Разговор на музикантите от легендарния квартет, които свирят в София на 21 и 22 ноември – 23 години след първия си концерт в България.
Когато преди 13-ина месеца на джаз фестивала в Панчево имах огромната чест и удоволствие да се запозная с едни от героите на детството ми (а и не само на моето – поколенията, израснали с музиката на „Орегон“ са поне три, да не кажем четири), не си и представях, че само година по-късно ще имаме подобен случай и тук, в София. И то двоен – на 21 и 22 ноември в „София Лайв Клуб“, където квартетът свири по покана на „Дюкян Меломан“ и фестивала „Джаз Плюс“ – 23 години след първия си концерт в България.
Настоящият състав на групата включва, разбира се, Ралф Таунър и Пол Маккендлис, Марк Уокър – най-дългогодишния им перкусионист след Колин Уолкът, и контрабасиста Паолино Дала Порта – един от малкото музиканти в света, които могат да свирят в тази група така, че да не се усеща лисата на Глен Мур, и то не просто замествайки го, ами вплитайки собствения си музикален глас толкова майсторски, че… нека Ралф Таунър го обясни по-нататък в интервюто. Той го каза най-добре вчера:„Интересуват ме музиканти, които постигат нещата, а не ги доказват“. Този разговор започна в началото на ноември 2015 и продължи вчера – в неделя вечер, в края на ноември 2016. И финалът му е отворен. Защото големите винаги имат какво да добавят при всяка следваща среща.
Да започнем с магията „Орегон“ – това е освен всичко друго едно музикално приятелство, което продължава вече повече от четири десетилетия.
Ралф Таунър: Големи приятели сме, но и музиката ни прави такива. А музиката… особено откакто имаме Паолино в групата, скочихме в съвсем друго измерение. Това е музика – продължаваш да я свириш цял живот и е чудесно, когато има на кого да се довериш, за да я правите заедно. Това е един чудесен начин на живот също така.
Познавам творчеството на Паолино и отпреди „Орегон“ – и онова негово фино средиземноморско звучене…
Ралф Таунър: Не го извиках в групата, защото е средиземноморец, а защото е наистина много добър музикант и чудесен басист. Познавахме се, разбира се, отпреди. Аз самият живея в Италия повече от 20 години и сме свирили на едни и същи фестивали – спомням си един мой солов концерт, който беше предшестван от дуото на Паолино с Бебо Фера. Засичали сме се и когато той е свирил с Джон Абъркромби. През 2005, през 2007, в различни години. Паулино беше наистина много добър избор за „Орегон“, когато Глен Мур напусна групата без предупреждение. Имах две седмици да намеря кой да го замести за турнето ни тогава, но не трябваше да размишлявам много кой да е този човек… Обадихме му се, той дойде от Милано в Рим и научи целия репертоар за 10 дни.
Паолино Дала Порта: С Пол съм работил и преди – около 2000 г., а през 2002 г. записахме и албум с него и с Бебо Фера, но когато Ралф ми се обади, беше истинска изненада: „ Чао, Паолино – каза ми той – как си? Свободен ли си от 8 до 26-28 април?“… Тогава аз си помислих, че става дума за някой негов солов проект, и възкликнах: „О, чудесно! А за коя група иде реч? Чакай да си погледна бележника“… И той: „За турне с „Орегон“. За мен това беше сбъдната мечта, защото слушам „Орегон“ от съвсем млад, от 70-те… И така, присъединих се към групата с нагласата, че ще е временно, защото никога не знаеш как ще се развият нещата, но после те се развиха… и за мен е огромна чест.
Специално теб сме те виждали и в доста различно амплоа на басист във фрий-джаз проекти с музиканти като Джирото и Каучич. Възпираш ли се понякога от импулса да включиш и тази „тежка артилерия“ в „Орегон“?
Паолино Дала Порта: Не, не ми се налага да озаптявам себе си. В сет-листа ми за концерти има и доста импровизирани пиеси, така че и двете неща са част от моя собствен музикален пейзаж.
Ралф Таунър: Хубавото е, че пиесите ни са буквално композирани от нас, четиримата, заедно. И на моменти музиката ни може да съдържа коренно различни елементи – в нея може да се появи и нещо забавно, и нещо плашещо, и нещо много красиво, и някой могъщ ритмически пасаж, и дори атонални моменти… Като го описвам така, някой може да възкликне: „Ама това „Орегон“ ли е?“, но всички тези страни в музиката ни си ги има. И цялата картина сме я изграждали доста дълго време. Може би един от проблемите ни като група е огромният диапазон от различни неща, които сме свирили през годините. Някои не си дават сметка, че ние не сме само едно-единствено нещо, а можем да сме добри и във внасянето на други нюанси…
Но все пак има едно нещо, което е разпознаваем белег на „Орегон“ през всичките тези десетилетия – съвършено композираните мелодии, колкото и различни да са „трептенията“ на групата през различните десетилетия.
Ралф Таунър: Да, красотата е много важна в нашата музика, а тя се предава много добре именно с мелодии. И Паолино има невероятно усещане за мелодия.
Пол Маккендлис: Мисля, че когато се събрахме (оригиналният квартет с Глен Мур и Колин Уолкът), ние открихме, че можем да свирим заедно нещо, което си е изцяло наше и което няма много общо с нещата, които бяхме слушали преди. В този смисъл групата беше доста тясно специализирана в началото. Но колкото по-силни ставахме с годините в овладяването на собствения ни, създаден от нас самите, музикален език, толкова по-екстровертни ставахме, отваряхме се и към нови изразни средства, надскачайки „малкото“ и „финото“, което вече бяхме създали.
Освен всичко друго „Орегон“ са и пионери на уърлд-джаза, без обаче да се опират на конкретни етнически традиции, всичко при вас е пречупено през един много личен ъгъл.
Пол Маккендлис: Мисля, че тези етнически влияния все още съществуват на определено ниво. Ето, в постановката си за барабани Марк използва доста свирене с ръце, добавяйки джембе и домбек, а и неговите познания относно различни латиноамерикански ритми и конвенции внасят такъв дух в музиката ни, въпреки че в нея не могат да се доловят конкретни латиноамерикански влияния.
Ралф Таунър: Харесва ми това, което казваш. Намирам за доста приятна мисълта, че слушателят чува дадено етнозвучене, без ние всъщност да изсвирваме съответния мотив. В нашата музика има влияния от различни музикални традиции от цял свят. И аз, и другите музиканти в групата сме свирили в много и различни музикални контексти, но това, което се опитваме да изградим в музиката на „Орегон“, е нещо различно. Аз лично не бих седнал да свиря дословно бразилска музика, въпреки че съм свирил доста с бразилски музиканти… Сега ще изсвиря една бразилска пиеса, после – пиеса от Бах, не – с „Орегон“ винаги сме искали нещо различно… Не знам доколко това е било преднамерено, но нашата музика си има собствен етнически привкус, който може да се чуе, усети, без да ни се налага да свирим конкретни пасажи, принадлежащи на конкретни етнически традиции от света.
Тук е моментът да попитаме и Марк Уокър какво си спомня от първата си студийна среща с „Орегон“ преди две десетилетия.
Марк Уокър: Бях работил с Пол в началото на 90-те, когато той свиреше с Лайл Мейс и Стив Родби – не си спомням по онова време да сме свирили музика на „Орегон“, но свирехме доста негова музика. Спомням си, че Стив Родби ме препоръча за албума Northwest Passage на „Орегон“ (1997) – на половината пиеси ударните ги свиря аз, а на другата – Арто Тунчбояджян. Когато приключихме записите, Ралф ми се обади и ми каза: „Не сме свършили още. Трябва да свириш на един концерт с нас“… И от следващата година вече пътувах по турнета с „Орегон“ – първо като гост, а впоследствие и като постоянен член. И така вече 29 години.
Какво си спомняте от гостуването на Теодосий Спасов във вашата музикална вселена?
Пол Маккендлис: Глен вече беше свирил с Теодосий и знаехме, че е велик инструменталист. Срещнахме се за първи път на един фестивал, който включваше и джаз, но и различни етнически музики от Източна Европа. По-късно двамата с Глен свирихме с Теодосий на Монреалския джазфестивал в Квебек – най-ясно си спомням неговата „Супа от малки патенца“, която свирихме заедно.
А бъдещето? Новите пиеси, новите албуми, новите турнета?
Ралф Таунър: Ха-ха, дори не си и помислям за бъдещето. Имаме нови пиеси, но и аз още не съм чул всичките – непрекъснато се раждат. Надявам се да продължа да пиша музика. Мога да кажа, че турнета като това, на което сме в момента, ме карат да се чувствам вдъхновен да пиша още и още музика за групата. Или да „откривам“ музика, която групата никога досега не е свирила. Относно бъдещето – въодушевено приемам всяко бъдеще, което ни предстои.
