0
2049

Fish In Oil, бунтът и пътят

Photo_2
Fish In Oil, фотограф Ivana Cutura

С основателя на квинтета Fish In Oil Братислав Радованович за автентичния блус и бунтовния джаз, за Севера и Юга в музиката, за войната и Балканите разговаря Цветан Цветанов. Концертът на Fish In Oil на 1 февруари в Първо студио на БНР.

От музиката на Fish In Oil ви побиват тръпки, приятни при това. Тя ви пренася сякаш във филм, за чиято звукова среда е отговорен някой от категорията на Мориконе, Нино Рота или Риц Ортолани. Само че несъществуващ, или поне отдавна забравен филм. В нея има и нещо много южняшко (да не забравяме, че китаристът и основен композитор в квинтета е бежанец от Косово в края на 90-те). Има и нещо перверзно-иронично, каквото  има в музиката на Стивън Бърнстейн, Джон Зорн или Джон Лури. Има го и китарният звук на Марк Рибо, доразвит от следващото поколение, към което принадлежат китаристи като Джон Мейдоф (от тамошната страна на Атлантика) и Антонио Граментиери(от тукашната).

Братислав Радованович е сякаш най-яркият представител на това звучене тук, на Балканския полуостров, –Fender-звученето, тъй дефицитно по нашите ширини, ориентирани повече към Marshall… Има я и традицията, старият югославски джаз, както знаем, още от 60-те е имал директен досег до най-големите (от Майлс Дейвис до Орнет Колман). Ако случайно ви попадне една стара компилация, озаглавена Balkan Express – Rare Jazz / Fusion Gems From Yugoslavian Vaults, непременно ще откриете историческата среда, благоприятствала за да се родят днес групи като Fish In Oil. Всъщност Fish In Oil са група още от далечната 1993 г. Първата фаза на проекта е свързана с Прищина, откъдето е и самият Братислав Радованович, а настоящият състав е трети поред. Това е един вече по-зрял състав, с който Fish In Oil записаха три албума: Poluostrvo (2012), Drnch (2013) и един съвсем нов, работата по който тъкмо приключва, и излязоха на международна сцена. Членовете на квинтета участват и в международната формация No Land’s Men (заедно с Джиян Емин от „Жлуст“ и Георги Шарески, както и с някои видни гости като Васил Хаджиманов и Войно Диздар, клавириста на Рамбо Амадеус). Но сами по себе си членовете на Fish In Oil имат различен бекграунд, което също е фактор за създаването на интересна музикална сплав – перкусионистът Папа Ник е израснал на Адриатика, барабанистът Том Федя Франклин е от Лондон, а Брантислав Радованович и баситът Бранислав Радойкович (гостувал неотдавна на „Аларма Пънк Джаз“ с Naked) са съответно от Прищина и Крушевац.

Концертът на Fish In Oil на 1 февруари в Първо студио на БНР от 21 ч.е първото им участие в България и ще открие новия концертен цикъл на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ за 2016г.

Photo_3
фотограф Ivana Cutura

У вас има нещо от атмосферата на Electric Masada и Bar Kokhba на Джон Зорн, но и нещо твърде специфично, което все пак ви отличава от тази музика..

Да, навярно носим у себе си онзи балкански дух, срещата между Изтока и Запада и емоцията, която Изтокът носи… Шегувам се. Музиката, която правим, е еклектична и кокетира с различни стилове, това е подход, който винаги е бил свързван с нюйоркската даунтаун сцена, поради което и нас често ни сравняват именно с групи от тази сцена… Но от историята на музиката сме научили, че във всеки стил, във всяко направление съществуват хубави неща, които можеш да вземеш, когато създаваш своята си музика.

А ти лично как си се оформил като слушател? Коя беше твоята първа музика?

Първо заобичах блуса и доста бързо схванах, че блусът, който обичах, е онзи, автентичният, от делтата на Мисисипи, а не онзи, модерният, който днес бива наричан „блус”. Разбира се, после преминах през всички фази на т.нар. алтернативна сцена на 90-те. Имах опити да слушам джаз, които завършиха с това, че взех от джаза всичко онова, което носи бунт – ако започнем от историята, това е музиката на Телониъс Монк, на Мингъс, на Колтрейн, на Орнет Колман и Алберт Айлер, и т.н. Това са джазмените, които слушам и до днес, които ми останаха от джаза като фаза на слушане на музика, през която съм преминал… От детството в подсъзнанието си пък имам влияние от филмовата музика – като започнем от film noir класиката и стигнем до италианските филми от 70-те. Всички тези италиански композитори като Енио Мориконе най-вече, но и Нино Рота, Анджело Бадаламенти и др., са останали в подсъзнанието ми от онова време. Около 2000 г. открих нюйоркската даунтаун сцена – музиката на Lounge Lizards, на Джон Зорн… За Марк Рибо вече знаех покрай работата му с Том Уейтс. Мисля, че тези музиканти са истинските наследници на точно онзи джаз, който поне аз обичам най-много да слушам, на джаза, който носи бунта…

Веднъж определи джаза като „пънка на своето време”…

Да, аз поне смятам, че джазът е пънкът на времената, в които се е зародил. Никой днес не си дава сметка за средата, в която джазът се е зародил. И слушайки този джаз, аз го усещам като пънка на онова време. Но иначе това важи за почти всичко в историята на изкуството, нямам предвид само музиката – новото, вярвам, трябва да носи някакъв бунт в себе си, а пънкът за мен е именно бунт.

Не срещаме този бунт много често в музиката, която хората днес наричат „джаз“ като че ли…

ХХ век, а вече и XXI донесоха на света нещо, което се нарича „попкултура“. И малко хора успяват да излязат от схемата на мейнстрийма, на който попкултурата е проводник. Но пък и в рамките на попкултурата можеш да правиш нещо безкомпромисно. Всичко опира до характера на всеки творец – някои започват да се занимават с мейнстрийм, защото от него по-лесно се преживява, други просто се пускат по течението, трети постигат нещо свое, но остават там, защото решават, че публиката вече ги припознава точно с това им постижение, и после те самите губят смелост да направят нещо ново, да се променят, да надграждат. Има музиканти, които свирят едно и също цял живот, както и художници, които рисуват една и съща картина цял живот, защото някога с това са пробили. И нямат смелостта да надградят, да отидат по-далеч. Това е проблем, който днешният ден ни носи.

Вие обаче следвате своя път, смятате ли се за смели, или просто за по-търпеливи?

Да, но остава въпросът дали някоя група, ние например, ще постигне нещо накрая… Но от друга страна, вярвам – ето, вече имаме два албума, третият е записан и скоро ще излезе – че ще оставим някаква следа. И ако музиката ни е добра, тя ще намери своя път. Ние сме се посветили на това, което правим, работим безкомпромисно… Е, ще ни е необходимо повечко търпение, и то през цялото време, след като иде реч за музика, която не е комерсиална. За съжаление, живеем във времената на шоубизнеса… Мисля, че Балканите са плодородно място за създаване на музика. За съжаление, много малко хора тук – не знам по какви причини, може би заради постоянния натиск на средата – успяват да развият идеите си до нещо универсално и да ги поставят на световно ниво, защото все пак сме провинция. А хора с талант има, но такова ни е всекидневието – на Балканите не могат да минат и 20 години, без да има някоя война, въпреки че културното ни и географско положение – смесването на Изтока и Запада, религиите, цивилизациите – ни поставят в доста плодотворна ситуация за създаване и на високо изкуство. Но провинциалният дух си е провинциален дух и когато се появи нещо стойностно, той винаги го тегли назад. Ние сме маргинална група на сръбската сцена – имаме си толкова и толкова почитатели, не сме масово явление, не кокетираме с публиката, за да й се харесаме, а хората ни откриват сами. Но XXI век ни донесе и още нещо – съществуването на повече паралелни светове. Смятам, че рано или късно попадаме на една честота с нашите слушатели и правилните хора в крайна сметка ни откриват.

Смяташ ли, че в музиката има Север и Юг, или и това е стереотип за тебе?

Да, да, иска ли питане. Югът е емоционалното начало, Северът – рационалното. Когато едното дойде вповече, не върви добре. Според мен, характерно за високото изкуство е, че успява да ги съчетае. Но са малко хората, които наистина успяват. На Юг, в Сърбия и Македония, има чудесни автентични цигански брас оркестри. Истински, а не пригодени към вкуса на западната публика. И тези оркестри свирят истински балкански блус – тяхната музика може да бъде и весела, но и много дълбока.

Ти също си от Юга, от Прищина. Fish In Oil е от Прищина. Слушал съм доста албуми, записвани или поне замисляни по време на война, на бомбардировки. В твоята музика има ли такива влияния?

Преживях войната, ха-ха, бомбите падаха върху ми. После бях бежанец (смехът на Браца Радованович е горчив, самоироничен, но и насочен саркастично срещу начина, по който се говори на такива теми в медиите)… Ако ме питаш дали имам съзнанието за такива влияния, ще ти кажа – не. Защото никой човек не може да знае какво и колко може да преживее и кое би възприел като нормално. Израснал съм с полицейския час. Полицейски час в Косово имаше още от 80-те. Редовно в Прищина избухваха бомби, чуваше се, че някой е пострадал, че някого са убили. И за теб това става нормално, живееш с него. Не съм участвал във войната. Когато започнаха бомбардировките, грозно е да го кажа, но си живеехме по-добре от всякога. Когато около теб е война, имаш оправдание за всичко, което правиш, или не правиш. Много се шегувахме със ситуацията си. Това беше черен хумор и всичко беше резултат от изкривено световъзприятие, от болестното състояние, в което живеехме, но лично ние си се чувствахме съвсем добре. След бомбардировките стана тежко – ето, днес живееш тук, където си живял цял живот, в града, в който си отраснал, а утре трябва да се преместиш. За един ден животът ти се променя на 180 градуса. Аз не съм от богато семейство, нямахме къде да отидем и първите няколко месеца беше ад… Но накрая всеки човек се оправя някак си, животът си тече, в крайна сметка намираш начин да си осигуриш прехрана и покрив над главата. И ако ме питаш, наистина тежък беше периодът след войната – първите няколко години. Трябваше да минат няколко години, докато се стабилизират нещата, докато намеря своето място. Първо живях в Южна Сърбия, в Ниш. После, през 2001 г., стигнах до Белград. Сега мога да кажа, че съм станал местен и се чувствам добре в Белград, но дълго време не беше така. Сигурно всичко това ми е повлияло.