Начало Книги Eдно възможно начало
Книги

Eдно възможно начало

Тодора Радева
02.08.2023
2263
Фотография Фелия Барух 

С писателката Тодора Радева разговаря Владислав Христов

Осемнадесет години делят излизането предишната ти книга „Седем начина да увиеш сари около тялото“ и новата ти книга с разкази „Едно възможно начало”. Това е своеобразно литературно пълнолетие, какви са страховете на зрелостта?

Осемнадесет години са наистина много и през това време ме обземаха всякакви колебания и съмнения. Страх от възможен провал, но и още по-силен страх от потенциален успех. Страх, че няма какво да кажа или че няма да успея да го кажа достатъчно добре, че думите бягат, заобикалят същественото, изплъзват ми се. Вече няколко пъти съм цитирала Елиът, който пише – „всеки опит е напълно ново начало и различен вид провал“. Защото „си се научил да надвиваш думите само за целите на това, което вече няма нужда да казваш, или за начина, по който вече не си настроен да го казваш“. Към това мога да прибавя и постоянното усещане, че няма смисъл от поредната издадена книга, която просто ще потъне сред множеството други. Години наред пишех в тефтери, по кафенета и на път, понякога по някое писмо, много рядко завършвах текстовете и нямах нужда да ги показвам. Това се промени по време на пандемията. Тогава потънах отново в себе си, в думите и в онзи момент пред белия лист, когато всички страхове просто изчезват, имаш само една история, която искаш да разкажеш и се оставяш тя да те води. Успях да си върна чистата радост от писането и удоволствието от работата по текста. Но честно казано, след толкова време, се чувствам отново като дебютант.

Немалка част от съвременните писатели страдат от липса на мотивация, от смисъл да продължават напред. Основият ти мотив да издадеш „Едно възможно начало”?

За издаването на книгата имах съвсем конкретна причина. Спечелих финансиране по програма „Творчески стипендии“ на НФК и исках да направя танцов пърформанс по мои текстове. Винаги ме е привличала тази идея, не само защото рядко се прави, а и заради възможността да видя как тялото чете историите ми, как ще предаде ритъма на думите. Поканих Цвета Дойчева за хореограф и се радвам, че тя прие да направи тези танцови миниатюри, че успя да запази крехкостта и сложността на характерите, да покаже вътрешните им пътувания, да избяга от буквалната интрепретация, да създаде успореден и равноправен прочит, през който видях героите си плътни, различни, едновременно мои и не само. Но още когато обсъждахме идеята с Цвета, както и с визуалния артист Ева Вентова, която направи сценографията, много хора започнаха да ми казват – ама как така ще има събитие, хората ще чуят и видят откъси от текста, а не биха могли да си купят книга, ако им хареса.

И тук колелото много бързо се завъртя. Изпратих ръкописа на Невена Дишлиева-Кръстева, тя прочете разказите и каза, че би ги издала. Много съм ѝ признателна, защото харесвам изключително издателство ICU, философията му, книгите им, начинът на работа, грижата за всеки детайл. Биляна Курташева прие да ми бъде редактор. Албена Лимони и Костадин Кокаланов се съгласиха да направят корицата. И всичко това – в много кратки срокове. Решихме да включим част от старите разкази, тъй като нямам желание да преиздавам първата книга, а тя отдавна е изчерпана. Направихме селекция и нова подредба и се надявам, че тези текстове, макар и познати, звучат по различен начин, вплетени в новата структура.

Споделяла си, че идеята ти е била да издадеш роман, но и в тази книга прибягваш към разказа като форма. Повече ли увереност ти дава разказът? Кои са твоите лични подводните камъни при писането на разкази?

Романът изисква постоянно проучване и работа, вглъбяване, отдаденост, „собствена стая“, дори не толкова като пространство, колкото като вътрешна нагласа. Така и не успях да си дам това време през годините. Освен това много обичам разкази. Те представят една конкретна ситуация, в която са вплетени различни линии, нива, предистория. Предизвикателството винаги е в удържането на мярата, в подбора на детайлите. Защото в главата ти е целия роман на героите, а трябва да избереш кое точно да разкажеш, така че да се получи голямата картина, без да е разточително и самоцелно, да звучи убедително, да имаш завършен характер и отношения, и в същото време да не излизаш от основната случка, от ядрото, което носи всичко в себе си. Предизвикателство винаги е и ритъмът, защото всяка история си има свой ритъм и ако не успееш да го пресъздадеш на листа, нещо звучи фалшиво или най-малкото – неравно.

Книгата има интересна структура – в четири от разказите героите са едни и същи, търсена ли е тази свързваща нишка? Разкажи ми повече за работата ти с редакторката Биляна Курташева?

Да, в книгата има скрит роман. Това е една по-голяма история, която бих искала читателят сам да открие, да навърже в главата си, да се връща обратно към предишните части, да търси повече. Разбира се, всеки разказ е напълно самостоятелен и човек може да остане само в него, да чете напосоки, разбъркано. Но ми хареса идеята книгата да има една основна нишка и отделните части да си говорят помежду си, да се допълват или отласкват, да хвърлят нова светлина към вече прочетеното. 

Биляна и Невена бяха до мен във всичко – от общата концепция до най-дребния детайл. И много ми помогнаха да развием тази структура, да намерим точната подредба. Книгата постоянно си играе с началата и краищата, започва и свършва, и се надявам това да е вълнуващо за читателя.

„Едно възможно начало” започва с разказа „Капана”, чието действие протича в Пловдив. Пловдив от детството ти и днешен Пловдив – какво е безвъзвратно загубено и какво откриваш отново и отново всеки път, когато се връщаш в този град?

Имах щастливо детство и тинейджърски години и се надявам никога да не изгубя безвъзвратно погледа на детето в мен, което се изумява, открива и опитва. Но Пловдив като място за лутанията на героите ми, градът, дори като отделен персонаж в разказите ми, открих чак когато престанах да живея в него. Едва като студентка в София започнах да се ровя повече в историята на Пловдив, да откривам факти, личности, пластове, които ми харесва да бъдат втъкани в сюжетите. Вероятно е да имам един малко по-романтичен образ за града в сравнение с реалността в него. Но за мен винаги са били интересни „невидимите градове“, които се наслагват върху конкретното място и това, което ме привлича – в Пловдив и навсякъде – това, което си струва да виждаме и описваме, е в тази смесица от съществуващото и изкуството. Иначе си имам моите места в квартала, в който израснах, една ученическа история ме връща към виадуктите на Бунарджика, обичам да ходя и на Небет тепе, и на Сахат тепе, по уличките на Стария град и Капана. Любимо място ми е „Арт нюз кафе“. Всичко, което прави Веселина Сариева през годините, както и „Пловдив чете“, някои инициативи от Европейската столица на културата, концерти на Античния, джаз-фестивала на Мира Кацарова, спектаклите на One Dance Week – имала съм и имам всякакви поводи да се връщам в Пловдив. А Епископската базилика на Филипопол е музей на световно ниво!

Освен в Пловдив, разказите ни пренасят в София и Перу, доколко географията в твоите разкази има значение за повествованието? Как идват при теб началата, как започва един сюжет?

Много често тръгвам от някъкв съвсем дребен жест, ситуация, детайл. Който е повод да разгърна героите, да ги видя от всички страни, да покажа как са стигнали до ситуацията, какво правят и докъде ще стигнат. Както и Надежда Радулова казва: „Всеки разказ в тази книга ни отвежда право в сърцевината си, където тупти топлият зародиш на история, която вече е започнала и вероятно ще продължи.“ Случва се често да оставям и финалите отворени. Има истории, които биха могли да се случват на всякакво място и по всяко време. Но местата, разбира се, играят голяма роля, точно защото не ги приемам посто като сцена и декор за различни случки и отношения, а като дух и атмосфера, които увличат в своя посока и активно влияят върху случващото се.

Героите в книгата се лутат между любовта и болката, между осъществянето на една любов и нейното несбъдване. Струва ли ти се, че живеем във времена в които не съумяваме да задържим любовта, не успяваме да й дадем шанса да оцелее? В какво се оплита съвременният човек, къде бърка?

Литературата разказва конкретни истории. И любовта никога не се поражда в нищото, в празно пространство. Има ги обстоятелствата преди, има ги очакванията за бъдещето. Лесно е да кажем , че „всичко, от което се нуждаем, е любов“, „любовта е отговорът“, „ако нямам любов, нищо не съм“. Въпросът е какво реално означава това. Всеки ден, в конкретна ситуация. Какво правим, когато представите ни за любов не са тези на човека до нас. Когато отношенията са обрасли с минали страхове и болки. Когато има празнота, толкова дълбока, че сякаш нищо не може да я запълни. Героите ми често се лутат в болка, самота и невъзможност. Но в тях,и изобщо в цялата книга, има един дълбок копнеж, който ми се струва определящ. Защото живеем в разпокъсан свят, без ценности и хоризонти, който има нужда от слепване. И точно любовта, в нейната сложност и всеобхватност, е способна да създава връзките.

Изхождайки от заглавието на филма на Звягинцев „Нелюбов” и всичко, което сполетя света през последните две години, каква е твоята противоотрова срещу нелюбовта? Прибягваш ли към писането, като начин да възприемаш по-добре и обективно заобикалящата те реалност?

Изкуството е другото, освен любовта, което може да свързва изначално счупения свят. Не мога да го кажа по-добре от Адам Загаевски в неговото стихотворение „Опитай да възпееш осакатения свят“:

Възпей осакатения свят
и сивото перо, което дроздът изгуби,
и деликатната светлина, която блуждае и чезне
и пак се връща.

Нека за последния ми въпрос излезем извън личното ти творчество и навлезем в твоята литературна мисия – Фондация „Прочети София”. Ако трябва да поведеш читателите по някой любим литературен маршрут, кои би бил той?

Стараем се всяко събитие на фондация „Прочети София“ да предлага добра литература, но и запомнящо се литературно преживяване. Затова търсим постоянно нови формати, смесваме изкуствата, продуцираме съдържание. И през годините сме минали наистина през един забележителен литературен маршрут, в който ги има разговорите с Олга Токарчук, Адам Загаевски, Дубравка Угрешич; замлъкването на близо 80 души в града, за да слушат стихове на Далчев; тайното поетическо четене, на което едно момиче ми каза, че е най-хубавото нещо, което ѝ се е случвало; 3Д мапинга на фасадата на Националната библиотека, посветен на буквите и езика ни; различните събития по темата „Войната и мирът“, в които чухме личните истории на хора, преживели войната, поставихме акцент върху репортажа и литературната журналистика, петима автори написаха своите „Писма до фронта“, а заедно с всички посетители в инсталацията „Убежища“ търсихме най-ценното в трудна, ужасяваща и нечовешка ситуация и в края имахме изписана цяла стена, в която стояха от „пепелника на мама“, през „дългите дни на юни“, до „в тъмното дреме чудо“.

Един литературен маршрут на фондация „Прочети София“, който ще продължава с нови издания на нашите основни събития: „Литературни срещи“, „Литературни маршрути“, „Скритите букви“.

Тодора Радева е културен мениджър и писател. Завършва Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на сборника с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото“, който печели националната награда за дебют „Южна пролет“ (2005). Книгата е представяна на различни литературни фестивали в Созопол, Виена, Кикинда, Белград, Лайпциг, Франкфурт, Дармщат, Хайлдербег и е издадена на немски език през 2015 г. Тя е създател на фондация „Прочети София“, реализирала проектите „Литературни срещи“„ Скритите букви“ и „Литературни маршрути“. Програмен директор на „Софийския международен литературен фестивал“ от 2013 г. до 2020 г.

Тодора Радева
02.08.2023

Свързани статии