0
3524

documenta: идеи за терапия

© ruangrupa

Никога не се беше случвало бъдещ куратор на documenta да посети София като една от първите дестинации.

На 8 ноември 2019 г. в Гьоте-институт в София художниците куратори Реза Афисина и Исуанто Хартоно от ruangrupa колектив, избран да курира предстоящото петнадесето издание на documenta през 2022 г. в Касел, направиха презентация на групата в рамките на проекта „Близки срещи. Визуални диалози“ (School4Artists, Част 2 – Back2School), инициатива на Института за съвременно изкуство–София. Събитието се проведе в партньорство с Гьоте-институт България и с финансовата подкрепа на Програма „Култура“ на Столичната община.

Не се беше случвало артистичен директор или водещ куратор от екипа на documenta да намине към София от 2013 г. насам, когато кураторът от български произход Каролин Христов-Бакърджиев изнесе лекция в аулата на Софийския университет в рамките на второто издание на фестивала Sofia Contemporary. И въпреки че това стана година след откриването на нейната documenta 13 (2012), тя все пак говори в първо лице, единствено число. При бързата визита на Моника Шевчик в София през януари 2016 г. (от екипа на Адам Шимчик, артистичен директор на documenta 14 през 2017 г. в Атина и Касел) нямаше публична лекция, а посещението беше повече знак на куртоазия в един късен етап от подготовката на събитието, отколкото проучване на сцената. В рамките на тази инициатива се случи и визитата с лекция в София през октомври 2019 г. на Марина Фокидис, отговорна за documenta 14 в Атина, и това бе важно, както за запознаване на арт сцената с актуална кураторска проблематика, така и в плана на бъдещи проекти. Но и тази визита бе в „традицията“ кураторите на documenta да посещават София или в късните стадии от работата си, или година след събитието. И така, никога не се беше случвало куратор на documenta да ни посети като една от първите дестинации и в началото на предварителното изследване при подготовката на проекта. Опит за преодоляването на тази не-добра „практика“ беше визитата в София в началото на ноември 2019 г. на Реза Афисина и Исуанто Хартоно от артистичния колектив ruangrupa от Джакарта, Индонезия. Като артистичен директор и колективен куратор на следващото издание на documenta 15 (2022) в Касел, за ruangrupa София бе една от първите дестинации, маркиращи началните етапи в работата им.

Реза Афисина и Исуанто Хартоно представиха визията на групата за колаборативна работа в колектив, белязана от ценностите на равенството, споделянето, солидарността, приятелството и общността. Те разказаха за текущите си проекти, както и за първоначалните си идеи по повод documenta 15.

Презентация на Реза Афисина и Исуанто Хартоно, ruangrupa, колектив – куратор на documenta 15, 2022, Касел, в рамките на проекта на ИСИ-София „Близки срещи. Визуални диалози“ (School4Artists, Част 2 – Back2School), Гьоте-институт София, продукция и постпродукция Калин Серапионов

ruangrupa (името на групата е словесна конструкция от думите ruang – пространство, и rupa – образ/видимост) е колектив, базиран в Джакарта, създаден през 2000 г. Това е организация с нестопанска цел, която се стреми да подкрепи идеята за изкуството в градски и културен контекст, включвайки художници и изследователи от други дисциплини като социални науки, политика, технологии, медии и др., като представя критично наблюдение и възгледи към съвременните индонезийски градски проблеми. ruangrupa също произвеждат съвместни творби в различни формати като изложби, фестивали, арт лаборатория, работилница, изследвания, както и издаване на книги, списания – хартиени и онлайн. Това е част от представянето на групата на техния уебсайт и е единственият момент, звучащ на корпоративен/административен език.

Съвсем по друг начин прозвучаха Реза и Исуанто в залата – неформално, емоционално накъсано и много човешки – така, както не очакваме от един (макар и колективен) куратор на documenta – онова събитие от живота на визуалните изкуства днес, което е най-натоварено с властови потенциал, излъчване, поведение и публичен ефект, дори само поради това, че се случва на всеки пет години, по-рядко от което и да било друго „-нале“ днес. Говоренето им бе съвсем приземено, без квазинаучни термини и академични орнаменти. Това обаче не означава, че бе „леко“. Даже напротив, и двамата настояваха на това, че всяка категория, която обикновено приемаме за статична, общоприета форма, като например – колектив, общо пространство, всекедневие, изложба, е повод за творческо преоткриване и собствено предефиниране. И това за присъстващите в залата като че ли беше най-простичкото, но невероятно силно съобщение в рамките на двата часа беседа и диалог с публиката.

Звучи прекалено просто, но всеки запознат дори и малко с академичния свят на научните изследвания или с маниеризмите на съвременния свят на изкуството знае колко е лесно да се скриеш в плетеница от взаимно подкрепящи се/те цитати на сложен криптиран език за посветени и колко трудно е да сътвориш свой собствен разказ, който да зазвучи отвъд стените на трезорите на изкуството и академичните бункери. Това – стана ясно в залата – е посоката в усилията на ruangrupa – да сътворят свое собствено пространство за съвместен живот, работа и творчество, по свои правила и според собствените си разбирания, сред хаоса на мегаполиса Джакарта, при пресата на посттоталитарната ситуация в една огромна, островна, постколониална страна, локализирана в т.нар. „глобален Юг“. Отново звучи прекалено просто, но всъщност на практика е гигантско усилие, защото не е изолиран акт, за който се приготвяш отнапред; не е дисплей, който можеш да подредиш; няма нито готови рецепти, нито научени отвън идеи. И е единственото усилие, което си струва сред катастрофалния съвременен пейзаж на чудовищна консумация и егоманиакалност в глобализирани размери, в който ако не се научим да живеем заедно, вече започваме да виждаме точно как ще го съсипем до степен на необратимост.

Предполагамо, това е била и мотивацията на журито, избрало за пръв път за артистичен директор – или куратор на documenta – колектив (а не индивид), и то артистичен колектив, идващ от точка, далечна на Европа, далечна и на т.нар. културни и капиталови центрове. В тази посока на процес с дълготрайни ефекти, близо до живия живот, беше и единственото конкретно изказване по отношение на плановете на ruangrupa за documenta през 2022 г., направено от Реза Афисина и Исуанто Хартоно, които иначе бяха много предпазливи предвид ранната фаза в развитието на работата им. Тяхна цел ще бъде програмата на documenta да не се изчерпва в рамките на 100-те дни на изложбата, а да включва процеси с много по-дълготрайни ефекти. Разбира се, надяваме се, че тази първа визита с лекция няма да е последна.

Всъщност за избора на художник (или група от художници/куратори с дълга и разнообразна практика) за артистичен директор/куратор на documenta се говори от поне 15 години насам, например в проекта на Йенс Хофман от 2003 г., озаглавен по същия начин – The Next Documenta Should Be Curated By An Artist, July-December 2003, Curated by Jens Hoffmann. Само по себе си това е симптоматично, но вече не е рядкост – биеналето в Берлин например вече има сериозен опит в това. Въпросът е какви очаквания поражда този избор и трябва да се каже, че на презентацията на ruangrupa в София въпросът за очакванията беше озвучен не от аудиторията, а от представителите на групата… – като че ли ситуацията е така нова, че самите „овластени“ куратори на documenta 15 не се чувстват комфортно с ролята, която професията и съдбата са им отредили.

Започнал уж като на шега, дебатът за това дали художник и въобще кой, защо и как да курира documenta е част от продължаващия във времето процес на дефиниране и предефиниране на крупните арт форуми в съвременното изкуство – било то биеналета, триеналета или панаири. Част от процеса е, както от историята на възникването на documenta, така и от превъплъщенията на събитието през десетилетията след 1955 г., когато Арнолд Боде създава форума в Касел като инструмент и платформа за ре-интеграция на Германия в следвоенния културен пейзаж на света и Европа. Намерението за „документиране на практиките на модерното и съвременното изкуство“ се превръща в нещо, далеч надхвърлящо първоначалните си идеи и цели. Поради появата си само веднъж на пет години, documenta създава определен вид напрежения със самото анонсиране на следващ артистичен директор/куратор, от когото/която се очаква да синтезира времето и идеите, практиките в изкуството за период от няколко години. Във Венецианското биенале има както национални павилиони (каквито няма никъде другаде, поне засега…), така и курирана изложба, от която обаче се очаква много по-бърз ритъм на анализ, концепиране и случване. Ако кураторът на Венеция „снема анамнезата“ на изкуството във връзка със състоянието на света и човека, то от кураторите на documenta се очаква не само да предложат „диагноза“, но и да дадат идеи за една по-трайна „терапия“… Най-голямата рядкост в света на изкуството като кураторска кариера е това да си бил/била куратор и на documenta, и на Венеция – тази чест е била отредена на малцина – например на вече покойните Харалд Зееман и Окуи Енвезор.

Един бегъл преглед на повратните издания на documenta непременно трябва да започне с изданието от 1972 г., когато Харалд Зееман въвежда въобще представата за това какво е куратор, какви отговорности и права има, как работи и как представя изкуството на съвремието пред публиките по света. Това издание на documenta и този куратор се считат за основоположници – и на професията, и на тоталния ангажимент на автора на изложбата към проекта и контекста ѝ. И това в едно време без интернет и социални мрежи, без електронна поща и дори без факс, когато един телефонен разговор през океана или изпращането на оперативно нужна телеграма, уточняваща условията за вземането на творба за изложбата (например многотонна минималистична скулптура), е ставало на специален режим за разходване на бюджета и с изрични разрешения от счетоводството на изложбата.

По-нататък през 1987 г. documenta въвежда практиките на дизайна като легитимна част от съвременното визуално изкуство. През 1997 г. documenta 10 на Катрин Давид въвежда политическото като елемент в живота на съвременното изкуство – книгата с теоретични текстове от десетилетията след 1945 г., съпътстваща изложбата, е в пъти по-голяма от каталога пътеводител на изложбата и има заглавието „Политика–Поетика“. През 2002 г. на documenta 11 Окуи Енвезор и неговият екип въвеждат проблематиката на постколониалния свят, като разширяват географията на съвременното изкуство до неимоверно обхватни територии. Тогава за пръв път се организират и още няколко дискурсивни платформи, част от основния проект на изложбата, които не само имат свои отделни издания – каталози, не само обсъждат в дълбочина проблематиката на света, човека и изкуството, но са организирани и в места, пределно отдалечени във физическия смисъл и от Касел, и от следвоенната ситуация в Европа. В този момент като че ли изкуството започва да се глобализира – процес, който е формулиран от феминистична и алтернативна (в смисъл на въвеждането на различни други практики в сферата на изкуството, често дело на непрофесионални автори) гледна точка с голяма фантазия и размах от Каролин Христов-Бакърджиев на documenta 13 през 2012 г. Междувременно през 2007 г. на documenta 12 кураторите Рогир Бюргел и Рут Ноак задават въпроса „Е ли модерността нашата античност?“ и така връщат в изкуството нещо от традиционните връзки и отношения, с много по-дълга перспектива от модерността. А през 2017 г. Адам Шимчик, куратор на documenta 14, първият от Източна Европа, и неговият обширен екип от съкуратори от разни части на света поемат по пътя на радикално децентрализиране и на проблематиката, и на географията на форума, като го разделят на две равноправни части – в Атина и в Касел. Подготовката и реализацията на documenta 14 се разгарят в активната фаза от т.нар. дългова криза в Гърция и преговорите на страната с ЕС, където Германия играе водеща роля. За добро или за лошо, но с този проект като че ли изкуството става директен участник и дори фактор в политическия живот и в актуално текущата „разпра“ по света – от финансите до дълбоко човешката трагедия и кризата с миграционната вълна от Близкия Изток, Азия и Африка.

Към настоящия момент е трудно да се предвиди как би изглеждала следващата documenta през 2022 г. Има прекалено много фактори, има и доста време. Вероятно изборът на куратор – група художници от Джакарта, трябва да ни подскаже, че ще бъде отдадено внимание на проблематиката на деколонизацията. Вероятно ще има елемент на, един вид, отхвърляне или проблематизиране на неимоверната власт (и оттук може би неправомерните очаквания), с която е „надарен“ артистичният директор на всяка следваща documenta. Поне идеите на ruangrupa за колективното, солидарното правене и съществуване във и със изкуството ни карат да мислим в подобна посока. При всички случаи идеята на един от авторите на този текст, възникнала спонтанно през 2004 г. в хода на дебатите около documenta, че следващата documenta трябва да бъде курирана от футболист, например от Зинедин Зидан (тогава на върха на славата и таланта си), днес може да придобие особен смисъл – кураторът не е „каручка“/средство за реализиране на кариерните амбиции на артистите, нито пък е някой, чиято основна цел е да впечатлява публиките, спонсорите, критиците и участниците. Кураторът е просто човек като всеки друг, човек със свои проблеми и мисли, надежди и тревоги. Може би кураторът е един вид „плеймейкър“ в колектив, който създава условията за изява на енергии, талант, потенциал, идеи и други такива неща, идващи от неочаквани посоки, и „актьори“ в изкуството. 

Лъчезар Бояджиев е роден 1957 г. Живее и работи в София. Един от най-активните съвременни български художници. Повече за него – тук.

Красимир Терзиев е интердисциплинарен художник и изследовател, чиято работа обхваща разнообразни медии, включително видео/филм, фотография, живопис/рисуване и текст. Има докторска степен по kултурна антропология от Софийския университет (2012) и магистърска степен по живопис от Националната художествена академия в София (1997). Сред последните му самостоятелни изложби са: „Втренчени образи“, Сариев Контемпорари, Пловдив (2018); „Периферна светлина въздух и слънце“, Гьоте-институт София и „Дух, слизащ по стълбите“, ИСИ-София (с Даниел Кьотер, 2017); „Някои джаджи виждат хора, а някои – други джаджи“, Контемпорари спейс, Варна (2016) и др. Произведенията му са част от публичните колекции на Centre Pompidou/MNAM; Arteast 2000+ Collection, Moderna Galerija Любляна; СГХГ и др.
Предишна статияСтейси Кент в Пловдив
Следваща статияТри коледни стихотворения от Чарлз Симик