3
4293

Mare nostrum (Нашето море)

Преди пет-шест години се озовах в едно малко, южно-италианско приморско селище – Санта Чезареа, на петнадесетина километра на юг от Лече, в най-долната част от „тока“ на Апенинския ботуш. Спомням си, че по време на следобедните си разходки често спирах на скалистия бряг на морето и се взирах в сивосинкавата му шир. Намирах се – давах си сметка за това – на самия бряг на т. нар. Отрантски проток, там където Адриатическа Италия се приближава най-плътно до Балканския полуостров. Остреща, на едно разстояние практически равно на това между София и Враца, бе брегът на южна Албания. Апенинският бряг, по който се разхождах бе значи буквално на една ръка разстояние от полуострова, на който се бях родил и от който бях дошъл тук. И все пак (не можех да не си казвам това на ум) в този момент аз се намирах в Западна Европа, в една от страните-основателки на Европейския съюз. Вярно – в един от най-бедните ѝ райони – в Апулия, но все пак в Западна Европа. Отсреща, невидим, но – знаех това – изключително близко бе един бряг, от който няколко години по-рано почти обезумели от глад и нищета, на гумени лодки, под прикритието на нощния мрак и предоставили всичките си мизерни спестявания на т. нар. „каналджии“ бяха потегляли цели албански фамилии, за да потърсят тук спасение и нормален живот. Едно разстояние, повтарям, колкото (само) между София и Враца, разделяшe пред мен буквално два свята: „Западът“ (с цялата конотация на свобода, цивилизованост и богатство, която се влага в това понятие) и „Балканите“ (при това в най-„тъмната“ част на тази най-тъмна през ХХ век територия на нашия континент). В най-тясната част между западния и източния бряг, на този всъщност дълбок средиземноморски „залив“ морето беше – тъй да се каже – историко-цивилизационно почти безкрайно широко. Защото курортът Санта Чезареа и незнайното за мен албанско селище отсреща бяха на стотици-стотици политически мили едно от друго.

И ето – в този момент, мобилизирайки спонтанно историческите познания, които, за разлика от нещастните албански семейства, имах късмета да съм натрупал, аз си припомних, че това не всякога е било така. Та нали само няколко дни по-рано, на петдесетина километра по-на север от тук, в Отранто, бях разглеждал средновековна базилика, изписана в образцово византийски стил, по същия начин, по който и до днес биват изписвани църквите на другия бряг, в Гърция, в Македония, в България. Тогава, когато са строили базиликата в Отранто – дадох си сметка – на този и на отсрещния бряг все още са живеели в един свят и морето, тъй да се каже, е било политически и културно много по-„тясно“ отколкото е днес. Спомних си още, че предишната година, в един друг – уникално красив южно-италиански град – Матера, малко по-на запад оттук, в сушата, бях разглеждал скална църква в късновизантийски стил, построена от същите тия албанци, прекосили тогава, в средата на XV век морето, за да спасят своята православна вяра от настъпващите османски завоеватели. Италия и Албания, Апенините и Балканите са били тогава близки, даже много близки светове.

Но и цялото Адриатическо море и – още по-широко – цялото Средиземно море (на което Адриатическото е залив) – припомних си това – векове, векове наред, от възсияването на Рим и до възникването на първия ислямски халифат в Сирия (сиреч между III век пр. Хр. и VII век сл. Хр.) е било наричано от своите стопани, римляните – Mare nostrum („нашето море“). И то наистина за цели хиляда години е било едно обозримо море, лесно прекосимо, непрекъснато прекосявано, като всичките му брегове са били брегове все на един и същи свят – на един общо-средиземноморски свят. В него си можел да се родиш в Хипон, на североафриканския бряг и да идеш да се учиш в Медиоланум (Милано), в северна Италия при св. Амвросий Медиолански, като блаж. Августин. Можело е да бъдеш родом от гръкоезична Мала Азия, да се покръстиш там в иудейско-християнска среда, при св. Поликарп Смирненски и след това да бъдеш призован да пастирстваш в римска Галия – в Лугдунум (Лион), като св. Ириней Лионски. Римският патриций Сидоний Аполинарий във втората половина на V век все още е можел да прекарва по-голямата част от годината във вилата си в средна Галия, където да недоволства от грубите веселби на един нов варварски народ – бургундите, наети да охраняват тези земи на Империята и много бързо – „по служба“ – да се завръща в италийската столица. Още по-рано св. ап. Павел, поразен от Божието откровение на път за Дамаск (т. е. в днешната размирна и „ислямистка“ Сирия), няколко години след обръщането си, качен на кораб от имперските власти е можел да бъде откаран в Рим, защото, макар и роден в Иудея, е бил „римски гражданин“.

Средиземно море между Сирия и Галия, между Африка и Рим, е било „тясно“, било е голямото солено езеро по средата на един свят, разположил градовете си и по северните, и по южните, и по източните му брегове. Свят, който не е бил все още на север „Европа“, на юг „Африка“, а на изток „Азия“, но на всички тези брегове – както метафорично си позволих да го нарека преди време – е бил „Медитерания“, крайбрежен исторически „континент“, свят, обрамчил плътно отвсякъде средиземноморското „езеро“. Езеро, по всичките брегове на което (официално) са говорели на едни и същи езици (на гръцки и латински), живеели са в едни и същи по урбанистичната си физиономия градове, плащали са данък на един и същи държавен център, пътували са през него така, както ние днес пътуваме от една в друга административна област в собствената си национална държава. Действително днешното наше „море“ (подразделено при това на още цял ред вторични „морета“ – дълбоките средиземноморски заливи – Адриатически, Йонийски, Егейски, Тиренски) е било тогава „езеро“.

И ето – удивителните следи от онова негово битие могат да се видят и до днес по бреговете на Сирия, на Тунис, на Египет, на Италия, на Испания… Могат да се видят в специално разкритите навсякъде по тях останки от павирани римски улици, от раннохристиянски базилики, от мозайки, странно блестящи под прозрачни похлупаци насред градове с вече абсолютно различен помежду им изглед, с различно по расовия си тип население.

За първи път бреговете на това „езеро“ – на Mare nostrum – започват да се раздалечават на север и юг, когато цялото африканско крайбрежие бива овладяно в началото на VIII век от последвалите Мохамед араби-мюсюлмани, а северното, европейското – както твърди белгийският историк Анри Пирен, в отговор на това – глухо се затваря като в крепост под въоръжената стража на „новите“ народи – франко-германците, степняците, славяните и т. н. Раждат се „Европа“ и „Африка“ и „езерото“ между Александрия и Константинопол, между Тунис и Сицилия, между Генуа и Гибралтар бързо става исторически и цивилизационно много по-голямо – става наистина „море“.

И все пак за немалко векове и за определени региони, то продължава да остава „езеро“. Например, за византийците, източните наследници на римляните, чиито древни храмове виждам в почти всеки западноадриатически град. Но също – за арабите. Ако днес, стоейки на адриатическия бряг на Санта Чезареа в Италия, аз обръщам погледа си през морето на изток към балканския албански бряг като към един почти отвъдно-далечен „друг свят“, то още по-далечен, наистина ино-континентален, трябва да си дам сметка, е брегът на юг оттук, някъде между днешните Египет и Либия. А при това, тръгвайки по крайбрежната улица, само на десетина минути от мястото, където съм сега – зад короните на ония палми и ниските покриви на къщите, аз се озовавам под внушителните сводове и пъстрописаните колони на… средновековна арабска джамия. И се сещам, че между средата на VIII и средата на XI век тук, където сега е европейска Италия, където е най-южната точка на Западна Европа е бил просто отсрещният, северният бряг на Халифата или по-точно отсрещният, северен бряг на граничещите един с друг в северна Африка Багдадски и Омеядски (испански) халифати. „Далечните“ днес брегове между два континента, между две цивилизации, са били тогава чисто и просто двата бряга на вътрешно-средиземноморското арабско езеро, на арабското Mare nostrum. И следи от това, тогава „тясно“ за арабите Средиземно море, могат да се видят както тук, в Санта Чезареа, така и в Сицилия, а ако отида още по-на запад, из цяла южна Испания.

Какво да кажа? Аз се намирам на брега на едно море (или на верига от морета, ако прибавя и неговите дълбоки северни „заливи“), което през историята се оказва политически и културно много „подвижно“. Оставяйки си географски с една и съща площ, исторически и, тъй да се каже, „светово“, Средиземно море ту се е „стеснявало“, ту се е „разширявало“ в определени свои краища. Православните гръцки храмове на брега на Отранто, в Матера и още по-на север, великолепните Юстинианови постройки в Равена и Венеция, ми напомнят, че за цели векове – на север практически до XV-XVI век, а на юг до XI-XII век – Адриатика собствено е отвореното на юг византийско „езеро“ – западното „езеро“ на новия, балкански Рим, простиращ света си еднакво и на апенинския и на балканския бряг и продължаващ все като този един свят, в Мала Азия и даже в Сирия. Днес обаче – както правилно го усещам – Адриатика е отново море – стотици историко-цивилизационни мили широко дори при тесния колкото от София до Враца Отрантски проток. Вече буквално разделящо „светове“ пък е Средиземно море малко по-на изток, където на северния му бряг е православният „гръцки свят“, от векове „забравил“ за адриатическите си „провинции“, а на южния – светът на размирния „Близък изток“ (Египет, Сирия и Палестина, чиито политико-етнически вълнения днес за нас са „слава Богу далеч от нас“).

И ето – без да мога да си дам съвсем ясна сметка защо, аз намирам за вълнуваща гледката на това „исторически пулсиращо“ море – съзнанието, почти сетивно налагащо ми се на брега на Санта Чезареа, че стоейки тук, в Западна Европа, аз съзерцавам отсреща скрития бряг на друг свят. И същевременно, усещането ми за дълбока граничност, за „ино-световост“ постоянно бива апострофирано от следите на медитеранската „трансграничност“ и (историческа) „езерност“, които съзирам навсякъде: гръцкия храм в католическа Италия, внушителната средновековна джамия на брега на западноевропейския курорт… Непрестанното напомняне, че Средиземно море цялото е „цивилизационно езеро“, чиито брегове, географски особено близки на места (както тук, на Отрантския проток, но и на юг, между Малта и Тунис) са „отплавали“ обаче далеч, далеч един от друг през вековете.

Вълнуващо е, казвам, това съзерцание на общата историческа основа, на единния, пра-медитерански исторически „пристан“ и на много-òбразното „отплаване“ на историческите „лодки“ на народите му от този „пристан“. Толкова енергично през вековете, че днес бреговете на морето, без да са се отместили и на миля, са се озовали на три различни континента, в три различни свята…

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияМакедония и Гърция на път за Европа
Следваща статияАрхитектурата на писането

3 КОМЕНТАРИ

  1. Babae, страхотна импресия е споходила професора. Ние българите рядко разбираме правилно цивилизационният разлом между крайбрежието на Mare Nostrum и сухоземните сектори „отварящи“ се в него. Но го усещаме. Ние подсъзнателно приемаме крайбрежието за нещо близко, наше. Нали битово сме ромеи. Източни разбира се. Но същевременно крайбрежието е чуждо. като език. като култура. Нека вземем за пример най познатата точка на крайбрежието – Солун. Неговия сектор от Белград, Ниш, Скопие та до София и Пловдив и днес си проличава, дори ако гледаме само номерата на колите задръстващи улиците му. Няколко хиляди години стока от сектора се е стичала към Солун а от там са се „връщала“ цивилизованост. Нашенецът, буквално слезнал от гората, е обожавал градът, живота там, плашил се от него, заселвал се е там. Но винаги си е оставал логистик. Ако е прескачал цивилизационния праг … е ставал грък… Защото цивилизацията е високо енергетично състояние, висока подреденост на много хора които не са с общ произход. Дълго време в героичната ни история сме се опитвали да намаляваме цивилизационния дисонанс – приели сме помазаничество, почнали сме да пишем (писмото е потребност на търговските народи а не на онези от секторите), елитите ни са говорили гръцки… но не сме станали част от констелацията. Дори и днес, когато нашенецът мигрира из Европа, най големите диаспори са близо до In Mare. Защото са ни били близки. ЗА разлика от онези от другите сектори, които успяха да направят световния океан техно море. Обяснимо е защо Професорът си представя само християнския римски свят като красива

  2. глобалност. Но това е вече краят на античната глобалност режисирана от Рим и запълнена от мултикултурността на еднаквите. Ни както и да е. Дори и в залеза си духа на Mare Nostrum е пример на надялканите от религии и нацизъм народи да могат да си представят едно възможно бъдеще…