Начало Идеи Актуално Antirussica
Актуално

Antirussica

7964
Иля Глазунов, „Вечната Русия“, 1988 г.

Преди четири години нарекох рубриката си за Русия тук Russica. След 24 февруари т.г. тя може да бъде само Antirussica. Sapienti sat.

Цикъл „Неготовности за войната“

В този цикъл ще разгледам неготовността на Запада, на Русия и на България. За начало обаче обсъждам една парадоксална руска „готовност” за агресията в Украйна, чиято абсурдност стана ясна на света след отстъплението от Киив, но на Русия още не е.

Обидата и болката

Въздигна се обида…
Из „Песен за похода на Игор”, XVIII или XII век

Александър Зимин е водещият руски медиевист на своето време (1920–1980), който умира ненавършил 60, като предател на Русия и СССР, защото доказал, че „свещеният” текст „Песен за похода на Игор, Игор Святославловия син и Олеговия внук” не е епически и исторически културен паметник от XII век и родоначалник на руската литература, а фалшификат, вероятно от 1770 година, написан, за да оправдае тогавашната руска анексия на Крим.

В „Песента” обидата от епиграфа се въздига, след като самонадеяният кандидат-завоевател Игор търпи на запад тежко поражение. Не знаем дали това е първата фиксирана руска обида, нито какво точно е Игоровата обида[i] – ще продължим в посока как функционира обидата в руската култура.

Добър пример ни е дал Юрий Тинянов: неговият романен Грибоедов от Смъртта на Вазир-Мухтар си мисли как не е станало на неговото и веднага си спомня именно този стих от задължително заучената в детинството му Песен: „Въздигна се обида…”[ii]. Началството не одобрило негов иновативен проект, потенциално печеливш и за него, и за Русия, и на него му става обидно. И веднага започва да се присеща – струва си да се види оригиналът, прекрасен е![iii] – и се присетил, че Пушкин е успешен поет, пък Крилов него самия не ще да го признае, после и че Катя не му бута, а Леночка – да, но какво от това, резултат – обида; и от финската земя, дето е тяхна, а в Русия изконно лъжем, че е наша… от всичко това, и от него самия му става обидно, и от цяла Русия тоже… И какво прави романният Грибоедов? Прави като историческия – нищо. Т.е. нищо драстично: само вика на слугата си да му запее за Волга, белким го разтуши („Ах, колко по руски…”). А защо например не тръгне да убива Катя-Леночка, та да въздаде и да възстанови равновесието в мирозданието? Ами защото Грибоедов е не „просто човек”, нито прост човек, не е само erectus или дори sapiens, не е и „поет, на него му е позволено”, а руснак с европейско възпитание, което включва éducation sentimentale, окултуряване на емоциите и техники да не ги превръщаме в мотиви за грях и престъпление. Елементарно. Част от унижението, на което Русия подлага света днес, е неизбежността да си напомняме сериозно подобни елементаризми.

Отстъпление: българският градски фолклор ни е дал великата песен Купи ми, мамо, топ[iv]. Възпят е аналогичен случай: Ленчето е изневерило (съвпадението на имената с Грибоедовото гадже най-вероятно е случайно), поради което лирическият герой иска майка му да му купи не един, а три топа, та да гръмнел последователно изгората, симпатията ѝ и себе си. Много руска схема, само че българската песен, слава Богу, се подиграва на този романтизъм. Това го можем, затова сме малко по-добре и по-добри от руснаците! (Знам, че по-социологически коректно щеше да бъде: „повечето българи сме малко по-… от повечето руснаци”, но това би убило намигването!) А можем да си припомним и Пресияновия надпис от Филипи: „На християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда”. Вместо да скокне да коли тези лъжехристияни, които така обидно забравят, Пресиян (или неговият PR) прехвърля непосредната реакция върху Бога, а българската реакция очевидно ще дойде след изчакване на благоприятни военно-политически обстоятелства. Зряло държавническо поведение.

Основната ми теза тук ще бъде: руснаците тръгнаха на 24 февруари т.г. да завладяват след Крим цяла Украйна, с оглед на завладяване и на цялата Земя, като му дойде времето – защото им е обидно. И колкото и да е странно, тъкмо тази привидна детинщина – или вдетиняване? – е днешната руска рационалност. Говоря за руска не, пази Боже, в расистки смисъл – не става дума за някакъв измислен „руски ген”, а за масова руска култура. Различна от нашата, тя е широко споделена от днешния руски елит и народ. Каква ли е същината ѝ?

Поначало всяко единство между елит и народ е рядко явление; за Русия, която исторически е била или авторитарна, или тоталитарна, то е още по-учудващо. Но факт – дори след провала на руския боен план в Украйна, социологическите проучвания (примерно на Центъра „Левада”, който хич не симпатизира на режима) сочат, че повечето руснаци продължават да подкрепят Путин. Говорим за професионална и честна социология, респондентите отговарят без принуда и искрено – иначе социолозите от „Левада” нямаше да публикуват данни, в които не вярват. Да, отчасти това единство се дължи на информационното затъмнение и на официалните лъжи; отчасти и на привичката – не да не тръгваш, а дори да не помисляш нещо против властта. Но в случая главното е друго: днешното руско единство елит-народ е психологическо

Разбира се, не всички са „народ” – просто „народът” е огромното мнозинство. Едно руско момиче, безстрашна боркиня против антиукраинската война, тия дни каза, мислейки за себе си и своите съратници: „Много сме малко. Останалите, за съжаление, са страхливци”.

Права ли е, страхът ли мотивира тези хора – „останалите”? Тя зер не е правила социологическо проучване? Опитът от българската съпротива от 80-те години на миналия век ми подсказва, че за бройката на „хората против” е права – те са малко. Защото веднъж през лятото на 1989 г. се хванахме и преброихме колцина от 600-те души – на око, – които бяха застанали с имената си против режима, действително, всекидневно, вършеха някаква работа: 30 души. (За общия брой не бяхме сигурни, знаехме за около 300 и „великодушно” ги удвоихме; но за активните нямахме колебание, защото ги познавахме лично.) Трийсет души – 5% от осмелилите се „да окнат”; 0,0005%, пет души на десет хиляди от шестте милиона, всеки един от които би могъл да се опълчи (тук намалявам с една трета от 9-те тогавашни милиона – че има деца, старци, болнѝци…). „Страхливците” в днешна Русия сигурно са относително повече. Но от страх ли не се вдигат? В това не съм съгласен със смелото момиче. Тя е действително смела, но това не прави другите задължително страхливци. Защото тя се съпротивлява не само от смелост, а и понеже по някакъв начин се е опазила от една днешна руска масова болест. А е имала тоя късмет, защото (независимо по какви причини) е останала незасегната от една руска масова болка. Масата руснаци са не страхливи, а болни; болни – защото ги боли. И именно тази болка им отнема силата за съпротива вътре в страната, но същевременно им дава сила за агресия навън. Тяхната болка е родена от обида.

Вдъхновен от Мигел де Унамуно, ще продължа с въображаемата количествена социология: нали в своята Новела за дон Сандалио, играч на шах той подхвърля, че най-хубавите социологически данни са измислените! Хайде сега да си измислим руски референдум с единствен въпрос, съставен според нееднократни публични изказвания на г-н Путин: „Съгласни ли сте да започнем ядрена война със света, ако в противен случай ще претърпим поражение от Украйна?”. Преди да прогнозираме разпределението, трябва да напомним, че сме в Русия, следователно резултатът ще зависи пряко само от едно: каква интифа ще даде Кремъл. Ако „широките народни маси” усетят, че кремълската власт е за атомна война (а тези маси са от хора, самообучени от малки да отгатват волята на началството по косвени белези – в случай че то, вместо да заповядва, реши да мълчи) – та, ако усетят властническото внушение „за”, резултатите ще бъдат: „ЗА” – 60%, „ПРОТИВ” – 15%, а 25% ще са БЕЗ МНЕНИЕ. Ако пък от Кремъл не излезе никаква интифа под никаква форма, така че „народът” наистина не получи никаква ориентировка свише (това е малко вероятно, но по принцип е възможно), ще имаме: 20% „ЗА” атомна война, 10% „ПРОТИВ” и 70% няма да имат мнение. Това следва от хипотезата ми, че масовите руснаци не проявяват реално чувство за страх, а нереално чувство за сила. Защото са наострени навън.

Ще възрази такъв човек: „Нереално ли? Но чувството ми за обида нали е реално? Желанието ми да си върна за тази обида нали е реално? И тогава силата, която това желание ми дава, нали е реална? Това стига и артисва! Не друг, а вашият човек, западнякът Наполеон Буонапарте беше казал: On s’engage et puis on voit” („Да се сбием, пък да видим.”). И ние така!”

Мимоходом ще обозначим само голямата тема как руският елит си служи с историята – защото е друга тема (обикновено Наполеон се споменава в Русия като първия Хитлер, победен като втория); така подминахме по същите причини и темата как боравят с числата – дванайсет ли, осемнайсет ли били вековете сл.Хр., когато се родила Песента за Игор, шейсетима ли, шейсет хиляди ли били избитите им досега войници в Украйна…).

Докъде може да ни доведе логиката на обидата? Всички се сблъскваме с обиди, повечето от нас изпитват и желание за отмъщение. И отново повечето намират как да си останат с желанието – с неудовлетвореното желание – и да продължат нататък. Неколцина обаче решават да удовлетворят това си желание за мъст. Споменахме, че най-често етикетираме тяхното поведение като „детинщина”, макар че е на големи хора, от които се очаква подобаващо държане. Но на практика…

  • Детенцето е обидено и вижда във въображението си: то лежи в ковчег, защото се е самоубило, а „всички те”, големите, които са го обидили, седят и ронят горки сълзи върху му, и се разкайват, че са го обидили – обаче късно!

Нима може гигантска Русия да се води от такава детинска логика? Очевидно, виждаме го от водачите на Русия всеки ден и го познаваме по делата им. Водила ли се е от подобна логика друга държава? Кой знае. За мен единственият познат случай, описан не от историк, а от поет, е Троянската война! Но дори тя според Илиадата има реален casus belli: лепата булка наистина парясала мъжа си (цар) заради любовника си (царски син); друг въпрос дали това е достатъчно основание за десетгодишна война – и самите ахейци поставят в поемата този въпрос. А Пелопонеските войни, вече исторически описани, имат направо рационални причини (доколко коя да е война е рационално решение е друга тема). Значи при древните гърци наблюдаваме съществена еволюция – от война, породена като ирационална реакция на обида, към войни, породени от най-различни рационалности. Нима руснаците не са мръднали напред от княз-Игорово време?

На руски няма превод на англо-американския израз bad loser, може би защото всенародната партия на руската война не може да си представи обратното – че някой може да бъде good loser[v] (и ние нямаме подобни думи и подобно мислене, затова и не превеждам). За такова масово съзнание няма такова нещо като нещастна случайност – винаги търсят (и намират) виновник; няма загуба по стечение на обстоятелствата – не, само някакъв абсолютен свръхкремълски свръхдиктатор, т.е. Бог, не му е дал печалба, сигурно защото не го обича; няма поражение, защото се е оказало, че е излязъл на бой с по-малко сила от противника – не, Бог го е проклел силата му да стане на слабост! Последното обаче е невъзможно, нали Бог обича руснака, така, по условие! И по история: руският Бог, който го отърва от Наполеон (както написа Пушкин[vi]); съветският бог, чието име не бе споменавано не само всуе, но и изобщо, а при неизбежност бе „унижавано” с малко „б” – но който бе използван от бившия богослов Сталин по целесъобразност; накрай – рускославният Бог от камуфлажната черква на Шойгу, в която Путиновите витязи влизат, тъпчейки стъпала от стомана, добита от танковете на Хитлер, бившия руски съюзник. „Бог ни спаси – казват си руснаците – и през 1812, и през 1941 г. (Защото кой друг, нали и тогава бяха неготови, назад с материала, и военния, и психологическия!), белким пък ни спаси и през 2022 г. (2023?)”. Това „белким” е поредният ми опит да преведа славното руско авось – като в „белким се подкваси”, което според самите руснаци е силен мотиватор при много техни избори, в целия диапазон от тривиални до фатални. „Ако пък този път Бог рече да не ни спаси…”, но и тук „патриотичното” съзнание веднага намира изход: „Тогава значи Бог ни предава, значи той е предател, а нали за предателите – куршум!” Изглежда за такива хора бронебойни патрони за вярата може и да няма открити, но надеждата им е, че техните ще излязат Богобойни!

А ако няма Бог – всичко е позволено, беше писал Достоевски. „Като е позволено – ще си го позволя, кога е било аз да не си позволя нещо, за което по-горните не бият!” – казва си руснакът-мнозинство. И ето го пресния случай с оня Путинов пропагандист, който (в разговор с един многопревеждан в България булеварден съчинител) изтресе, че едни деца в Украйна не били деца като деца, а били „предатели” (съчинителят разказва за украински етнически русначета, които обаче казали, че са поробени от „москалите”) – и тези предателчета трябвало да бъдат удавяни в реката или затваряни и изгаряни в дървените тамошни къщурки. А булевардният съчинител си седеше и – никаква реакция, само постоянната му цинична усмивчица леко позамръзна. При това тези някак немислими думи бяха изджавкани с хъшлашкия тон и език, характерни в последните години не само за руската пропаганда, но и за руската дипломация и официално говорене изобщо. Този, засега върхов момент на държавна деградация ме отпрати към началото на руския период на античовешка-антибожествена инволюция. Обединявам двете „анти-”, защото проникновеният философ Мераб Мамардашвили на въпроса що е човек, бе дал лапидарния отговор: „Човекът е от Бога”.

Убивайки човека в себе си, убиваме Бога. Булгаков в Бялата гвардия въвежда епизодично един руснак, „фантомиста-футурист” Русаков, който, насред Киев от 1918 г., разсъждава дали да убие себе си, защото имал сифилис, а щом е така, „Всичко е свършено!” (безконтролно всеобобщение), или пък да убие проститутката, която го била заразила, защото „тя му е виновна” (безконтролно конкретно обвинение). Но той е такъв, защото е и „поет-бого(у)биец”, както научаваме от следните сифилистични строфи: „На твойто ложе / тебе бием, Боже!”, като богобоят бил съпроводен с „ебамайковска молитва”…[vii] Все едно е съвременен руски управник. Михаил Булгаков е презирал украинската „самостийност” – а жалко! – но още повече е презирал руската безпределна безобразност. Него ли не го е боляло за Русия – за прекрасната, умната, човечната Русия, която я е имало, знаел го е, нали до 1917 г. той я е живял? Боляло го е до смърт, но не е обобщавал и обвинявал всичко на света освен себе си. Само е гледал и виждал как в Русия стават силни некултурните и неуките, и невярващите в нищо освен в началството. Бил се е против тях в Бялата армия, писал е против тях – страстно, безпощадно, пророчески точно, след това е решил да оцелява, донякъде е успял, и е подхвърлял невинно-саркастични забележки, както героят му Аболянинов, безпомощният аристократ, сврян в Зойкината квартира – към дошлото да го арестува ченге-селянче, надянало смокинг за буржоазен камуфлаж: „Големи извинения – но смокингът в никакъв случай не се носи с жълти обувки!”[viii].

Хубаво, да приемем засега, че коренът на руското зло е в обидата, дошла вследствие на усещането за болка. Болката е сериозно нещо, може да подлуди цели общества: да си припомним само болките след 1919 г. – на Германия за Рур, на България за Добруджа, Македония, Егейския бряг… Но все пак с какво светът е наранил руснака, та толкова го боли, сиромашкия, че да е готов да се хвърли против „всё и вся”?

Оттук нататък следват отговори – които, за съжаление, ми се струват тривиални в сравнение с дотук зададените въпроси. Но нали понякога тривиалността навява скука просто защото е истина – общоизвестна истина, която просто не е била видяна в новосформиращия се контекст.

По всяка вероятност масовото руско мислене следва схемата, дадена по-долу. Коментарите ми към нея ще реферират към „детскости”, с което за краткост ще означавам, както и по-горе, незряло поведение на възрастни, при това въоръжени с ядрено оръжие.

  • Ние, руснаците, искаме всички да ни обичат! Като всяко дете.[ix] Това е Цел1.
  • Щом искаме обич, ние имаме право да я получим! Децата смятат, че околните са длъжни да им дават онова, което поискат. „Аз заплаквам, те ми дават да бозая!” Амплификация на мотивацията за Цел1.
  • Но въпреки че искаме да ни обича, светът не ни обича! Пръв досег с реалността; в отговор може би трябва да бъде сменена целта?
  • От това ни боли!
  • Тази болка поражда обида!
  • Но макар обидени, ние продължаваме да искаме светът да ни обича! Не, Цел1 остава. Детинското съзнание заклинва върху единствен проблем, независимо от реалностите. Но могат да бъдат конкретизирани подходящите средства, щом едното искане не стига.
  • Само че щом този свят не ще да ни обича с добро, ще го заставим да ни обича насила – и за да стане така, ще го завладеем! И ще го изнасилваме! Конкретизация на средствата; въпросът дали те не отричат целта, не се поставя. Не се търси и някакво оправдание за желанието, да речем, че това желание – „да ни обичат” – ни е жизненоважно. Руското желание е нещо самодостатъчно, то няма нужда от основания! Затова не използват схеми, подобни, примерно, на Хитлеровата: „Германският народ не може да живее без жизнено пространство, затова като искаме Изтокът да стане наш, ние не искаме лошо, искаме само да се спасим!” Завладяването на света насила е първият руски план за решаване на проблема; той е нереалистичен.
  • А ако светът дръзне да се противи на завладяването и изнасилването, значи той вдига ръка срещу нас, значи иска да ни убие! Втори досег с реалността. Действително светът се оказа несъгласен и започна да подпомага отпора на Украйна, това първо парче от света, обект на опита за завладяване. Щом има отпор, съдейки по собствения си (много ограничен) опит, руснаците решават, че светът иска да ги убие – нали на мястото на света в такива обстоятелства ТЕ биха опитали да го убият. Преминаване на еротичното в танатично (толкова е елементарно, че и Фройдовият език е достатъчен, не ни трябва, да речем, Лакановият): позитивното желание за обич се превръща в негативно желание за смърт. 
  • Затова гръмоподобно предупреждаваме света: не ни убивай, а ни се покори! (Какви сме добрички, не удряме веднага!)
  • Но светът не се покорява. При това изглежда доста силен и ако на свой ред тръгне да ни завладява, току-виж успял. Трети досег с реалността, който налага смяна на целта: късно е за обич.
  • Значи изборът е: или светът да ни убие (защото го иска, както ние бихме искали, виж по-горе), или ние да се самоубием заедно с него. Ние загиваме и в двата случая. Като е така, да мрем заедно, щом не поиска да ни обича! Посипваме света с бомби, пък да види той! Има да съжалява, но ще бъде късно!

Неподобаващо, но факт. Последните две години имаше крешчендо на подобни изказвания: „синтетични” от господата Путин и Лавров например, „аналитични” като на г-н Суслов наскоро (29 октомври) и мн., и мн. др…[x] Те не са разгадката на някаква загадъчна „руска душа”. Те са просто симптоми на забавено развитие. Отчайващо бавноразвиващо се общество се оказа руското, и се доказа като такова – но пък много опасно. За света и за себе си.

Да не бъркаме, прочее, това състояние с невменяемост. Ignorantia non est argumentum. Не е време за превъзпитание, защото невъзпитаникът, между другото, може да убие възпитателя ведно със себе си. И няма да помогне просто да им кажем – като в училището на Пипи Дългото Чорапче – „да отидат в ъгъла и да се срамуват”. Защото се отучиха от срама, ако някога са го били научили. Решиха, че в името на Родината майка нищо не е срамно.

Истина е, че няма държава, която да се откаже от патриотизма като мобилизационен лозунг. Но руската държава исторически доказа, че за нея „патриотизъм” значи експанзия без граници[xi]. Затова – нападаме Украйна. Затова – плашим света с убийство. И наред с тези световни работи – затова руските учени никога няма да стигнат до консенсус досежно Песента за похода на Игор. И хорът на научните чиновници ще пее държавните дитирамби и мощно ще заглушава солото на честния знаещ – като споменатия Александър Зимин. Руската държава – досегашната, както я знаем от историята ѝ – вечно ще си иска Крим. Дори той да се казва Калифорния.

––––––––––––––––

[i] За руските специалисти не е ясно, примерно, дали тази обида не е идентична с Дева Обида, роднина на българските и сръбските античовешки настроени вили-самовили.
[ii] „Въстала обида в силахъ Дажь-божа внука, вступил дђвою на землю Трояню, въсплескала лебедиными крылы на синђм море у Дону плещучи, убуди жирня времена… Вж. Песен за похода на Игор… БАН, 1954 с. 61.
[iii] Юрий Тынявов, Смерть Вазир-Мухтара, Глава II,# 40.
[iv]
Купи ми, мамо, топ – топ ми купи,
купи ми, мамо, топ,
купи ми, мамо, топ, да убия Ленчето,
дето ми изневери!
(Следва: Купи ми, мамо, два… да убия Гошето, дет ми чопна Ленчето! И накрая: Купи ми, мамо, три… да убия себе си, че си Ленче загубих!)
[v] Не че руснаците не усещат, че тук има проблем, но го решават по обратния начин: щом си загубил, загубил си всичко, „няма загуба с достойнство”. Показва го изразът „хорошая мина при плохой игре” – трябва да си с усмивка на лице, макар че губиш играта; трябва да се правиш, не да си. Защото, ако си признаеш, загубата те смазва. Вярно, това е просто превод на френското bonne mine à mauvais jeu – но този тромав израз е станал така популярен в Русия…
[vi]         
Гроза двенадцатого года
Настала – кто тут нам помог?
Остервенение народа,
Барклай, зима иль русский Бог?
Евгений Онегин, Глава X, строфа  III.
[vii] „Богово логово”          
… В берлоге
Логе
Бейте бога.
Звук алый
Боговой битвы
Встречаю матерной молитвой
.
Белая гвардия, Част втора, глава 9.
[viii] А б о л ь я н и н о в. Простите, пожалуйста, к смокингу ни в каком случае нельзя надевать желтые ботинки.
Зойкина квартира, предпоследна реплика.
[ix] Как в Русия стигат исторически до това желание е отделна тема, по която тук ще дамо само догадки на едро. Вероятно всичко започва по Петрово време, когато Русия осъзнава, интелектуално и емоционално, че вън от нея има и „свят”. Първоначално този свят се изчерпва със Западна Европа – място, в което и елити, и народи живеят по-добре. Оттогава Русия иска да живее като Запада, не успява, но много иска Западът да я признава за равна нему. Западът не го прави, защото не е истина. Тук идва „любовният” момент: „Ако ни обичаха, щяха да ни признаят за равни; не ни признават, ерго не ни обичат”. Останалият свят или е доминиран от Запада, или ако не е, опитваме да си купим любовта му (в Африка например), докато не го завладеем и него насила накрая.
[x] Всички подобни изказвания гравитират около думите на Путин от  2018 г.: „… аз като гражданин на Русия и глава на руската държава искам да задам въпрос: а защо ни е такъв свят, в който няма да има Русия?”.
[xi] Просто за да си напомним някои от по-големите и неотдавнашни руски агресии: Кримската война, започнала с анексията на Молдова и Влашко през 1853 г.; Финландската война от 1939 г.; Полската война от 1939 г. – началото на Втората световна война, когато Германия напада Полша от запад, а СССР – от изток, унищожават заедно полската държава и си я поделят братски; десетгодишната Афганистанска война  (1979–1989); Чеченските войни (1994–1996 и 1999–2000). Не включвам интервенциите в Сирия през 2015 г., в Чехословакия през 1968 г., в Унгария през 1956 г.; нито Карибската ядрена криза от 1962 г.; нито… Така че не е случаен вицът от комунистическо време: „С кого граничи Съветският съюз? – С когото си иска!”.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Съосновател на неформалното сдружение „Екогласност“ и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display