„Годината, която започна в неделя“ на Яница Радева прегръща съвременния читател и го пренася в едно отминало време на ограничения, изправящо човешките души пред позабравени днес изпитания.
Може би защото в рая и в ада няма романи, „Нож“, най-новата книга на Салман Рушди, също не е роман. Липсва ѝ фикцията. Няма измислица. И всичко е така истинско, както само умирането може да бъде.
„За разлика от слоновете“ е книга за търпеливи читатели. Макар и да не ви разтърси епидермално, този толкова фин, тих, ювелирен роман на Дагмар Лойполд ще остави дълбок привкус у вас – за нещо чисто, забравено и отдавна липсващо.
Тази книга на Георги Господинов не е като другите му и не е книга като книга. Господинов пише бавно. Този текст е написан скорострелно, доколкото схващам, за четири месеца. Не е правен да е литература. Той е самоспасително и спасяващо писане.
Тя беше учителка с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила, и с целия си разум, и беше животът ласкав и любим. За автора на книгата за Паисий преподаването беше източник на писането.
Книгата на Иван Стефанов напомня на дискусия – задочен диалог с читателите, в който авторът излага своите тези и аргументи, засягащи съдбата на естетиката и изкуството от втората половина на ХIХ век до наши дни.
Леонора Карингтън е изключителна художничка, свързвана със сюрреалистичното движение. Романът ѝ „Слуховият рог“ излезе наскоро за първи път у нас под логото на „Колибри“.
Поетичната книга на Бина Калс „Литания“ може да изтърпи дори само две определения, с които да бъде обозначена и обобщена – озарена и различна. Макар че едва ли е честно да я „затваряме“ по този начин, след като ни предизвиква за многократни прочити, размисли и възхита.
Публикуваната през 2024 г. анкета на доц. Елка Трайкова с проф. Михаил Неделчев се чете с огромен интерес, защото освен анкета този текст представлява и един много задълбочен, същностен, както от литературноисторическа, чисто историческа и културологическа, така и от обществено-политическа гледна точка диалог на двама учени.
