Местата не са само пространство, те са и време. Под пелената от облаци се въртя из уличките около Женския пазар с все по-гаснещата надежда да открия нещо, което си спомням, че съм виждал някога. По точно – странна паметна плоча, закрепена на малка колона край строеж на огромна новопостроена сграда. С надпис: „Тук живя Христо Матов (1869–1922)“.

Споровете за „българското“ и „българина“, за многото „патриоти“, още „по-патриоти“, че и цели „патриотични фронтове“ (при това леви или централни, центробежни или центроускорителни) не само че не стихват, но продължават да ни занимават от сутрин до вечер.

В една лекция върху политиката от 1955 г. Хана Арент дава израз на интуиция, която определено подтиква към размисъл: „Политиката почива върху един факт: човешката множественост. Бог е създал човека, а хората са човешки, земен продукт на човешката природа“.

Вече сме в следизборна криза. В криза е дори разказът за местните избори, където доста бързо стихна разговорът кой е победителят и кои са победените. Сега под въпрос е съдбата на „сглобката“, която видимо блокира.

Продължавам в полумрака под монотонните капки дъжд, но изведнъж спирам, защото от отворения пред очите ми прозорец се бялва дантелено перде, преди да изчезне в миг като светкавица. Ако бяхме в театъра, по правилото на Чехов, от това би трябвало да произтече нещо.

Началото и краят в Библията сякаш съвпадат: иначе нямаше да е възможна Историята, доколкото изкуплението се предшества от грехопадението, вехтозаветното се просмуква в новозаветното, както смъртта в живота или скръбта в надеждата.