ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО
В момента сте тук автори Публикации от Деян Енев

Деян Енев

256 ПУБЛИКАЦИИ 0 КОМЕНТАРИ
Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Преди двайсет години

Напълно бях забравил за това интервю. За беда, на листовете не съм отбелязал нито кой е авторът му, кой ми е задавал въпросите, нито къде е публикувано. Но все пак имам един апел – ако някой се разпознае като автора на въпросите, нека да ми се обади.

Лятно време

Полицаят се казваше Галилео Шуинка. Беше голям като трафопост. Стоеше на тротоара пред закусвалнята, бръкнал с палци в колана си, клатеше се на пети и на пръсти и се наслаждаваше на ръста си – цели сто деветдесет и пет сантиметра, тежащи сто и десет килограма, здраво натъпкани вътре в кожата - само твърдо месо и кости като релсите на метрото.

Иво Беров

През дългите дни, месеци и години без работа той правеше така – когато имаше пари, се качваше на малката си кола и обикаляше селата, до които можеше да отиде и да се върне за един ден. Гледаше, снимаше и помнеше. И после за някои от тях написа песнички. Една от тях е песента му за село Чибаовци.

Поетът

Знаеше, че е поет. Всички истински поети знаят, че са поети. Другите, които пишат стихове, чакат някой да им каже, че са поети. А истинските поети знаят. При него беше дори малко по-сложно. Той не беше написал нито едно стихотворение. Но това не му пречеше да знае, че е поет.

Миша

Той беше една трошица от голямата северна страна, довеяна незнайно как тук, в София, преди двайсет и пет години. Рисуваше пейзажи и ги продаваше в началото на ул. „Париж”, близо до храм-паметника „Александър Невски”.

Автобиография

Не знам какво е есе. Съществуват стотици дефиниции, които тръбят, общо взето, едно – че есето е сплав от мисъл и чувство. До момента съм публикувал най-малко 2 000 текста – разкази, публицистика, репортажи, интервюта, фейлетони, антрефилета, филета и какво ли не – пръснати по вестници и списания.

Сизиф

Камионите тръгнаха. Улицата беше тясна и те се бяха наредили един след друг, в конвой, на предната улица, която беше по-широка, чакаха там, а по улицата на Крум Васев влизаше само един камион, и то на заден ход, защото нямаше как да прави маневри.

„Граница“ на Емил Тонев

Книгата „Граница“ на Емил Тонев, излязла в първо и единствено издание през далечната 1993 г., стои като километричен камък в началото на новата българска литература след промените. Първият километричен камък. Това сега е забравено, но така беше.

Къщата

Къщата си стои на наклонената поляна в онова брезнишко село. Съседът отдолу, под пътя, е добър, ключовете за къщата са у него. Коси тревата, проверява след поройните дъждове дали има щети. От време на време идват хора, питат дали се продава.

Рейнджър

Човекът се качи във влака. Влакът тръгна. Човекът се придвижи до първите вагони, където беше и вагон-ресторантът. Влезе вътре, беше празно. Поръча си една бира и се загледа през прозореца. Очите му бяха силно присвити, сякаш се намираше в пустинята. Сервитьорката дойде до масата му.