0
302

Membranes: тъмната материя и пънкът

John_Robb_1
Джон Роб @ Rebellion Festival (август 2016), фотограф T.C.B Photography/ Chris Hill Photography

Дни преди първия концерт на легендарните британци The Membranes: разговор в фронтмена им Джон Роб за пънка, музикалната журналистика, Вселената… и всичко останало.

Няма друга група като The Membranes от Блекпул. Мнозина ги наричат „най-непознатата култова банда“ от ерата на пънка и пост-пънка. Завърнаха се на голямата сцена миналата година след четвъртвековна пауза с албум, който също няма аналог в историята на музиката. Самият Марк Ланеган обяви творението им Dark Matter/Dark Energy (доста нетипичен за жанра с дългите си композиции на астрономическа тема, мрачен, концептуален) за своя любим албум за 2015 г. И след десетките концерти и фестивали през изтеклите 12 месеца, в навечерието на нов албум с участието на естонски хор и на албум с ремикси на песните от Dark Matter/Dark Energy, дело на Ланеган, Manic Street Preachers, Клинт Мансел, Einsturzende Neubauten, Bad Seeds, Therapy, Killing Joke и т.н., The Membranes правят за първи път и балканско турне. Началото е в София – на 6 септември в клуб *Mixtape 5*, BSide, а домакин е радиофестивалът „Аларма Пънк Джаз“ на програма „Христо Ботев“.

С фронтмена им Джон Роб, който е и една от легендите на музикалната журналистика на Острова, автор на книги като „Пънк-рокът: устна история“ и създател на сайта Louder Than War, разговаряме по телефона.

Каква е историята на твоя музикален сайт Louder Than War? Освен рецензии на албуми, концертни ревюта, интервюта с най-големите, на него може да открием и статии за чудесни, но неизвестни групи от другия край на света – като Ludovik Material от Словения… Кое подхранва любопитството и инстинкта ти на откривател?

Мисля, че е част от един и същ процес: ако пишеш за музика, ще харесваш и някои групи и артисти, които са наистина популярни. Това е окей, защото трябва да пишеш за музика, която наистина харесваш. Но щом си музикален журналист, се интересуваш от много различни артисти – например бандата, която спомена: чух ги в Любляна и така ги намерих, защото по природа съм любопитен. За късмет имам възможността да пиша за преживяното и хората да го прочетат. В известен смисъл много хора в момента могат да направят същото, защото е станало много по-лесно и не е привилегия само на водещите на радиопредавания и на пишещите в музикални списания. Както е известно, през 70-те Дейвид Бауи запали хората по Иги Поп, Лу Рийд и други хора, понеже ако си артист, ти си и „пазителят на портата“. Ако правиш музика или се интересуваш от музика, винаги искаш да запалиш хората по нещо ново, част от процеса е.

John_Robb_3
The Membranes с хор, фотограф Деби Елис

Как стана така, че The Membranes се завърнаха – и то толкова убедително – през 2015 г.? И как се прави „концептуален“ пънк албум като Dark Matter/Dark Energy?

Нямах намерение да събирам групата отново, честно казано, но тогава My Bloody Valentine ни помолиха да свирим на един фестивал, не очаквахме някой да ни помни, но получихме много добра реакция от публиката и ни хареса да свирим отново. Не исках да свиря стара музика, исках да правя нещо ново, смисълът на Membranes е да се движим напред. За късмет никога не сме били достатъчно известни и не сме имали вечни албуми. Това е предимството на големите банди – когато се съберат отново, те имат известни парчета и това им улеснява живота. Но това е и недостатък, защото остават забити в едно отминало време. Membranes най-вече беше нашата интерпретация на пънк-рока, нашата идея как трябва да звучи, която беше различна от всички други, а в известен смисъл всичкият пънк-рок трябва да е точно това – интерпретацията ти на една енергия. Затова, като се завърнахме, решихме да творим нова музика. Водих TED Talk беседа в Манчестър, посветена на пънк-рока и DIY-сцената (do it yourself), и се запознах с Джон Кандела, завеждащ проект в CERN (Европейската организация за ядрени изследвания) за откриването на Хигс бозона (масивна скаларна елементарна частица). След събитието се заговорихме. Той силно се интересуваше от The Buzzcocks, а мен, като повечето хора, винаги ме е вълнувала Вселената. Осъзнах, че говоря с човека, който има най-добрата информация по темата. Ако искаш да знаеш каквото и да е за Космоса и си гледал документалните филми по телевизията, този човек има информация десет години напред в бъдещето. Разказа ми много неща за тъмната материя, тъмната енергия и че колкото повече знаем, разбираме колко много не знаем. Забелязах как той целият е влязъл в разговора, а аз седях и нищо не разбирах и си казах: „Добре, отпусни се и остави информацията просто да попие в теб, независимо дали я осмисляш, или не“. Почувствах, че главата ми се завъртя и ме осени идеята, че ще е страхотно, ако се направи албум, който представя това усещане за удивление. Идеята беше да се направи двоен албум за Вселената, както и за смъртта и живота, защото по същото време баща ми почина и исках да представя как след смъртта се превръщаш отново в част от Вселената. Стори ми се, че това е много вълшебна идея. Дори концепцията да е някак далечна и езотерична… Но същевременно всички сме част от Космоса, материята, която изгражда телата ни, е дошла оттам. Това се опитваме да уловим в албума, пънк-рокът е като бял лист, можеш да напишеш всичко на него, това ми харесва в него. Някои от парчетата са много прости като звучене, но се занимават с тежки концепции. Харесва ми да работя с такива противоположности, интересно е.

До няколко седмици излиза албумът с ремикси на песните от Dark Matter/Dark Energy, голяма част от следващия ви албум пък е с естонски хор. Задали сте вече интересни насоки – ще ги следвате ли, или ще направите съвсем неочакван завой? Кое е по-характерното за вас?

След като сме работили по всички тези насоки, вероятно ще намерим и нови, в които да творим. Не искаме да правим албум, който от началото до края да звучи по един и същ начин. Някои групи са адски добри в това, но ние искаме да е разнообразно с много различни настроения, донякъде като Вселената. Частично е пънк-рок, някои части са доста прогресив-рок, други са по-рокаджийски, но винаги е нашата версия на всеки жанр. Но дори и от тези насоки се отклоняваме. Заинтригува ни да използваме (класически) струнни инструменти, после открихме, че да ползваш хор е по-интересно, отколкото струните, и заместихме струнните части в парчетата с хорово пеене. Сигурно това ще е подходът ни и в следващият албум, ще ползваме хор за основа и отгоре ще надградим с барабаните, баса. С други думи ползваме хора не като хор. Поставяме гласовете в различен контекст и обръщаме процеса с главата надолу, за да създадем друга динамика. Искаме да поддържаме звученето хипнотично и мрачно, но да има и енергия. Целим да е експериментално и танцувално. Най-добрите форми на денс-музиката са пънкът и фънкът. Може да чуете много Джордж Клинтън в албума, не директно, но е там, много харесваме фънка от 70-те.

Наскоро четох едно интервю с теб, правено от нашия добър приятел Саша Павлович (също музикален журналист и пост-пънк легенда, понастоящем живеещ в Ирландия). Там споменаваш, че пишеш книга за мрачната европейска музика…

О, да, в началото беше поръчана като книга за готик музиката и това е мрачната страна на пост-пънка, групи като Killing Joke и Bauhaus. Развих идеята много бързо и включих Einsturzende Neubauten, защото исках да уловя това усещане. Има също и Ник Кейв, разбира се, както и вашите съседи Laibach, които са на около 4 часа път от тук. Тази музика продължава да се развива,  свързана е с традицията на меланхоличната фолклорна музика в Европа. Северната част на континента има много меланхолично сърце, отчасти заради климата, отчасти заради историята, която е била изпълнена с много насилие и кръвопролития. Не мога да си представя, че Joy Division биха могли да се родят в Лос Анджелис, те трябваше да дойдат от северозападна Англия. Меланхолията е много привлекателна, дори да не е приятно състояние на ума, просто тъмната страна те влече. Всичко това е включено в книгата, която отчаяно се опитвам да завърша в момента. Доста е голяма. Целта ми е да напиша главата за глем-рока, защото е основен градивен блок за пост-пънка – Дейвид Бауи, Марк Болан, тези влиятелни имена, а само тази глава е 30 000 думи. Номерът с книгите за музика е, че колкото повече остаряваш, толкова повече те влече и ти става все по-трудно да не пишеш за музика.  Има глава и за весготите, откъдето и готиците си взимат името. Има силен исторически контекст в книгата. Това винаги ми е харесвало – когато разказът се отклонява от основната тема по тангентата, намирам го за особено интересно.

А до мрачната музика на Източна Европа ще стигнеш ли в книгата?

Помня, когато свирихме в Гърция в края на 80-те, имаше един наистина велик музикален журналист в Атина. Представяше страхотна музика, например иранска фолклорна музика, румънска овчарска музика като „Песен за скорпиона“, беше на касетка и още я пазя. Гласовете са невероятни. Много се запалих по гръцкото ребетико, което притежава същия меланхоличен мрак. Също и по турска, циганска музика и т.н. – накрая осъзнаваш, че музиката, с която си бил замесен, не е нещо модерно. Ти си част от дългата традиция на музиката и виждаш как сегашното време е реагирало на нея. Ако някой беше записал музика от XV век , много от песните нямаше да звучат радикално различно от това, което имаме сега. Ние само продължаваме безкрайната традиция.

Какво става с другата ти група – Goldblade? Гледам, още свирите, и то горе-долу на едни и същи фестивали с The Membranes – миналия месец на Rebellion

В момента има голямо търсене на Membranes, свирим почти всеки уикенд по фестивали, цяло лято и е много трудно да поддържам другия проект. А и Membranes е много по-интересен, защото всичко е с отворен край. Goldblade е по-ограничен. Харесва ни и по-опростеният пънк-рок, но с Membranes, ако се появи например някоя албанска група другия уикенд, имаме свободата да ги поканим да свирят с нас. Просто излизаме заедно на сцената и свирим. Това можем да го направим с Membranes и то много ни вълнува като музиканти. Смятам, че така свирим по-добра музика. Знаем, че не се прави така, но определено не е скучно на сцената. Обичаме да рискуваме, да нямаме спасителна мрежа, да развиваме музиката в много различни посоки едновременно.

Настоящото турне, което започва от София, е първо за The Membranes на Балканите, но не е точно първото ви идване насам…

През 80-те свирихме в Словения, но никъде другаде наоколо. Свирихме и в Атина, но никога не съм бил в България и нямам търпение, искам да ида на ново място. Едно от страхотните предимства на това да си в банда е, че от една страна, създаваш напълно твой свят, но от друга, посещаваш напълно непознати места и срещаш нови хора, откриваш как живеят, какво правят, това е неизчерпаем източник на удивление.

И накрая – няколко думи за спонтанността на мястото. На какви места музиката на Membranes се чувства най-много „у дома си“?

Обичам да свиря в което и да е пространство. Искаме, например, да свирим в Московския космически музей, бях там преди четири седмици, доста е впечатляващ. Има чудесна голяма зала, идеална за концерти. Колкото по-необичайно е пространството, толкова по-як се получава концертът, създава много интересна динамика, а ако друг път не си бил там, си още по-развълнуван. След като приключи шоуто, усещането за преживяното е коренно различно от стандартното. Всички тези неща заедно правят едно наистина добро шоу. И ако на някой следващ концерт в София можем да сме на сцената с хор, надявам се да го направим в някакъв готин стар театър.

Превод Диана Илиева