На село зимата не пее зла песен, пее по-скоро мечтателна. Само в града зимата е беля, когато кърши клонове и троши автомобили… Чувството за покой. Зимата на село е особен период, повече летаргичен, отколкото активен. Неслучайно, мислил съм си, точно по това време се правят сватби, кръщенета и други празненства.

Проектът „Душата вижда“ е като замисъл абсолютно изненадващ, макар като изпълнение да се вижда – нищо странно няма. Хора с нарушено зрение от Казанлък под вещото ръководство на професионалния арт-фотограф Бедрос (Бедо) Азинян правят снимки. Хубави снимки.

Експозицията „Сънят“ изисква от нас да обходим целия град Казанлък, за да видим сънят в цялата му пълнота, във всичките му интерпретации. Тоест, парадоксално изречено: за да разберем какво е сънят като художествена проекция, трябва да сме подвижни – да вървим и осмисляме.

Задругата търси своето представителство и прави всичко възможно да си го осигури. Образно казано, по-добре врабче (баче Цено) в ръката, отколкото орел (Костя Копейкин) в небето. Залагаме на нашия си тукашник, не на далечния ни оттатъшник…

На село октомври е междинен месец. Реколтата – колкото я има в едно планинско селище като Бързия, е прибрана, а зимата още не е дошла. Но е сезон на подготовката за нея, най-вече дървата за огрев. Отвсякъде реват резачки, а почти няма двор, където да не се размахват брадви, с които се секат цепениците.

За Фернанду Песоа чух за първи път от Георги Мицков, неговия пръв преводач на български, „първооткривател на Песоа не само за мащабите на България“. Неговите преводи на български изпреварват преводите на Песоа в повечето европейски страни.