ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО
В момента сте тук автори Публикации от Деян Енев

Деян Енев

317 ПУБЛИКАЦИИ 0 КОМЕНТАРИ
Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Мухата

Тя беше голяма и силна муха, с много здрави криле, с изумруден гръб. Използваше есенното слънце, за да се попече, кацнала на стената на една къща. Малкият Петьо, който лежеше в количката си на терасата на къщата, я видя и се загледа в нея.

Преди месец

Нашият съзнателен живот, животът на моето поколение, силата ни, моженето ни, мина между две скоби. Знакът VICTORY с пръстите на дясната ръка в началото на 90-те и смъртта на Виктория сега. Тези две скоби. И животът на тези след нас – също.

Сладко от боровинки

Беше последният хубав летен ден. От утре започваха да валят дъждовете. Един следобед скочихме с колата до онова село след Брезник, където вуйчо ми си беше построил къща. Преди да седне на инвалидната количка в Канада и да спре да си идва в България.

Шоколад

До площадчето има кафене. Масичките са засенчени и в най-големия пек от огромна липа и огромна акация. Към обяд става многолюдно, защото кафенето е в подстъпите на планината и има туристи, уж тръгнали за нагоре, които сядат тук и не мръдват с часове.

„Компас“ във вярата

След три седмици ще излезе новата книга на Калин Янакиев „Бог е с нас“. Тя съдържа 30 християнски слова и размисли. В нея авторът остава верен на своето литературно мисионерство.

Как не станах агент

Бях се уволнил вече от казармата с чин редник от запаса и известно време се щурах насам-натам. Поработих една година в Киноцентъра, в бояджийската бригада. Правехме крепости от стиропор, боядисвахме с пистолет плоскости с блажна боя.

Асфалт

Дойде един с машина за рязане на асфалт. Разгледа улицата и си плю на ръцете. Скоро очерта четириъгълници около по-големите разломи, дупки и пукнатини по асфалта. Известно време улицата стоя така, нарязана като лицето на африкански главатар.

След новините

Когато планината една сутрин въздъхна с хладна въздишка, когато липите тръгнаха със златни стъпки нанякъде, когато дренките се наляха и заприличаха на рубинени капки, бабата изведнъж се сети, че си беше наумила да оплете на дядото пуловер.

Градче на име Мендосино

Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето.

Събуди ме, когато август свърши

Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?