга – „Записки по българския преход“, и в „Тайни писма до Бойко Борисов“ той описва и коментира живота ни през последните 20 години, в „Наръчник на носталгика“ документира бита от времето на соца, а в превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“ се опитва да въвлече читателите в размисъл за онова, което отличава пловдивчанина от всички други.

Dzhambaztepe_1892
Джамбазтепе в Пловдив – фотография от албум, изготвен от Иван Карастоянов за княз Фердинанд през 1892 г., източник wikipedia

СЪЛЗИТЕ НА ТЕПЕТО

Колегата Наско Начев, той е един от първите говорители на едновремешния Пловдивски телевизионен център, е имал щастието да се роди и живее на най-високото – на върха на Джамбаз тепе. Адресът му е „Княз Церетелев“ 25. Оттам се вижда и Амфитеатърът, и целият град като на длан.

Не може да живееш на върха на тепето и да не обичаш Пловдив. Наско не само го обича, но направи и доста неща за пловдивската история. Издаде един добър пътеводител, издаде книгата на Иван Дионисиев за пловдивските „чудаци“, за която споменахме. По едно време даже продаваше стари изгледи от града – увеличени, обработени, сложени в рамки. Не знам дали имаше бизнес в тази работа, виждал съм поне няколко кръчми със стари пловдивски снимки, но май не са от Насковите, а просто са преснимани от стари картички. Е, не са толкова добри, но поне са по-евтини от тези в рамка. Забелязал съм, че тези, които се заплесват по миналото, обикновено не са от най-богатите.

По улиците и склоновете на Джамбаз тепе – разказва Наско, са играели рояци деца. Обикновено са се събирали на Мегдана – това е било празно място, днес влиза в двора на Академията по музикално, танцово и изобразително изкуство.

Да припомня – наоколо е имало цели пет училища.

Днес деца няма. Горната част на улицата е опустяла. Оживява се само долната й част, когато се наредят черните мерцедеси за поредния банкет или делова вечеря. Някой път и сватба.

Хубаво е да имаш добра гледка, но когато огладнееш, няма откъде да си купиш хляб даже – трябва да слизаш надолу, после пак да се качваш.

Наско Начев е броил стъпалата – ако се качваш отляво на Амфитеатъра, те са 121, отдясно са с пет повече – 126.

Сградата на Академията е строена сравнително късно и много набързо – без археологически проучвания. Та какво има в основите – можем само да гадаем.

Между Академията и Амфитеатъра е фигурата на Сашо Сладура. За него – след малко.

В района има няколко емблематични къщи – на първо място е Джаковата. Това е прочутата къща с куличката над Тунела. Дълги години я имало нарисувана на кориците на ученическите тетрадки, последните години цяла България разбра за нея покрай сериала „Клиника на третия етаж“.

Строена е от архитект Стефан Джаков през 20-те години. Тук има една загадка, която не мога да разреша.

Разказвали са ми, че по време на голямото земетресение от 1928 г., след като трусовете утихват и пловдивчани тичат по улиците радостни, че са оцелели, какво правят най-напред? Би трябвало да проверят дали комшиите им са живи. И да огледат напуканите стени на къщите си.

Не, те търсели подходяща позиция, за да разберат дали е паднала куличката на Джаковата къща. И този разказ идеално подкрепя тезата ми, че сеирджилъкът при стария пловдивчанин е основна част от характера му.

Само че хора от Джамбаз тепе твърдят, че строежът на Джаковата къща през 1928 г. още не бил завършил и кулата още не била издигната. Според Никола Чинков обаче, става дума за сина на архитект Боян Чинков, който описва тази къща, строежът е завършен през 1926 г., тази дата се споменава и на други места. Така че сцената със сеира след земетресението е напълно възможна.

Стефан Джаков е завършил в Мюнхен, имал е пет деца. Единият син става известен физик, другият бяга след 1925 г. в Съветския съюз, където става художник, третият е замесен в конспирацията с Александър Пеев, основна фигура в съветската агентура между двете войни.

Фамилията живее твърде кратко в къщата, след това е дадена под наем на различни семейства, после е продадена.

Разговарял съм с Лидия Киркова, чието семейство е живяло в прочутата къща. Спомня си, че на последния етаж е живял известният пожарникар Захарчук.

Да обитаваш прочутата къща, а и съседните, си е имало и има редица неудобства – освен осигуряването на хляб.

Пред днешния вход на Тунела е имало езеро, което е било толкова голямо, че децата са плували със салове. Лошото е, че езерото е било развъдник на неуморно крякащи жаби и безмилостни комари.

Хубавото е било, че по време на американските бомбардировки махалата се е криела в недостроения тунел.

Почти никой не си спомня, че над Амфитеатъра е имало каменна кариера. По цял ден гърмят и чукат каменоделци, влачат откъснатите от тепето камъни и ги товарят на волски коли. Слава богу, че работата бързо бива преустановена – иначе и Джамбаз тепе е можело да последва съдбата на Марково тепе.

Но гърмежите и ровенето в сърцето на тепето не спират – започва разширението на Тунела. Чуват се викове: „Пази се, бомба…“. Камъкът трепери, чупят се стъклата на прозорците.

То и в днешно време едни наши хора с имоти по „Княз Церетелев“ поизровиха тепето, за да положат здрави основи на къщите си. В една от тези къщи съм виждал в подземието й огромна каса, вкопана в скалата. Събира бая пара.

Кариерата отдавна е закрита, но мир за живеещите в махалата няма. Те живеят щат не щат интензивен културен живот, защото в кухните и спалните им отеква всеки звук от Амфитеатъра – налага се да слушат опери, рок концерти, проследяват програмата на така наречените Филмови нощи. Лошото е, че напоследък разни баровци започнали да си празнуват рождените си дни под прозорците им. Със съответната програма и гърмежи накрая. Та се чувстват и като гости на софрата, само дето никой не се сеща да почерпи…

В съседство е къщата на доктор Общински – един от незабравимите пловдивски чешити. Бях събрал и записал много истории с него, но дискът изчезна. А и доктор Анастасов, който помнеше много неща за своя незабравим колега, отдавна не е между живите. Все нещо обаче си спомням от тези разкази, а и от разказите на баща ми, с когото бяха колеги.

Доктор Общински бил привърженик на „Ботев“, затова в кабинета си боядисал радиатора на парното в жълто и черно.

Имал любим котарак, някой път идвал с него на работа. Влязъл в кабинета му някакъв циганин да иска медицинско, с което да се опита да вземе инвалидна пенсия. Доктор Общински написал документа и накрая вместо да го подпише, топнал лапичката на котарака в мастилницата и положил „подписа“ на документа.

Минало време и циганинът отново цъфнал – този път с бутилка в ръка. Бил взел пенсията и искал да се отблагодари.

„Защо на мен благодариш? – попитал сериозно Общински. – Нали котаракът ти удари парафа. Я донеси нещо и за него.“

Един ден котаракът умрял. Доктор Общински поканил гости в двора – на панихида. Почерпката била курабийки във формата на мишки…

Имаше още истории – дано да не са забравени.

Емблематична къща е старото Гръцко училище, или „Византиона“. В по-нови времена е било обущарско училище, после общежитие на завода „Антон Иванов“. След това го купува Агробизнесбанк.

Днес се издига наполовина ремонтирано и не е ясно какво е останало от красивите резбовани тавани. Вижда се от половината град.

Отпред сградата е на пет етажа, но отзад е етаж и половина.

Пак на върха е Антовата къща, викали са й Алтъ елмаз, от многото живеещи там през годините е избрано Антовото име, вероятно защото звучи най-български. Иначе къщата е приемна на Министерството на вътрешните или външните работи. Все едно.

Къщата на номер 25 е на адвоката Ангел Станоев. Купил мястото, но нямал пари да строи. Един ден срещнал той своя приятел Калпакчиев, собственик на тухларната фабрика. Та го попитал Калпакчиев какво става с къщата, адвокатът смотолевил, че още събирал пари.

На другия ден го викнали да види какво става на мястото на Джамбаз тепе. Затичал се и – какво да види – няколко талиги разтоварват тухли. Тухли с надпис „Тухларна Калпкачиев“.

Да си призная – и представа нямам дали едновремешните тухли са имали такива надписи, измислих го, щото ми изглежда красиво.

Та такива са били пловдивските приятелства едно време. Днес гробът на Калпакчиеви е на централната алея на Централните гробища.

Иначе знам за едни други истории с имоти на „Княз Церетелев“, уж прехвърлени от приятел на приятел, но след това се завихрят такива съдебни дела, че вече нищо не е останало от приятелството.

От съседната улица „Хемус“ са останали само три къщи. В едната от тях е живял Койчо Христов – известен учител и помощник-кмет.

Много известни хора са живели наоколо, но като стана дума за кметове, ще споменем едно име – това на Панайот Мутафчиев. Всъщност той е „председател на тричленка“, която управлява града, след като Стамболийски изгонва комунистическия кмет Никола Гълъбов.

Знам историята на този човек от неговите внучки Недялка Кескинова и Недялка Мутафчиева. Преди години ми донесоха интересни снимки, които още се пазят в семейните албуми.

Панайот Мутафчиев е учил в Санкт Петербург история и в Москва богословие. Като се връща в Пловдив, става учител в Мъжката гимназия. Продължава да поддържа връзка със своите руски приятели – показаха ми писма и снимки на граф Лебедев от един от най-старите дворянски родове.

Мутафчиев е бил ерудиран човек, голям оратор. Едва ли е бил съмишленик на Стамболийски, защо е бил избран за кмет, защо е приел – не е ясно. Може би е имало някакъв политически ген в рода, защото един от наследниците му – Петър Мутафчиев, също си заряза занаята и стана депутат, че и министър.

Мутафчиеви са живели на Небет тепе. Идва следващият кмет и им събаря къщата. На това място щял да се строи дворец на княгиня Евдокия. За добро или за лошо, идеята за дворец се проваля…

За живота на тепето много неща съм научил от Зохраб, известен като Роби, една енциклопедична личност, чийто живот е минал на „П. Р. Славейков“. Името на тази улица е избрано закономерно – тук наистина е живял дядо Славейков.

А на улица „Зора“ имало, а може би още го има, камък, на който е седял дядо Вазов.

По „Съборна“ е можело да се види самият княз Фердинанд, тръгнал към къщата на Чалъковци.

Там вече го чакат красиви пловдивчанки, поканени на чай или на „цай“, както казват гъркините. Между тях вероятно е и красавицата Живка, коя е тя – малко по-късно.

Преди години колежката Велислава Дърева се беше впуснала да описва Стария град и между другото беше споменала, че българският монарх се движел „без охрана“. Разбира се, тази ужасна подробност, която можеше да възбуди у българския слушател закономерния въпрос: „Защо омразният княз се е движел свободно и без страх, а любимият ни Тодор Живков идва със сто души охрана?“, не бе пропусната от началниците и опасното пояснение беше задраскано. Велислава обаче взе та прочете материала си на живо – включително и задрасканото. Стана голям скандал, Велислава бе изправена на позорния стълб – тоест разкритикувана на партийно събрание.

Днешните ни любими управници също се движат с цяла кавалкада охранители, Националната служба за охрана харчи милиони народна пара за глупости – вместо да вземе поука от начина на живот на Фердинанд, хубавото е, че за тези неща днес можем да пишем свободно. И какво от това?

Да се върнем към Зохраб или Роби. Той помни неща отпреди 70 години. Трихълмието е било царството на пързалките. Лятно време са ритали топка на площадчето зад или пред „Света Неделя“. Създали и арменски отбор, нарекли го „Ереван“.

Много от къщите са били полуразрушени, криели се в тях, играейки на стражари и апаши.

Малко над площадчето, в сегашната резиденция на не знам си кое министерство, е живял Черноземски – човекът, електрифицирал Пловдив.

Наблизо е живял Атанас Конарев, опълченец, пожарникар, починал 1948 година на 101 години.

На Трети март е слагал всичките си ордени, цял ден празнувал и вечерта се прибирал здраво почерпен.

Още по-нагоре могат да се видят сестрите Георгиади. Мярват се за малко и отново се скриват зад заключените порти, в своя свят на сенки и на спомени.

От старите фамилии известна е тази на Куюмджиян. Един от наследниците основава в Пловдив през 1915 година нова банка. Роби пази снимка на банката – това си е обикновена дървена барака.

Мечтите на младия Куюмджиян обаче са по-големи от една барака, заминава за Лондон, оттам за Америка, където не само успява в литературното поприще, но и запалва искрата на любовта у самата Грета Гарбо.

Вероятно става дума за Дикран Куюмджиян, когото русенци смятат за свой. Каква е връзката с Пловдив, не е ясно. В Лондон Дикран приема псевдонима Майкъл Арлен, написва романи, които стават популярни, няколко са екранизирани в Холивуд, единият с участието на Грета Гарбо.

Имало ли е нещо между сценариста и кинозвездата, не е много ясно, но клюката стига до Филибето, старите арменци я обсъждат вечер под асмата и все някой въздъхва гордо: „Е, наше момче, арменче, браво…“

Асми има много в дворовете на Трихълмието, но най-известна е тази в двора на зъболекаря Томчев. Била е от сорта чауш. Който не е опитал от гроздето на зъболекаря, той не е казал „евала“.

Онзи ден споменах на един майстор лозар и винар за чауша в двора на зъболекаря, точно пиехме бяло вино наблизо в един от дворовете, та този специалист ми каза, че чаушът бил много подходящ за градско отглеждане, нещо като домашно куче.

Докато пиша за асмата, по телевизора от половин час някакви професори, доценти, социолози, политолози, журналисти, дизайнери и т.н. ми говорят за стратегии, тактики и анализи. Според мен преливат от пусто в празно. Кой плаща масрафа – още не мога да разбера. Не им завиждам на титлите, на славата и на парите. Но завиждам на зъболекаря Томчев, който не само е отървал стотици хора от болката, но и отгледал и асма. Чауш – да не забравим. Благодарен съм и на бай Зохраб, че не е забравил и зъболекаря, и гроздето.

В Стария град по онова време живеят братята златари Агоп и Ховсеп Папазян.Те имат медал от Първото пловдивско изложение, което им дава право да използват емблемата му при реклама на творбите си.

Синът на Ховсеп, Киркор Папазян, обаче не става златар, а журналист и поет.

Няколко години бяхме неразделни.

През 1973 г. ме назначиха – току-що уволнил се от казармата, в Радио Пловдив, в редакция ЛИК. Началник беше Кико, аз бях единственият му подчинен.

Много неща не знаех за занаята, научих ги от него.

Разкри ми такива неща за правилата в професията, които, ако ги знаех, сигурно щях да си избера друг път в живота.

Например, че е най-добре да избягвам думата „свобода“. Не се знае в какъв контекст ще я сложа или как ще я разберат ония „горе“.

Кико беше научил немалко млади журналисти и поети на занаят, не само на „правила“. Обикновено те бързо го напускаха в гонене на кариера и слава. Един ден и аз си тръгнах, макар да си останахме приятели почти до края му.

Беше интересно да се наблюдава как този беззащитен човек, познавач на правилата и тяхна жертва, си измисля някакви дребни свои правила, с които се обгражда и като че ли си създава някакъв свой различен свят. Една от чудатостите му бе да не номерира страниците на ръкописите си. Караха му се, заплашваха го, че ще го накажат, но той устоя. Една малка победа в борбата със системата.

Кико, макар и безспорно талантлив, макар и невероятен познавач на българския език, постепенно влизаше в онази категория, която днес наричаме „лузъри“. Произход – баща частник и златар. Нищо класово-партийно. Никой не го предложи за партиен член. Не растеше в службата. Издаде първата си стихосбирка в най-лошия момент – когато по партийна заръка се търсеха автори на съмнителни внушения. Формалисти. И в търсенето на жертви – известните софийски поети бяха очевидно пожалени, се нацелваше някой непознат и беззащитен провинциалист. И партийната бухалка се стовари върху неизвестния дотогава Кико. Споменаваха го в поръчкови рецензии и доклади, нарекоха го даже „последовател на Роже Гароди“.

Роже Гароди беше френски литературовед, и то марксист. Беше написал една студия, озаглавена „За реализъм без брегове“, в която оспорваше каноните на властващия тогава социалистически реализъм. Съветските литературоведи се втурнаха да го громят, нашите започнаха да припяват, та нацелиха Кико. А той и не беше чувал за този Роже Гароди.

След всичко това, а може би по принцип генът му беше бохемски, Кико увеличи пиенето. Ставаше сутрин в тъмно, работеше, докато отвори най-близката кръчма „Рожен“ – северно от Тунела. Живееше с жена си, Вилито, и двамата си сина наблизо в последната къща на „Стамат Матанов“ – над булеварда.

Големият, Юлиян, продължи в някаква степен пътя на баща си. Пишеше стихове на бащината си пишеща машина. Веднъж ми ги показа, разлистих листовете – нямаше и помен от номерация. Юлиян разбра какво гледам и се усмихна. Разбрахме се.

Другият син е Едуард Папазян, отиде в София и стана известен спортен журналист. Юлиян си остана тук, преди две години почина млад.

Като ученик на Кико, обикалях известно време кръчмите, там се запознах с приятелите му – писатели, актьори, журналисти. Някои станаха и мои приятели. Постепенно обаче приятелският кръг намаляваше, накрая верен му остана само Велко Парашиков – странният поет и епиграмист, на чиято визитка пишеше скромно „общественик“.

Кико ставаше все по-самотен, началниците се чудеха какво да правят с него, колегите се питаха как ще изкара до пенсия, беше им в тежест.

Въпросът скоро се реши от само себе си. Кико се разболя, оперираха му гърлото и го пенсионираха по болест. Почина през 1993 г.

Малко преди това се случи чудото. Кико започна да изпраща от болницата нови стихове. И се оказа, че този човек, когото смятахме отдавна за изчерпан, си е останал един невероятен поет. И чак тогава се замислихме – дали през всичките тези години, когато той мълчеше нежелан и неразбран, поетическият му ген не е бил жив и готов да създава талантливи стихове. Но какъв е бил смисълът?

Та в болницата Кико написа едно от най-великите и трагични четиристишия – смея да го твърдя, в българската поезия:

Тази нощ навярно ще умра,
даже приспивателното не помага,
казват – щял съм да се преродя,
Господи, дано не е веднага!

Мисля, че Кико преживя само още няколко нощи.

И съм сигурен, че още не иска да се прероди.

Дълъг е списъкът на хората на изкуството, свързани със Стария град – в по-ново време. Сигурно ще изпусна много, но все пак да не забравим: писателя и критик Димитър Кирков, роден, както сам пише, над една отвесна скала над Амфитеатъра, това място е описана в първия му роман „Хълмът“, режисьора и актьор Иван Андонов, художниците Златю Бояджиев, Георги Божилов – Слона, Димитър Киров, Кераца Висулчева, Димитър Куманов, скулптора Иван Топалов, до Алафрангите живее популярната навремето естрадна певица Мария Мицева, на „П. Р. Славейков“ е къщата на Асен Овчаров, създал „Джаз Овчаров“, между другото осмелил се да джазира химна на СССР…

Много са известните имена, минали през Стария град, едни имаха ателиета, други останаха свързани основно с кръчмите.

Истинските носители на духа на Трихълмието в един период се събираха в ателието на Георги Странджев – Странджата. Носеха кой каквото може, купуваха кайма и печаха кюфтета.

Хапваха, пийваха и започваха песните. В центъра беше триото „Нежни чувства“, начело с Гришата Френгов.

Когато нашата фирма направи бирарията „Бира и половина“ през 1994 г., поканихме да свирят точно „Нежни чувства“. Те се съгласиха с уговорката да имат една вечер свободна – тогава, когато се събират при Странджата.

Кръчмата нашумя бързо, идваха клиенти от София – най-вече заради старите шлагери.

Беше трогателно – идваха възрастни пловдивчани, някои от тях със сигурност нямаха пари за ресторанти, носеха си в буркани някакво ядене и си поръчваха бира, а бабите – лимонада. Както е било едно време. Казах да не ги притесняват. Стояха на една бира цяла вечер и припяваха. Тръгваха си щастливи.

Признавам – тяхното щастие за мен струваше повече от парите в касата.

Някъде към 1997 г. младият президент Петър Стоянов доведе в Пловдив цялото президентско войнство – да им покаже любимия си Стар град. Беше станала някаква авария, уличките бяха тъмни и ефектът не беше голям. В програмата имаше и малък банкет – в онази приемна, където е живял бащата на пловдивския ток Черноземски. Организаторите се бяха погрижили да има магнетофон със записи на Бийтълс – цяла България знаеше, че това е любимата музика на любимия тогава президент.

Имаше тостове, имаше поздравления, даже имаше опит за танци, но нещо не се получаваше. Бийтълс си пееха, но не правеха густо, както се казва по тези ширини.

И президентът реши да пробва промяна. Попита дали работи кръчмата със старите шлагери. Звъннах – работеше. Казах никой да не мърда. Качих се на стария си голф и поведох колоната от коли с буркани. Бях на две-три ракии, мислех си какво ще стане, ако ме спрат. Ами щях да кажа просто: “Я вижте какви хора водя след себе си“.

Компанията се настани, Гришата опъна лъка и гостите живнаха. След малко бяха други хора – смяха се, танцуваха, пяха. И принц Чарлз да беше дошъл, и той щеше да пее с цял глас. Изобщо – „Нежни чувства“ издухаха Бийтълс.

Някъде към два часа се отвори външната врата и влезе самият Стефчо Автографа. Никой не можеше да разбере как е разбрал посред нощ за посещението на толкова известни хора. Попитах го, а той каза просто: „Сънувах, че сте тук“. А сега де. Дали Стефчо не е най-щастливият човек в този град – да сънува мечтите си?

Кулминацията на всяка вечер беше „Бели ружи“. Пееше Тошо с такова упование, че след това дълго време не можеше да си вземе солука. Много от клиентите ставаха прави и ръкопляскаха.

Като водех важни гости, си поръчвах „Бели ружи“ малко преди да й дойде редът, ефектът винаги бе поразителен.

Един ден Тошо почина. Триото се възстанови с нов член. Пак имах гости, пак помолих за „Бели ружи“, но Гришата категорично каза „Не“. Песента си беше отишла заедно с човека.

Все пак остана „Пет кокошки съм заклала“ – изпълняваше я Гришата, гостите и тук много се кефеха. Един ден и „Пет кокошки съм заклала“ си отиде заедно с Гришата.

Не знам какво стана с мъжките сбирки в ателието на Странджата, но бирарията, останала без „Нежни чувства“, си отиде и тя…

По едно време организирах нещо като допитване да пловдивчани какво трябва да се направи, че резерватът да се оживи. Обадиха се много хора, избрах 34 интересни идеи. Предложих ги на много специалисти, от които нещо зависи, но не съм уверен, че се е намерил поне един човек да ги прочете.

Веднъж ме поканиха в някаква комисия по проблемите на Стария град. Реших, че сега е моментът да направя нещо. На първата сбирка обсъждахме три часа как да се боядисат електрическите стълбове – сини или черни. Не знам дали имаше втора.

Ако бях кмет, щях да събера бай Зохраб, Наско Начев, Томито, който продава на сергия сувенири пред „Константин и Елена“, може би Анго, който беше сервитьор в Алафрангите.

Ще седнем и ще почнем да умуваме как да оживим Трихълмието.

И ако ни се натресе някой софиянец и почне да ни обяснява как да поработим върху дизайна и редизайна, за да превърнем основните локации в арт пространство, ще му посочим вратата…

За едно обаче сигурно няма да имаме кураж никога – да запушим Тунела.

Един от старите жители на Джамбаз тепе, доктор Домбакян, веднъж попита: знаете ли защо след като пробиха Тунела, толкова време не можаха да спрат течовете? И наистина – инжектираха бетон, полагаха замазки, облицоваха с алуминий. Все отнякъде продължаваше да капе. Били обратни води.

– Не са обратни води – каза доктор Домбякян. – Това са сълзите на тепето. Боли го.

 

ЕДНА ОТВРАТИТЕЛНА ВЕРСИЯ ЗА ЖИВОТА НА САШО СЛАДУРА

sasho

Над Амфитеатъра туристите зяпат фигурата на Сашо Сладура, издигната по идея и с парите на Георги Лазаров, емигрант в САЩ, на когото дължим и присъствието на Мильо на Главната, и на композицията в памет на убитите католически свещеници.

Тошо Африката ме помоли да снимаме откриването на паметника по-подробно и да запазим материала. Скоро го гледах, много народ от присъстващите вече ги няма.

Ако не беше доктор Лазаров, сигурен съм, пловдивският общински съвет никога нямаше да се сети за този бохем и мъченик.

Всички знаят, че Александър Николов, известен като Сашо Сладура, е арестуван през 1961 г., изпратен в лагера в Ловеч и там само след 11 дни е жестоко убит.

Той е не само виртуозен цигулар, но и известен бохем, който използвал всеки случай, за да се надсмее над властта, макар да е бил в някаква степен близък до най-големите на деня.

Една от най-популярните истории е от един банкет, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни другари. В края на вечерта тогавашният вожд става, приближава се до музикантите и казва: „Е, ние смятаме да тръгваме”.

Сашо Сладура се усмихва и казва: „Ако знаете, откога ви чакаме да си ходите…”.

Освен уж вече доказаното убийство в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха „отвратителна“. И все пак.

През лятото на 2011 г. в студиото на Пловдивската телевизия дойде Мария Паликарова – роднина на Сашо Сладура, за да изрази възмущението си от публикация за него в жълт вестник.

Оставаме на съвестта на колегите отговорността за написаното.

В хода на разказа Мария Паликарова намекна, че е много възможно Сашо Сладура да не е бил убит в лагера в Ловеч. И след дълго колебание разказа следното:

Един ден през 1961 г. близките му получават сандъче с дрехите му и писмо, в което се казва, че „Александър Николов е починал от „сърдечен удар”.

Роднините му тръгват да вадят смъртен акт, но се оказва, че никой не иска да го издаде.

През 1974 г. те получават документ, в който се казва, че лицето е „безследно изчезнало”.

Убит ли е Сашо, или е наистина е изчезнал?

Мария Паликарова подрежда логически няколко странни факта.

Един ден в къщата идва непознат поляк. Не е ясно защо търси майката на Сашо – казва само, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир.

След това посещение полякът започва да пише на майката и на роднините.

В тези писма описва, че му се налага да пътува по света, и заедно с писмата често изпраща кутии с шоколадови бонбони.

Странно поведение – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, задължително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията трудно са се намирали добри бонбониери.

Странното съвпадение кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали всъщност техен автор не е „мъртвият” Сашо?

Едни букви приличат на почерка му, други – не.

Откриват още нещо странно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и пише Kacnimir – с CH вместо със Z.

Дали СН не означава, че авторът е Сашо Николов?

Един ден семейството отива да търси истината при Ванга.

Още като ги вижда, пророчицата се провиква: „Аз за живи не гледам!”. След което им казва, че Сашо е жив, живее далече, наскоро е катастрофирал, но няма опасност за живота му.

След две седмици идва писмо от „Поляка”, който се извинява, че доста време не им е писал.

Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.

След години писмата секват. Тайната обаче остава.

Дали Сашо – човекът с невероятна артистичност и говорещ пет езика, не е направил размяна за живота си? Да замине на Запад с чужда самоличност като шпионин и подписвайки декларация, че няма да се опита по никакъв начин да търси връзка с роднините си.

Възможно е да е успял да избяга, но тази версия изглежда малко вeроятна.

Впрочем няколко дни преди да бъде арестуван той води при майка си много красива жена и я представя като своя годеница.

По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията.

Дали тя го е предала като непоправим враг на народа, или е започнала вербовката?

Догадките на Мария Паликарова отнемат мъченическия ореол на големия музикант, но ако това е истина, би трябвало да подходим с разбиране – все пак смяната на идентичността едва ли е станала доброволно. А дали в крайна сметка Сашо Сладура все пак не е бил убит, макар и години след „истинската“ си смърт – заради нарушаване на правилата на разузнаването?

В подкрепа на версията за „втория живот“ искам да разкажа една подобна история.

В началото на 90-те години в България се завърна „легендарният партизански командир“ Запрян Фазлов – Леваневски – след като е бил смятан за разстрелян от властта преди повече от 40 години и след като беше реабилитиран по-късно в една нашумяла книга на Давид Овадия.

Два пъти се срещах с Леваневски, който бързо бе обявен за мошеник и умря като „Лъжелеваневски“. С него имаше още двама мъже, които слушаха разказите, очевидно вярвайки в тях.

Човекът много ясно разказа как в нощта преди разстрела е бил отведен някъде, представен на някакви руснаци в кожени тужурки и конвоиран от тях в Москва.

Там го представят на Берия, в кабинета за малко даже се появява самият Сталин, след което му бива поставена някаква задача.

И тук Леваневски млъкваше и прескачаше десетина години от живота си. Не можех да измъкна нищо за този период. Както да получа обяснение защо след като вече е бил свободен човек, не се е обадил на роднините си.

Повечето от роднините му не го припознаха, но според Леваневски причината е била да не поиска своята част от имотите на фамилията, които в този момент държавата връщаше.

В същото време имаше документи, че е генерал от КГБ и че има право на генералска униформа.

Според мен тук също е имало размяна – живот срещу предана служба. Леваневски, разбира се, беше една примитивна личност в сравнение със Сашо Сладура, но дали на тогавашната система не са били нужни и такива хора – като палачи в лагерите в Сибир, примерно.

И историята с Леваневски остана незавършена, без ясен финал.

Преди няколко дни буквално ме спря човек на улицата, по-точно на паркинга между едни военни блокове, населени с офицери от запаса, и припомни, че той е бил човекът до Леваневски при нашите срещи. Искал да каже истината. А тя била – това е бил истинският Леваневски. Който наистина не бил разстрелян, както всички мислели толкова години.

Та като си помисли човек – дали на кадровата скамейка на нашите разузнавателни органи е имало много хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…

Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе.

Премиерата на изданието на Международния панаир на книгата е на 17 декември, събота, от 17 часа на ет. 3 в НДК.