Деян Енев
Зид
Говореше се, че той бил последната отломка от старите владелци на тези земи. Кой го беше казал, кога го беше казал, това не беше известно, а не беше май и толкова важно. Защото какво да се лъжем, много трудно някой би могъл да съзре каквото и да е величие, пък дори само и ехото на величие, във вида на този човек.
Братя мои…
Миналата година този човек навърши 70 години. Успя да издаде две книжки през живота си и в тях събра няколко новели и десетина разказа. Но докато продаваше книги на онова централно кръстопътище в София, край него минаваха стотици и хиляди хора и нерядко оставаха с часове, за да слушат неистовите му монолози за литературата.
Пианистът
Мълвата го беше изпреварила. Говореше се, че когато препуска, се държи само за дръжката на револвера. В бара мъжете отдавна коментираха неминуемата му поява. В бара, чиято единствена украса беше старото пиано. Но откакто застреляха пианиста преди година, никой не беше свирил на него.
Разказвачът на коледни истории
Седна и препрочете разказчетата си от папката. Вярно, бяха твърде обикновени, писани от нивото на тротоара. Нямаше фойерверки, блясък, звезди. Но в крайна сметка бяха истински коледни разказчета...
Старият хан
Много беше остарял този човек. Ако го видеха хора, които го бяха виждали само преди пет години, нямаше да го познаят, или като им кажеха кой е, щяха да възкликнат: „Това ли е хан Трошан, пред когото хората падаха ничком?“ Беше се подгърбил, брадата му се беше проскубала, очите му плуваха във влага.
Звездоброецът
Това градче си имаше на пръв поглед всичко. Имаше си бистро с табела на входа, изрисувана от вдъхновен и май леко почерпен художник-самоук, където можеш да си поръчаш кафе, коняк или скара. Имаше си читалище с библиотека, където можеш да влезеш и дълго да кихаш с най-сладкото кихане от праха върху старите книги...
В клуба на великите
Утрото беше наръсено със сняг. Червените крачка на гълъбите, трополящи по перваза на прозореца, бяха първият, най-ярък план на перспективата, която се разкриваше пред сънения ми взор от моята наблюдателница на шестия етаж – оттук виждах доста голяма част от бялата улица...
В лабиринта
Градът беше празен. Рядко се виждаха минувачи, сгушени в яките на палтата си. По клоните на двете високи дървета до хотела в центъра грачеха гарги. Бяха толкова много, че голите корони на дърветата бяха почернели. Изведнъж се сети за мемориала, който се намираше в едно село на двайсетина километра от града.
Дежурство в неделя
Паркът на клиниката не беше съвсем истински парк. Той представляваше просто едно каре с големи дървета, затворено между високи тухлени зидове. Беше доста мрачен с тези подгизнали от дъжда клони, със заглушените от избуялите храсти пътечки.
По онази уличка
Тръгнаха нагоре по уличката, по която навремето разхождаха децата си като малки, с количката или пеша. Много вода беше изтекла оттогава, ниските къщи, потънали в облаци от цъфнали дървета през това време на годината, бяха заменени от кооперации...
няма коментари