0
3214

Homo Ludens

В памет на Андрей Даниел

Андрей Даниел има една картина, към която изпитвам необяснимо пристрастие и в същото време желание по някакъв начин да си я отгадая, изясня, претълкувам. Година на направата ѝ е 1989-а, наименованието – „Керемиди“. Представлява квадратно платно, цялото запълнено с купчина керемиди, леко наклонени вдясно (гледани фронтално). Някои от керемидите са подредени откъм тясната си страна (много тясната, подчертавам), захлупени отгоре с други керемиди, сякаш са им покрив; втори пък са поставени върху плоската си широка страна, образувайки нещо като подпора, крепяща цялата купчина. Те са разположени в лявата част на картината. А най-отпред се вижда трета група:  представляват отново нещо като подпори, но осезаемо по-ниски от цялата грамада. Обаче както и да оразличавам, както и да диференцирам, както и да описвам и пояснявам, на картината си стоят единствено керемидите, само керемидите и нищо друго освен керемидите. И ако сме малко по-доверчиви и наивни, ще махнем с ръка и ще речем: „Ами керемиди, какво толкова си се вманиачил, опитал се е Андрей Даниел да създаде картина от нещо напълно тривиално и е успял трижди! Просто е!…“

Само че…

Само че май не е… Защото – след като знаем неговия иронично-намигащ подход към нас, зрителите (той е истински homo ludens художник, затова и изпитва такова преклонение пред Пикасо, посветил му е картина със същото заглавие), а също и каква роля отделя на разказа при изпълнението на своите художествени замисли (казва в разговор с Людмила Димова за Портал „Култура“: „Сюжетът винаги ми е бил много потребен. Аз се изразявам сюжетно, чрез някакъв разказ, чрез някаква случка“), нямаше да сме толкова лесно подминаващи и преминаващи, толкова безотговорно отмахващи с ръка: „Хайде, от мен да мине, керемиди като керемиди, нищо интересно!…“ Не върви обаче това „нищо интересно“ при Андрей Даниел, такова омаловажително „нищо интересно“ никак не върви: тези керемиди със сигурност крият някакъв сюжет и ние сме длъжни да го разгадаем. Да го разгадаем и разкажем…

Този разказ може да започнем по най-формалния начин – от страница 95, на която се намира в книгата на Андрей Даниел „Неща, места и хора“ фотография на картината „Керемиди“. Страницата започва с изречението „(И това, разбира се) беше вече измислен велосипед – художниците от американската реалистична школа“ и завършва със „следващия девиз – „Индивидуализа-(ция и демитологизация на образа!“). Част е от текста „За манифестите, велосипедите и менящото се време“, писан пред 1986 г. Засега обаче ще оставя настрана датировката, ще се съсредоточа в думите: „вече измисления велосипед“ и „индивидуализацията и демитологизацията на образа“. Без съмнение, тези „Керемиди“ са проекция от/на този нов реализъм, идващ от Америка, но заедно с това са и конкретика и демистификация: образът е пределно директен, бих го нарекъл дори оголен до скелет, до кост, но в същото време тъкмо тази директност ни кара, принуждава ни да мислим, че зад него има нещо друго, нещо отвъд, нещо след. Още повече, че – познавайки цикъла „12 маргиналии“ (1998 г.), състоящ се от предмети свръхопредметени, но и обезпредметени, тоест казващи свръх, отгоре, но и показващи дисфукционалност, непригодност, ако щете, няма как да не решим, че и в тези керемиди ги има тези и свръх, и без: те са и над, и под; и super, и sub; и wunder и under. Разбира се, ще поясните, че са над и т. н., та нали са керемиди, върху покрива стоят дъжд да не те вали; не си постилаш с тях пода, ще ми се присмеете дори, ха-ха! Там е работата обаче, че ако следваме логиката на наистина появилите се по-късно „12 маргиналии“, то с тези керемиди бихме могли без изобщо да се колебаем да си застелем тъкмо пода; да ги проснем връз дюшемето като чипровски килим и да чакаме колко народ ще се изреди – цъкайки с език, да ни се чуди на акъла. И така да получим реплика – своеобразна, особена, далечна, на знаменитите „Fontaine“ („Фонтан“) или „Route de bicyclette“ („Пътят на велосипеда“ на Марсел Дюшан или на не по-малко знаменития „Object (Le Dejeuner en fourrure)“ („Предмет (Обяд в кожа“) на Мерет Опенхайм. Така уж с нищо незабележителната и съвсем тривиална купчина керемиди, изобразени на картината, се превръщат в препратка към едни от най-забележителните предмети (objects) на сюрреализма. Андрей Даниел си играе с нас и – играейки си, ни обучава. Да, велосипедът е измислен, вярно е, прав е тук Маестрото, но в същото време всяка индивидуализация и демитологизация художникът трябва да измисля наново, да ѝ дава ново звучене било с керемиди, било отново тъкмо с велосипед. Всичко е измислено, което обаче не означава, че не може да се измисли пак и пак, и пак… Няма нищо ново под слънцето и в същото време всичко е ново под слънцето.       

„Стара история с деца“, с картини, с образи, с предмети, с неща, места и хора…

Защо обаче точно керемиди? Старата история на изкуството би могла да се подскаже и с тухли, и с лопата („In Advance of the Broken Arm“, пак на Дюшан), та ако искате и с мотика, че да я настъпим не един път, а два пъти, та да ни светне художеството право в челото одма. Най-напред, вероятно защото при тях най-видимо може да се покаже това, че те все още не са използвани по предназначение. Струпаните на купчина керемиди не са онези, които са на покрива, предстои им да бъдат качени (да се качат) там. Ала би могло и да е друго: да са вече свалени. Виждаме ги, че са използвани, а една е дори счупена: сиреч историята им може вече да е преминала, не да предстои. Картината е рисувана през 1989 г., когато в България цареше затишие пред буря, властимащите се снишаваха, а населението – поне по-будната му част, четеше в захлас руските вестници и списания („толстые“ и не чак толкова „толстые“); тоест гледаме на платното едно, пък иначе то съвсем друго. Точно до „Керемиди“ в книгата на Андрей Даниел е разположена друга картина, „Веднъж в един следобед“, на която са изобразени „трима другари“, всички зяпнали нагоре, а над главите им преплетени крака и ръце, завити с бял чаршаф, и не разбираш: това, в което са се втренчели, сексуална игра ли е или пък някакви ангели, тръгнали да си делят белите свои туники. Тримата са направо хипнотизирани от сцената, един дори се е опрял на стената, макар че донякъде не разбираш – опрял се е, понеже е зашеметен, или се е опрял, защото иска да се изкатери по нея и да стигне и той до белите одежди (фланелката му е черна, тъй че това също е възможност). И веднага си помисляш, че ако имаха над главите си керемидите от съседната картина, може би нямаше да бъдат така шашнати и сугестирани. Оказва се всъщност, че останали под гол покрив, „тримата другари“ са тотално вцепенени от гледката; тоест всичко, което им се открива, ги удивлява и даже вледенява – не са готови за него, нямат съпротивителни сили. И ето как Андрей Даниел дискретно ни е показал с тия две картини, разположени една до друга на с. 95 как в действителност сме били направо зелени пред идното, направо непохватни, несръчни, невещи и неумели. Свалените червени керемиди като символ на нашата неузрялост. Каква ти неузрялост, направо пренаталност, затаили дъх преди (по)раждането (ни)…

„Още едно рождество“ на хора, изобщо неготови ОЩЕ да се родят…

Макар че всичко може да е по-просто, без такива усуквания – видял е Андрей Даниел керемидите, струпани вероятно преди да покрият къщата в Гинци, и е решил да ги нарисува, за да изпробва дали четката му е способна да оразличи еднаквото, да диференцира същото. Или керемидите като антоним на това село, разположено в планината точно преди Петроханския проход: разгънало се е то по цялото протежение на пътя (баща ми убедено твърдеше, че е второто най-дълго село в България), докато керемидите са се скупчили в тясно пространство, гъсто притиснати една до друга, всяка с тежестта си хем бутаща, хем крепяща другата. През 1990 г. Андрей Даниел рисува подобна картина – „Косове“: пак едни и същи фигури, събрани накуп, плътно стоящи, чак припокриващи се. Някакъв експеримент: е ли възможно чрез двуизмерността да се покажат еднакви форми, подобни образи и то така, че хем да личи тяхната еднаквост, хем в същото време да се вижда, че са различни? Може, разбира се, че може, за таланта всичко може, а Андрей Даниел, знаем, е един от най-талантливите български художници. Които през и със своите образи не само ни изпитваха, но и ни осмисляха…

Прочее, във всичко казано до тук за „Керемиди“ може и да няма нищо точно, да са си чиста проба мои фантасмагории. За текста ми „Минотавър и други бестии“, посветен на творчеството му, Андрей Даниел веднъж каза на свои приятели художници (и аз бях там, и аз го чух): „Той пише за картините ми някакви неща, в които няма нищо вярно, но пък е интересно да се чете“. И да, може би е интересно, но това със сигурност се дължи не толкова на моето писане, колкото на неговото рисуване. Рисуване, което винаги е правело така, че да те пристрасти, стимулира, импулсира, провокира, озари…

Наричат го реалист. И да, реалист е, само че реалист на фантазията и на играта.

Реалист Homo Ludens…   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПриятелство на живот и смърт
Следваща статияРаждането на европейския град (II)