Деян Енев
Последният влак
На гърба на къщата, към градината, имаше врата, пред която лежаха един върху друг като стъпало два големи огладени камъка, почти еднакви, сякаш се бяха родили един за друг. Стопанката често сядаше тук на прага и започваше тихо да подсвирва...
Жар-птица
Какво беше това? Крясък, вик? Приличаше и на крясък, и на вик. Беше пълен с хрипкава болка – като крясък, но едновременно с това беше по-оформен, имаше контури, издигаше се отчетливо във въздуха подобно на трептяща, стремителна спирала. И извикваше представата за далечни праисторически времена...
Куко и Пипе
Момчетата влязоха в казармата и ги остригаха. И главите им изведнъж станаха малки, оловни. А ушите – големи, големи. Бръснарят беше майстор, лъсна ги като яйца. После – дрехите. Нямаше време да търсят своя размер, всеки обличаше каквото му падне, защото старшината постоянно крещеше: Бърже, бърже!
Мухата
Вечерта, преди лягане, излезе на терасата да изпуши една-две цигари. Това си му беше навик открай време. Само рано сутрин и късно вечер цигарите толкова му се услаждаха. Мислеше си, че това е заради тишината. Тогава главата му работеше най-добре. Искаше да има тишина, но денят му беше пълен с шум.
Баща и син
„Макар и непълнолетен, преди Девети баща ми е бил подривник. Били група от 6–7 младежи като него. Палели сеновали, разглобявали релси. Хванали го и му издали смъртна присъда. Само го чакали да навърши пълнолетие, за да изпълнят присъдата...“
Дресьорът на охлюви
Беше празник. Беше валяло, но сетне небето се отвори, а вятърът стихна и стана лек, милващ. Онова ханче до стария път, Бялото ханче, беше пълно, и под навеса, на открито, всичките маси бяха заети. Танас и брат му Жицата търчаха между масите...
Златният куршум
Всички бяха доволни. В градчето Ориндж нямаше разбойници, нямаше пата-кюта, нямаше пиянски свинщини. Всичко беше в границите на приличието. И заслугата за това беше на един човек – на шерифа Ърл. А той нямаше дори свестен кон, ами яздеше една крантичка, една кобила с перде на лявото око...
Вихрогон
В тяхното семейство на почит беше мълчанието. Говореха с къси изречения, не даваха израз на чувствата си. Но по-късно през деня Яско отиде до реката, легна на стръмния бряг под голямата върба, после скочи и се преметна три пъти през глава. Това беше най-голямата му мечта – да си има кон.
Кой се страхува от дракони?
През голямото междучасие по-малките деца вземаха тебешир от черната дъска и хукваха да рисуват по асфалта на училищния двор слънца, човечета, животни. Един ден обаче някой написа на оградата на училищния двор някакъв лозунг. Това беше достатъчно да се намеси полковникът.
На гарата
Влакът не идваше. Нещо повече. Никой не му знаеше разписанието. Но касиерката на гишето продължаваше да продава билети. Хората се трупаха и вече бяха напълнили чакалнята. Вътре беше топло, огромната печка в средата на помещението равномерно бумтеше.
няма коментари