0
2497

Con dolore

Денят за почит към жертвите на комунизма – 1 февруари, е ден, които стои някак встрани от календара на съвременното общество. Пред мемориала на жертвите до НДК тази година за първи път имаше гвардейска рота, никога не е идвал действащ президент, нито действащ министър-председател, няма камери на телевизии, не патрулират полицаи от рано сутринта, не ограждат мястото с червени ленти, по никакъв начин не създават неудобство на уличното движение и на гражданите. Този ден е неглижиран от властите. Такова е отношението и от самите граждани, макар тази дума тук да не е употребена уместно, тъй като тя се отнася за хора с гражданска позиция. Там се събират около двеста, най-много триста души, прилича повече на частна панихида, отколкото на ден, в който се отдава всенародна почит на толкова много невинни жертви.

Отбелязването на събитието по този начин е пряк израз на отношението към тоталитарния период, през тези трийсет години се наложи именно двойствено отношение към него. Водят се безкрайни и безплодни дискусии и спорове. Все едно човек да има двойствено отношение към нацизма. Не осъдихме злото, не го изговорихме ясно, не го преподаваме на децата си, напротив, все повече намират хранителна среда и избуяват най-различни прояви на носталгия по онзи период. В съвременното изкуство също липсва категоричната оценка на тоталитаризма. Наложи се пасивното отношение, а това е равнозначно на липса на отношение.

Тази двойственост и пасивност на нашето общество към близкото минало, трябва да си признаем, е не по-малко страшна, да не кажа не по-малко уродлива от самото зло, от самия тоталитаризъм. Тази двойственост има не само две, има много лица, проявява се под различни форми спрямо много събития от близкото минало.

Тук идва голямата тема за паметта. Защото без памет за близкото си минало ние не можем да вървим напред. За по-далечното минало гордо веем байраци и пеем юнашки песни, докато близкото предпочитаме да отдадем на забрава. Жертвите на тоталитарния период искат не възмездие, разбира се, искат само това – ние да помним, да съчувстваме, да почитаме техния живот и тяхната изкривена съдба, да свеждаме глави пред тяхната смърт. Да имаме памет за злото, за да можем да се предпазваме от него и в бъдеще, защото когато то отново ни застраши и се стовари върху нас или върху някои от следващите поколения, да можем да го разпознаем, да си припомним жертвите, които преди няколко поколения е взело. Защото злото в същността си винаги е едно и също, то променя само формата и лукавината си, само методите си на изкушение и примамка.

Впрочем тази променена форма на същото зло наблюдаваме днес. Най-напред тя е в отричането на събитията, в отричането на жертвите. Тя е в омаловажаването на фактите и в манипулирането с тях, в поставянето им в неверен контекст. Най-тъжната и най-уродливата форма на злото е безпаметството и безразличието. Безразличието и безпаметството се раждат от кръвосмешението едно с друго. Тези две форми на личностно и обществено изкривяване са особено опасни, защото образуват най-добрата хранителна среда на злото, а също така най-лесно служат и се използват за оправдание.

В романа ми „Поразените”, който се взира в дните и нощите на първите месеци след деветосептемврийския преврат, аз имам един неизказан упрек към нас, българите – прекалено лесно, прекалено съглашателски, прекалено без съпротива тогава сме приели наложената власт. Това е станало през първите няколко месеца, продължило е през първите няколко години. Хората са виждали терора около себе си, убийствата, арестите, безследните изчезвания на свои близки и солидарността между тях вече е била прекъсната, те на са смеели да споделят с роднините и приятелите си, дори с децата си, какво става със самите тях, крили са се, заключвали са домовете си, заключвали са устата и сърцата си, треперели са от страх и са мълчали. А не са били никак малко и тези, които припряно са се нагаждали към новата власт. На 9 септември властта е взета от една шепа комунисти, но само няколко месеца по-късно в репресивната им система са се включили стотици хиляди. Знаем този и смешен, и тъжен парадокс, че броят на партизаните и на активните борци против фашизма и капитализма продължаваше да нараства до последния ден от комунистическата власт. Мълниеносният процес на налагането на страха през първите дни и месеци е поразителен и поразяващ. Поразата е духът и манталитетът на безкритично и подло нагаждане, който се ширна като безкрайно кооперативно поле през следващите десетилетия до края на комунистическата власт, а и след това. Хората се откъсват един от друг и се подчиняват, не срещат подкрепа помежду си, на преден план изпъква липсата на солидарност, този наш национален недъг охотно беше поощряван от властта, докато стана модел на живеене. И човекът остава сам сред терора, страха, следенето и доносничеството, и неговите сетива за добро и зло атрофират.

Така си обяснявам нашето тъжно безпаметство.

Тази година 1 февруари беше почти пролетно топъл, слънчев ден. Тази година имаше гвардейци, които отдадоха почест и поднесоха официален венец от името на Председателя на Народното събрание. Разбира се, и тази година президентът и очарователната му съпруга не счетоха за необходимо да почетат паметта на жертвите. И по-добре е така. Неискреното отношение към жертвите би било поругание с паметта им.

Озвучаването не беше добро и речите трудно се чуваха, затова си мислех, че е добре да се събираме пред паметника на загиналите, да участваме в молитвата, да запалим свещ, да полагаме цветя. Но също би било добре, ако вечерта на 1 февруари се организира, например от Народното събрание (защото най-много от разстреляните са народни представители), симфоничен концерт в зала „България” или в зала 1 на НДК, ако застанем прави преди началото на концерта, ако мълчаливо, всички заедно, за една минута отдадем почитта и състраданието си, и сълзите си.

През 1945 година 1 февруари е било четвъртък, било е мразовито, ледено, валяло е сняг. Рано сутринта вдовиците и близките на разстреляните през нощта мълчаливо са се събирали пред железните порти на гробището, чакали са да ги отключат, тръгнали са по побелелите от сняг алеи, за да търсят масовия гроб, за да стигнат до арменската черква и да открият затрупаната с черна сгурия бомбена яма, където са хвърлени телата на мъжете им, на братята им, на бащите им. Запалили са свещички, които вятърът е угасил, казали са молитва, която вихрушката е заглушила. Това е било погребението, това е било опелото. Оттук трябва да започва паметта.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статия18 % сиво = 100 % европудинг
Следваща статияПризракът на Романтизма, разпитът на модерността