0
2789

PARIS

Париж носи нещо само свое и трудно изразимо – някаква смесица от блясък, имперски дух и неприличност; от човещина и въздържаност; от неподражаема френска веселост и приветливост…

Франция ме посрещна с прекрасен парижки юлски следобед. Бях запазил още от дома място за преспиване за няколко дни – самостоятелна стая, уж „съвсем близо до Айфеловата кула“, както гласеше рекламата в интернет. „Близо“-то се оказа на 15 км от кулата. Е, виждаше се наистина от моя прозорец, но като някакво малко остроъгълно триъгълниче в далечината над градските покриви. Но нека започна подред.

Сега, като се връщам назад, си давам сметка, че случилото се през оня следобед се е запечатало с особена сила в съзнанието ми. Ясно си спомням например срещата в първите часове на пристигането ми с уличен художник-руснак – човек на моите години. Беше седнал на тротоара до входа на магазин за хранителни стоки, заобиколен от своите, казано честно, не особено талантливи картини. Посърнал, небръснат човек към средата на петдесетте, със сведен поглед и явна алкохолна зависимост, с тих и несигурен глас. Спомням си, че го попитах, защо не се върне в Русия, след като в Париж не му върви. „Какво да правя там, не знам. Тук съм вече от двадесет и пет години, свикнал съм, въпреки че това моето не може да бъде наречено живот“. Спомням си също първия си досег до френските келнери – пъргави, речовити, повечето насмешливи, гледащи изпитателно и в упор. Спомням си и безкрайното пътуване с метрото до парижкото предградие, откъдето щях да продължа до наетата квартира; и младата пълногърдеста негърка, която ми помогна да се оправя с апарата за издаване на билети… Учудващо е колко дребни неща си спомня човек при първия си сблъсък с някоя нова действителност.

Париж ми се откри в цялото си великолепие. Макар че като всеки обичащ четенето човек неизбежно се бях „разхождал“ надлъж и нашир из нея в произведенията на Далчев, Флобер, Юго, Мопасан, действителната френска столица ми се разкри като доста различна от литературната и изпълни до преливане сетивата и съзнанието ми. Сега, след като този поход остана в миналото и след като по пътя преминах през немалко впечатляващи градове, смело мога да заявя, че ако някой кавалер иска да докаже любовта си на своята дама, той непременно трябва да я заведе или в Париж, или в Сан Себастиан, или в Лисабон. Всеки от тези градове има своя чар; Париж не прави изключение. Той носи нещо само свое, нещо много трудно изразимо – някаква смесица от блясък, имперски дух и неприличност; от човещина и въздържаност; от неподражаема френска веселост и приветливост, съчетани с учтива любезност; от хаоса и строгия ред; от романтиката и търговията, финеса и бедите, привнесени от съвременността във всяка световна митрополия… Париж е някакво вълшебство, което не бих могъл да предам оттатък загатванията или метафорите.

Както и да е. Тъй като се бях настанил в предградията, всеки ден хващах колелото и извършвах около четиридесеткилометров преход до Париж, из него и обратно. Това ми позволи да посвикна с машината и непривичната за мен форма на кормилото, а също да усетя непосредствено пулса на този огромен град, който, както впрочем и цяла Франция, е прекрасно приспособен за велосипедисти, там велосипедът е всеприето средство за придвижване.

Измежду всичко преживяно в Париж (за което нямам възможността да разкажа тук) бих желал да споделя два отчетливо открояващи се спомена. Първият от тях е посещението на хълма Монмартър и храма Сакре Кьор на самия му връх, а вторият – принудителната, но оказала се тъй благодатна целонощна велосипедна разходка из града преди отпътуването ми за Бордо на следващия ден.

Може би защото още се намирах в началото на своето пътешествие (по време на което посетих около петдесетина църкви), Сакре Кьор ме възхити с особена сила. 

Църквата увенчава световноизвестния хълм Монмартър („Хълм на Марс“ от римско време, или „Хълм на мъчениците“ от християнско), изпълнен с артистичен и светски дух (световноизвестното казино „Мулен Руж“ е само на две крачки разстояние). Тя е овещественият порив за духовно възраждане и народностно единство на французите след трагичните събития около Френската комуна и Френско-пруската война през 1870 г., когато Франция е разбита от пруската армия и дава близо двеста хиляди жертви. Започната през 1871 г., тя е завършена чак през 1914 г., като освещаването ѝ се отлага за след края на Първата световна война. 

Църквата е наречена „Пресветото Сърце“ по повод явяването на Христос на френската монахиня и мистичка св. Маргарита-Мария от Алакоке. На 16 юни 1675 г. тя има видение с Христовото пресвято сърце, обгърнато в пламъци и короновано с трънен венец. От сърцето излизал кръст, а на него се забелязвала кървяща рана. Светицата дочула глас: „Ето го тъй обичаното от хората Мое Сърце. По-голямата част от тях обаче показват само неблагодарност, неуважение и пренебрежение към това любовно тайнство“. Следва поредица от послания, които тя свежда до знанието на църковните власти. Три века по-късно, в трагично и съкрушително време като това в края на XIX век, посланието на френската монахиня зазвучава с нова сила и се оказва мощна духовна опора, около която френската нация се опитва отново да намери своето възстановяване, помирение и единство след реките пролята кръв… Както става с човека, тъй е и с народите – във времена на крушение и опасност те се обръщат към Бога. Очевидно французите, тези „деца на Революцията“, не правят изключение от това правило.

Храмът впечатлява дълбоко – и с непривичната си архитектура с източен привкус, и с непреходната си белота. Тя се дължи на травертинния камък, използван за градежа, който никога не потъмнява, а с всеки паднал дъжд обновява белотата си. Ежегодно църквата се посещава от около 11 милиона туристи.

Пристигнах в храма час преди затварянето му. Слънцето се бе наполовина скрило зад далечния хоризонт отвъд града, а паркчето пред величествената постройка бе изпълнено с пъстър народ. Завързах велосипеда и се изкачих по многобройните стъпала до самия храм. Поклоних се, влязох, обиколих, видях, усетих, поседях, помолих се, направих снимки и накрая излязох… смирен и притихнал вътрешно, както човек излиза от храм Господен. Слънцето се бе скрило зад града и само почервенялото небе напомняше за пламтящия му доскоро диск. По амфитеатралните стълби пред храма бяха насядали стотина души шарен народ, а пред тях се поклащаше чернокож певец, талантливо изпълнявайки реге. Зад него друг един отмерваше ямайския ритъм върху дървена кутия. Имах усещането, че за минутка съм преминал през някакво луискаролско огледало – тъй силно се различаваха двата свята – светът пред и светът във храма… В миг съзнанието ми бе пронизано от мисълта, че човекът в този свят, какъвто и да е и колкото и да бъде обявяван за „пропаднал“, е здраво и любовно обгърнат от Божията ръка; че тези младежи, които сега се поклащаха на дълги редици на стъпалата пред храма под звуците на регето (някой дори размахваше ритмично бутилка бира във въздуха), са също тъй силно обичани от Бога като коленичилите в молитва монахини, които бях забелязал зад дебелите стени на тридесетина метра по-горе… Всички ние сме пламенно обичани – доказваха го зарите на угасващия залез в небето; доказваше го мирисът на лавровите дървета край алеята; доказваха го подвикванията на гонещите се по тревата дечица; доказваше го красотата на лятнооблечените жени и момичета, доказваше го полъхът на вечерния бриз; доказваше го посланието за всеобща любов между хората в песента; най-сетне, доказваше го вечноневинната белоснежност на храмовите куполи зад нас…

Втория спомен, за който бих желал да разкажа, е ненадейното ми оставане в Париж с ден повече от предвиденото. Бях си купил автобусен билет за Бордо, откъдето предвиждах да продължа за Лисабон с велосипеда, но когато, след уморително обикаляне и питане в дъжда из огромния град, пристигнах на автогарата, се оказа, че не мога да се кача, тъй като багажникът на автобуса бил препълнен. И така – рейсът замина, а аз останах „на сухо“ в полунощ, олекнал с петдесет и четири евро на някаква автогара, без да знам къде да преспя, нито дали ще мога да пътувам за Бордо на следващия ден. След кратка преценка на положението реших, че щом така и така съм в Париж, мога да си направя нощна велоразходка, посещавайки освен досегашните места, също и онези, за които дотогава не ми бе останало време.

Още с пристигането в центъра се случи нещо, което хем ме удиви, хем ме подкрепи и затвърди убеждението ми, че всяка секунда от пътя и живота ми е промислена за добро. Поех напосоки по една улица, завършваща в голям булевард. Отвъд тротоара, зад желязна ограда се издигаше висока стара кула в готически стил. Приближих се и на входа различих надпис: „Кула на св. Яков“! Кулата не беше осветена, но върху осветеното от градските зари небе ясно различих фигурата на апостола на върха, а в арката срещу себе си – скулптура, за която после разбрах, че е на Блез Паскал, мой учител в богословието в ранната ми младост… Знам, може да бъда обвинен в склонност към мистификации и чудотърсачество, но, извинявайте, нищо не може да ме убеди, че тази „среща“ беше случайна! Научените впоследствие факти само затвърдиха увереността ми, че това е явен знак: кулата е камбанария на храм, посветен на св. ап. Яков и разрушен, като хиляди други, от безумието на Френската революция. Оказа се, че именно тук е мястото, от което в старо време са тръгвали френски поклонници за Сантяго де Компостела! 

Подобен недвусмислен знак бях получил край Флоренция преди пет години, когато се оказа, както разбрах на другия ден, че селската църква, до която се бях установил за преспиване след дълго блуждаене из околностите, е посветена на Дева Мария и св. ап. Яков!

След кратка благодарствена молитва пред кулата се впуснах в морето от светлини на заспалия град…

По тези часове в Париж я няма дневната суматоха от коли, мотори, велорикши и безбройните щъкащи насам-натам туристи. По улиците срещаш само редки таксита и минувачи, подпийнали младежи, налягали тук-таме скитници и пробягващи между препълнените боклукджийски кофи плъхове. Лодките и туристическите корабчета са привързани към кейовете на Сена, а самата река, тъй набраздена и искряща денем, е тиха и гладка като огледало, събрало в себе си светлините на спящата столица.

Сега, когато описвам това кратко пътешествие в парижката нощ, в главата ми като някакво сребърно звънче отново зазвучава гласът на една скитница – жена на около четиридесет и пет, стърчаща патетично в светлината на уличен фенер, наобиколена от своите торби и вързопи. Поспрях се и ѝ подадох монета, за да си купи кафе – ако желае да я приеме, разбира се. Жената се усмихна плахо, взе монетата и ми отговори с „Merci, monsieur“, но го направи с такъв звънък и чист гласец, че сега, когато се връщам към оня нощен час, виждам, че той е останал завинаги заседнал някъде из гънките на душата ми.

Разбира се, държах да видя и пострадалата „Нотр Дам дьо Пари“. След пресичането на Ил дьо Франс попаднах на някаква ламаринена преграда, с бариера и пазач отстрани. Попитах пазача къде мога да намеря Катедралата, а той ми отговори учудено, че съм точно пред нея, просто трябвало да заобиколя, за да попадна на фасадата. Самата фасада, оказва се, не беше заградена, но достъпът бе забранен до четиридесетина метра отпред. Нямаше никого, ако не броим полицаите в паркираната патрулка. Из въздуха все още се носеше тънък мирис на изгоряло.

Кулите на храма се издигаха величествено в тишината на предутринния сумрак, а тежкият му силует се отразяваше в огледалната Сена.

Помолих се отдалече с натежало сърце от това поругание, сетне продължих нататък в нощта. На тротоара на булевард „Шанз-Елизе“ – скандал. Някаква издокарана негърка налага мъж с юмруци и с ръчната си чанта. Явно и двамата бяха пияни. Той се пресяга да я сграбчи, но тя пъргаво отскача назад на петнадасет-сантиметровите си токчета. Спирам и питам един таксиджия за телефона на полицията, а той: „Защо ви е?“. „Ами не виждате ли, че ще се пребият?“, казвам му аз. „Оставете ги – всяка вечер е така. Но щом толкова искате, ще ви го дам“. В същия миг забелязвам полицейска кола да спира на мястото на скандала. Жената се спуска към нея и кресливо започва да обяснява нещо; мъжът също, а полицаите седят в купето и слушат безучастно, гледайки напред – явно са претръпнали на такива сцени.

Освен вече познатите места, минах покрай Сорбоната, Пале Роял, Пантеона и Латинския квартал, описан в безброй стихове и разкази, рисуван от безброй художници. Градът вече се бе събудил, колите на доставчиците на кафенетата щъкаха насам-натам из улиците, от фурните се носеше мирис на прясно изпечен хляб, а от витрините на галериите се провиждаха странни, авангардни картини и произведения на приложното изкуство. Седнах на една пейка, за да си почина. Мина някаква жена и усмихнато остави една франзела до мен. Ей така, наведе се бързо, остави я, а сетне ускори крачка нататък, преди да съм успял да осъзная какво става. Извиках подире ѝ: „Merci, mademoiselle!“, след което отворих „дисагите“ с храна, извадих оттам любимото си френско сирене „Бри“ и започнах да дъвча настървено, докато чаках да отворят кафенето зад мен – гладен и недоспал, но щастлив…

Накрая, след тази вълшебна разходка в някаква друга, далечна реалност, се върнах до Лувъра, където ме чакаше приятна изненада: в малките градинки от подстригани храсти, недалеч от входа имаше широки и дълги пейки! Човек можеше спокойно да си полегне на тях и аз го направих, без да губя и секунда време… 

Събуди ме отсечено щъкане. Обърнах се и видях как струята на една току-що включена пръскачка се доближава бавно, но неумолимо към мен. Скочих на крака но беше късно и тя хубаво ме наръси и разсъни. Ободрен и поразвеселен се огледах наоколо. Бях прекарал два часа в сън – напълно достатъчно, за да мога да изкарам бодър до вечерта. Край входа вече се тълпяха туристи, преминаваха бегачи, някой разхождаше кучето си… летният парижки ден вече бе навлязъл във владенията си със целия свой блясък и шумотевица… 

Същия следобед отидох на една от гарите, за да хвана влака за Бордо. Тук също се случи едно малко чудо. Когато дойде моят ред пред автомата за билети, се оказа, че има един-единствен билет за моя влак, струващ 45 евро – всички останали бяха по 111 евро!  Каква беше тази работа, още не мога да си обясня… Взех го веднага, но се оказа, че нещата не свършвали дотук. 

Когато попитах на информацията как да превозя велосипеда, ми отговориха, че в този ден във вагоните нямало място за велосипеди. Посъветваха ме все пак да говоря с началник-влака. Той се оказа едър, двуметров французин с надупчено от шарка и широко, мургаво и честно лице. Като му казах, че съм поклонник за Сантяго, но не мога да пренеса колелото, той направи загрижено изражение и предпазливо ми отговори, че за съжаление влакът се пукал по шевовете от пътници и багаж, тъй като денят бил петъчен. Да съм заповядал във вторник, тогава със сигурност щели да могат да ме превозят. Като видя как зяпнах при тези думи обаче, рязко каза: „Елате с мен!“, обърна се и решително закрачи към първите вагони. Влезе през вратата на втория, а аз надникнах вътре. Видях го как с големите си ръчища награбва куфари и сакове от багажника на вагона и ги стоварва в коридора пред погледите на удивените пътници. За минути разчисти багажника докрай и ми посочи да опра колелото плътно до стената, след което пъргаво започна да връща багажа, затрупвайки го изцяло. „Voilà!“, каза усмихнато накрая, като че ли се бе разрешил някакъв негов, а не мой, проблем. „Бог да ви благослови, господине!“, казах поривисто аз и се настаних на мястото си в наземната ракета. Не след дълго влакът потегли, а след излизането от града набра пълна скорост – 300 км в час! Неусетно съм задрямал, събуди ме грубото посръчкване на младото момиче до мен, че е време да ставам, защото вече сме в Бордо. Между двата града разстоянието е около 600 км, а бяхме пътували само два часа и 15 минути. Чудеса!

В следващия пътепис ще разкажа за престоя ми Бордо и пътуването по френското атлантическо крайбрежие. Благодаря ви, бъдете много щастливи и се усмихвайте въпреки премеждията!

Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. През лятото на 2014 г. прави поклонническо пътуване между Рим и Сантяго де Компостела. Известен автор на хайку-поезия. През 2014 г. излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София, а през 2015 г. – книгата му „Хайку“ на испански език. Превел е дванадесет книги, между които и „Книга на моя живот“ на испанската мистичка св. Тереза Авилска.

Още по темата:
Константин Димитров, Началото