0
1577

COVID 19 като Троянска война

О, музо, възпей…

Военните метафори около планетарната пандемия продължават да се сипят, светът сякаш наистина се възприема, че е в състояние на война и под обсада. Няма обаче, според мен поне, по-емблематична война/обсада от описаната от Омир в „Илиада“. Сблъсъкът между ахейци и троянци е нещо като матрица на всеки сблъсък – независимо дали е между армии или срещу вируси; затова смятам, че ако се поровим малко в епоса на Омир и изобщо в героическата древногръцка митология, ще открием ако не еднакви, то що-годе сходни епизоди и действащи лица, каквито днес ни предлагат медиите отблизо и далеч. И по този начин ще успеем да погледнем на ситуацията с нови очи, които всъщност са доста стари, отпреди 30 века някъде…

Песен Първа: Касандра и Лаокоон
…и разрушен бе градът на Приама след десет години…

Омир нарича Касандра „подобна на златна Киприда“, тоест красива като богинята на любовта Афродита. Но тя, горката, точно заради тази своя красота е обречена да говори и вещае винаги истината, но въпреки това да не я слушат. Нито следват. Касандра например най-първа припознава Парис, когато се явява той на състезанието в Илион, и дори иска да го убие, защото вижда, че ще причини гибелта на Троя – никой не ѝ вярва. Причината за тази нейна нещастна прокоба е, че отхвърля любовните щения на Аполон. Богът за отмъщение я дарява с гадателски дар, но и с проклятието пророчествата ѝ да не хващат дикиш. В още много нейни предупреждения съгражданите ѝ не се вслушват, включително в това да не вмъкват Троянския кон през портите – знаем до какво довежда тяхната глухота. Глухи са те и за увещанията на Лаокоон, жреца на Посейдон (или Аполон), който чак метнал копието си по Троянския кон, за да ги убеди. Атина обаче пратила две змии, които удушили предпазливия божи служител заедно с двамата му сина. След като си свършили работата, огромните гадини, разказва митът, се скрили в храма на богинята, а троянците – смятайки това за добро предзнаменование, разбили яките двери на града и вкарали вътре измамата.

„Не вкарвайте коня, не вкарвайте коня, не вкарвайте коня!“ – не ви ли приличат тези вопли на воплите на Националния оперативен щаб, непрекъснато призоваващ: „Не излизайте навън, не излизайте навън, не излизайте навън!“ С ефект – почти същият като при Касандра и Лаокоон. Световната зараза някак взе да преминава покрай ушите на софиянци най-вече, за които по-ценно се оказа да си идат на село на печено агънце, крехка салатка и люта ракийка, отколкото да се вардят от COVID 19. Даже повече: за заразата те не само не щат да чуят, не щат и да я видят. Картинките от световния видеообмен не ги бъркат кой знае колко – далече е, не ни засяга. Мислех си в последно време, че прозрението на Маршал Маклуън за глобалното село май има нужда от съществено допълнение – поне по отношение на перифериите: светът е наистина глобално село, но с множество махали и на нашата махала май твърде не ѝ пука що става в другите. По-прав изглежда ще излезе Жан Бодрияр с теорията си за симулакрумите: ние гледаме телевизия, спикерите ни говорят за заразени, за умрели, за тестове и за какво ли още не, но това са само образи от екрана подобни на онези, които американските пилоти са виждали на своите монитори по време на първата война в Залива, когато уцелват сякаш не реални цели, а мигащи зелени светлинки. Българският национален оперативен щаб се превърна в жертва на собствения си успех: колкото повече удържа епидемията да не ни сполети, толкова повече българите не му вярват. Ще го сторят едва когато положението придобие апокалиптичните размери в Китай, Италия, Испания, Франция, САЩ, но тогава ще е късно, Троянският кон вече ще е вътре в града, а крепостните стени ще са съборени, за да унищожава…

Песен Втора: Терсит и Одисей    
Още шумеше единствен Терсит, неумерен във думи…           

Омир описва Терсит никак не ласкаво, ето как: „Между дошлите при Троя ахейци той беше най-грозен: с гърбица, куц, кривоглед, раменете му хилави бяха, вгънати силно навътре и сведени чак до гърдите. Имаше остра глава само с няколко щръкнали косми“. Не е учудващо: както ни учеха навремето, Омир разказва от името на военно-аристократичната каста, така че не може някакъв обикновен воин хем да се репчи на командирите, хем да е хубавец. Но не това е съществено в случая, а фактът, че с тези редове от „Илиада“ ставаме свидетели на онова, което Мишел дьо Серто определя като „тактики“ или – за да съм по-ясен, нещо като асиметрично противопоставяне. За Дьо Серто тактиките са онези поведенчески актове, които употребяват слабите, безвластните, беззащитните, за да се предпазят (и доколкото могат да отговорят) срещу „стратегиите“ на силните, овластените, агресивните; тоест на управлението. В епоса на Омир Терсит си получава заслуженото: Одисей „сам го зашиба със жезъла твърд по плещите. Сви се Терсит и започна да плаче със сълзи обилни. Кървава, синкава буца подпухна от златния жезъл. Цял разтреперан тогава, Терсит най-смирено си седна, сгърчен от болки, погледна смутено, изтри си очите. Весело там се присмяха над него, макар натъжени“. По някакъв начин строгото решение да се затвори столицата с пропускателен режим само за два по два часа дневно е подобно тъкмо на реакцията на царя на Итака срещу този маловажен, но устат воин, призоваващ ахейците да се качат на корабите и да си идат по домовете (sic!). Получава си Терсит „заслуженото“, макар че това „макар натъжени“ у Омир подсказва, че неговите другари по-скоро му съчувстват, отколкото да роптаят срещу му. В съвременния свят обаче властта не може, няма как да използва такива преки мерки срещу множеството терситовци, които по различни начини, с различни „хитрини“ (изразът е на Дьо Серто) опитват да заобиколят и пробият извънредното положение. И тук идва главният извод: колкото повече забраните се затягат, колкото повече жезълът е по-твърд, толкова повече тези хитрини, тези тактики ще се усилват, ще стават по-изобретателни и по-неуловими. Според Дьо Серто системата е безсилна срещу тях, защото те използват пропускливите ѝ места и няма начин – колкото и да кърпи тя мрежите си, все ще намерят пролука. Извънредните мерки са наистина извънредно стратегически, но тяхната извънредност няма шанс да бъде повече извънредна от тактиките на терситовците с острите глави и хилавите рамене, „вгънати силно навътре“…

Песен Трета: Ахил и Патрокъл
Ти позволи да покрия снагата си с твоите доспехи.           

С тези думи Патрокъл се обръща към разсърдения на Агамемнон Ахил да му даде доспехите си, за да се притече на помощ на ахейците, които се огъват при нападението на троянците, начело с Хектор, срещу техните кораби. Така, според Патрокъл, троянците щели да помислят, че Ахил се е върнал на бойното поле и ще се разбягат като пилци. Омир нарича думите на героя неразумни и с пълно право, тъй като – втурнал се в битката, Патрокъл намира смъртта си от ръката на Приамовия син. Ахил пък за отмъщение ще убие Хектор и ще влачи тялото му около стените на Троя и така – от смърт на смърт, минават цели десет години. Разбира се, не искам да кажа, че и при епидемията от COVID 19 ще изтекат десет години, но както е тръгнало и както световната медицинска мисъл продължава неуспешно да дири ваксина срещу вируса, наистина може да минат ако не десет, то поне година. В известен смисъл медицината се намира в положението на Патрокъл: нахлузила е върху себе си доспехите на властта, за да се бори с пандемията. Иван Кръстев нарича това възвръщане към експертното знание, на вярата в специалистите, което, разбира се, е вярно, но медалът има и обратна страна, която може да наречем „прехвърляне на пълномощия“. Или, ако решим да сме по-директни – бягане на отговорност. Експертите (Националният оперативен щаб, здравните служби, научните звена) поемат пред очите на публиката ангажименти, които имат и конкретни властови измерения, като по този начин разтоварват управлението от това то единствено героически да брани корабите. Буквално пред погледа ни се случва отдаване на власт, неслучайно в един от брифингите на Щаба някой от журналистите попита ген. Мутафчийски кой ще носи отговорност, ако – не дай, Боже! – не се справим с пандемията. Той мъжествено не се отметна, но пък отвъд Атлантика наблюдаваме точно такова отмятане: Доналд Тръмп, който първоначално разясняваше на американците, че няма нищо страшно, че вирусът е китайски, че икономиката не може да бъде блокирана, сега си измива ръцете със Световната здравна организация и дори ѝ спря парите, само и само да убеди сънародниците си, че е виновна тя, не той. Това (пре)отстъпване на политическото надолу към експертното прилича на онова, което в психологията наричат „да разтовариш маймунките“: когато имаш на рамото си твърде много маймунки, всяка от тях се старае да надмогне другите, изскача отпред, ти ѝ обръщаш внимание, но в следващия момент друга маймунка я избутва и ти – още не приключил с първата, трябва да се заемеш с втората. Крайният резултат е, че с нито една от маймунките не се оправяш като хората. Разбира се, в САЩ е малко по-различно: там Тръмп, който някак усеща, че властта му се изплъзва, размахва пръст на губернаторите, че каквото той каже – това ще е; те обаче му припомниха, че в случаи като COVID 19 важни са не федералните, а щатските закони. Както и да е, това са си американски проблеми, европейските са, че хората, държащи лостовете на управлението, опитват да открият свои – къде доброволни, къде не чак толкова, „клети и неразумни“ патрокловци, дето ще надянат доспехите им и ще се впуснат смело напред да спасяват корабите на властта. Оказва се всъщност, че днес тя не функционира стабилно нито на централно ниво (Макиавели), нито на микрониво (Мишел Фуко); властта се премести на средно (специалистко) ниво. И това средно ниво е отдолу обругавано, отгоре жертвано – една хекатомба на експертите, които, вярно, вече са важни, вече са необходими, но сякаш само дотогава, докато безстрашно абсорбират укора и вината…

Радвай се, мили Патрокле, макар и в двореца на Хадес!

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЖената мислител
Следваща статияПроклятието на предградието