В Барселона, недалеч от северното подножие на хълма Монтжуик, има едно малко пазарче. То остава някак встрани от обичайните маршрути на туристите, макар че е на възлово място. Всъщност в Барселона сякаш няма места, които да не са възлови. Съвсем близо до пазарчето минава улица, на която човек може да види каменна сграда, открояваща се рязко сред морето от залепени един за друг тесни и високи жилищни домове от средата и втората половина на деветнайсети век, с които е застроен този квартал на градския район „Ел Равал“. Къщи, появили се по времето, предхождащо непосредствено началото на големия възход на индустрията в Барселона и на свързаната с него нова епоха в архитектурата и строителството.
Сградата, за която говоря, е от съвсем друго време. Нейното каменно тяло изниква пред погледа така внезапно и неочаквано, че от начало появата и присъствието й ти се виждат сюрреалистични. Църквата „Сам Пау дел кам“ е останала и застанала сред града като декор за театрално представление. Със своя посипан с чакъл двор и с палмата и кипариса, които е прибрала до себе си, в един от ъглите на кръстовидния си корпус. Някога това е бил храмът на манастир, който до XIV век се е намирал извън града, в полето. Оттам и името на абатството – „Свети Павел в полето“. В наши дни манастирът вече не съществува, но храмът е там и е действащ. Запазен е и затвореният вътрешен двор на абатството – клаузурата. Това старинно пространство, с романска колонада и арки в мавритански стил, изважда човека от околния свят и го оставя насаме с правоъгълния къс небе над него, с мълчаливото свидетелство на камъка и с лицата на фигурите от капителите на колоните. Лица на същества с объркана природа, с противоприродно съединени естества и форми. А са там тези ликове, за да напомнят на гледащия ги, че такива същества има, че на вид те са нереални и невъзможни, но че са и са тук – до нас, с нас, в нас. Да напомнят, че демонските сили все ще успеят да заловят души, в които да вложат мисъл за оправдание на ненавист, насилие, убийство и разрушение. Гледат ни тези образи от капителите на колоните, за да не забравяме за реалното присъствие на изобразеното в тях и за това, че то пак и отново намира и ще намира умове, на които да внуши, че правдата и истината могат да бъдат на страната на убиеца, насилника и немилостивия. Както и това, че е допустима мисълта, според която Бог да желае нечия смърт, нечие страдание, нечия болка! Тези същите сили са, които ще изкусят духа на някого, ще го хванат и ще го съблазнят да повярва в крясъка на проклятието, във вика на омразата и в безумната и пагубна мисъл, че е дадено на човека да знае Божия съд. Че даже и да бъде оръдие на Божията справедливост! Убивайки човеци.
Затова създанията с птичи крака и лъвски глави, със змийски опашки и човешки лица от капителите на романските колони не са само изява на художественото въображение, нито са израз на примитивен религиозен страх. Те са много важни знаци, оставени в камъка и затворени в двора на манастира „Сам Пау дел кам“ за полза на хората. За да ни държат будни, та да не се унесем и забравим, че човечеството има свой враг. Враг, който във всеки един миг може да улови някого или неколцина и да ги блъсне в бездната на стореното вчера на „Ла Рамбла“.
Дописвам тези редове в момента, в който излиза информацията за нападението в Камбрилс. Врагът на човечеството не спи.
