ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО
В момента сте тук автори Публикации от Деян Енев

Деян Енев

308 ПУБЛИКАЦИИ 0 КОМЕНТАРИ
Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Събуди ме, когато август свърши

Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина?

Кафе „втора цедка”

Като стана сутринта и се погледна в огледалото, Филип Марлов изведнъж се почувства адски стар и непотребен – като ръждясал болт, захвърлен в задния двор. Очите му бяха мътни и кървави, на мястото на паметта му зееше дълбока кънтяща пещера, в която прехвърчаха прилепи.

Вълча урина

Бай Лупо чу, че щяла много да се търси вълча урина. Сам министерът, как му беше името, го казал по тевелизора, говореха хората. И той реши да не губи време, а да бъде пръв. Затова още по тъмно застана на старта, задяна двуцевката и се насочи към гористия масив на час път от селото.

До четвъртък има време

Винаги се движеше с два джипа. В единия пътуваше той и трима охранители, в другия джип – още четирима охранители. Охранителите му не бяха обикновени мутри, а специалисти, обучвани в тайните на охранителното дело в една от двете най-добри такива служби в света.

Синюша

Тя беше умница. Тя водеше стадото. Имахме шест овце. Сутрин ги пускахме с дядо ми, те минаваха по тясната уличка, минаваха през поляната с върбата и се присъединяваха към голямото стадо, което по шосето нагоре стигаше до общирните йовковски поляни над селото.

Топчо

От баща ѝ остана сакото на закачалката с дъх на цигари. Но с времето и този мирис изветря. Майка ѝ намери убежище в глухотата си. Когато се върнеше от работа, Анелия сядаше при нея да ѝ разкаже деня си. Накрая разказите ѝ се превърнаха в един-единствен, един и същ разказ.

Делегацията

Беше мокра сутрин. През нощта беше валяло много, но сега спря. Небето се очисти и до обяд щеше да напече. Бусчето остави полицаите по маршрута на делегацията рано, още в осем. Щяха да бъдат на разстояние 50 метра един от друг. На полицай Калоян Боянов му се падна да бъде точно под моста на Околовръстното.

Непотребните

При една от срещите ни с Иво Беров през изминалата зима във връзка с издаването на новата му книга „Без невинни”, той пристигна в кафенето на „Красно село”, облечен в яке с развален цип. За да може все пак да загърне якето във виелицата, той го беше препасал с широк кожен колан.

Лято в планината

От площадчето в подстъпите към планината тръгваха нагоре две улички – като ушите на буквата „У”. Между ушите на „У”-то имаше градинка. А точно там, където се събираха трите чертички на „У”-то, имаше настлана с плочи площадка...

Последният ваксаджия

Да си лъснеш обувките винаги е означавало едно нещо – че ти предстоят ценни мигове, нещо, което след време, в спомените си, може би ще наричаш празник. Само допреди пет-шест години имаше поне двама ваксаджии в центъра на София...