„Изгубени в съня“, независимо от заглавието, е книга, която сочи път – пътя към светлината. Поетическото кредо на Дойчин Дойнов не е обагрено в покруса и отчаяние, поетическото кредо на Дойчин Дойнов е изпълнено с вяра и непоколебимо упование.
Попаднах на тази книга съвсем случайно в средата на 90-те в Париж. Берлинската стена бе рухнала, но литературата от Студената война все още присъстваше в книжарниците. Така се сдобих с „Процесът на Делчев“, чието заглавие подсказваше, че действието би трябвало да се случва в България.
В селцето не останаха никакви мъже. Войната ли ги изсмука, на гурбет ли заминаха, това вече никой не помнеше. То нямаше и кой да помни. На пейките пред къщите привечер пролазваха едва десетина бабки, черни и сухи като коренчета, със стопени пазви, с къртичи очи.
Не зная как се случи тъй, че в един и същи ден два пъти чух една забравена дума, словесен фосил от епохата на соца, когато тя се лееше като порой от радио, телевизия и вестници. Бях попаднала на запис с речта на Тодор Живков пред Х конгрес на Българските профсъюзи.
Писал съм за това какво означава понятието „елит“ и друг път, но ще го направя отново днес, защото то започна да се употребява по определено произволен и погрешен начин. А обществен елит съвсем не съставляват осветяваните в настоящия момент от новинарските прожектори фигури.
Памет – такава роля играеха портретите на стената. Но имаше и други украси, които пък даваха простор на въображението. Първото легло на родителите ми беше с железни табла, украсени с плуващи лебеди. Зад лебедите – небеса, горички, полянки. Представях си как изящните птици отлитат, скриват се в гората и нашите ги търсят: леглото голо без тях, неприветливо.
Градът попива омаята от спомени, за да я (пре)върне във вълна от образи. На четене на много и най-необичайни места, на моления или вглъбявания по още по-неочакван начин. Много от детайлите в този град са набраздени от ръката на времето; има мъх дори по Римската вълчица, кърмилницата на Ромул и Рем.
На последната спирка на трамвая преди надлеза има нещо като триъгълник, който разделя релсите в едната и другата посока. Там преди време е имало павилионче. Сега павилиончето е мъртво, но няколко маси и столове още стоят на площадката пред него, разкрачени, счупени, непотребни.
Нашата столица е единствената, която носи името на Божията Премъдрост. А ние сме се постарали да докажем, че не сме много наясно какво е това, след като сме избрали за празник на града деня на четирите мъченици Вяра, Надежда и Любов и тяхната майка Софѝя.
