0
589

Slowdive: Да уловиш бриза

Slowdive (2017) е своеобразен дебют на зрелостта – групата се завръща с един обмислен албум.

Взиране в обувките; shoegaze. Така критиците подигравателно определят музиката на низ британски групи от края на 80-те, използващи своите китари като отправна точка за мащабен звуков водовърт. Задявката всъщност е с неловкото им сценично поведение, оставящо впечатление, че за тях подът е по-интригуващ от израженията на слушателите. То обаче не е плод на отдръпнатост, а обективна необходимост – единствено чрез прецизна манипулация на редицата свързани към китарите педали металният звук може да бъде помътнен и разпръснат, да кънти и отеква, да бъде обърнат с опакото навън.

Tакова е и звученето на Slowdive. Многократно манипулираните катове китари на Нийл Холстед (Neil Halstead), Рейчъл Госуел (Rachel Goswell) и Крисчън Савил (Christian Savill) насищат звуковата картина, създавайки усещане за простор отвъд земната орбита, докато обраните барабани на Саймън Скот (Simon Scott) и басът на Ник Чаплин (Nick Chaplin) поддържат на заден план илюзия за ритъм. Някъде сред пластовете се открояват – като част от пейзажа, без да доминират – и отлично допълващите се гласове на Нийл и Рейчъл; всъщност външен израз на присъщото мъжко и женско начало в музиката на Slowdive. Тази двоякост се простира и много по-надълбоко от приятното вокално съзвучие – взет в своята цялост, звукът на Slowdive e едновременно фин и агресивен, ефирен и груб, крехък и масивен; а също винаги преливащ; винаги в движение. Години по-късно, Нийл отбелязва, че такава музика може да излезе единствено от 17-годишни, което загатва и нейния първоизточник – несъзнати подтици на плътта и начеващи домогвания на духа.

Тъй като вокалите в песните по-често са част от звуковия пейзаж, а не заемат преден план, текстовете нерядко са трудно отличими. В съответствие с музиката, те са по-скоро импресии, чиято цел не е да назоват, а да препратят; да допълнят звука с думи за големите теми, без сами по себе си да допринасят за тях. И в контекста на такава музика, това е достатъчно.

Ако погледнем нотните знаци, ще видим измамна простота в творбите на Slowdive – едва няколко акорда във всяка (макар да избягват шаблонните последователности), прости вокални фрази, минимално развитие. Това обаче е само повърхността на нещата. В глъбините, мелодията и хармонията съжителстват с шума и дисонанса; разменят своите места и се сливат; присъстват ведно във всеки отрязък от звук. Нови детайли изплуват при всяко слушане. Резултатът е нюанс, невъзможен за отразяване на петолинието.
*
Началото за групата е шеметно. Случайността ги поставя на бързия асансьор от скромните сцени в провинциалния Рединг до договор с мечтаните Creation records в космополитния Лондон, а първите две краткосвирещи плочи на 45 оборота печелят слушатели и ги поставят на картата. Очакваният албум, Just for a Day (1991), е цялостно развитие на идеите и естетиката от ранните им записи. Протяжен, нюансиран, хипнотичен, самозатворен като визуален парадокс на Ешер; звукът на красиво и непонятно съновидение. Като нищо друго в периода. Тази самодостатъчност обаче ги поставя отвъд стандартите за готиност, зададени от гръндж експозията от Сиатъл и бритпоп шумотевицата, покоряваща Острова. Съответно, критиката е свободна да упражни своето остроумие върху порива на Slowdive за изкуство, пресичайки техния полет.

Злъчните текстове обаче амбицират групата да надскочи себе си. Souvlaki (1993) синтезира идеите им; обръща ги навън; прави ги примамливи, не непроницаеми. Продуцентската намеса на Ед Бюлър (Ed Buller) е ключова за това на плочата да има десет неустоими и достъпни поп песни, дори с потенциал за ефира. Освен него, и Брайън Ино (Brian Eno) застава зад мишпулта за една песен (Sing), придавайки допълнителна наситеност. Атмосферата също е по-различна. По думите на Нийл, Slowdive снемат онзи сладостен миг във филмите и го удължават до цяла плоча. Това е албум, чиито достойнства могат да бъдат оценени от всеки, освен, уви, от тогавашната критика, продължила подигравката с опита на групата да върви срещу тенденциите. Съчиняват и игрословици, описвайки Slowdive като бавна смърт, slow death. Това влияе и на аудиторията, като все по-малко хора се появяват на техните концерти. В края на турнето (последното тяхно за две десетилетия), в Ковънтри групата излиза пред… възрастна дама, помитаща пода. Надали контрастът между ефирно изкуство и истинския живот може да бъде по-ярък.

Третият албум на групата, Pygmalion (1995), е изцяло скроен от Нийл, като останалите имат минимални приноси за неговото сбъдване. Плод на електроника и манипулация, той е много по-близо до минимализма на Филип Глас и Стийв Райх, и до амбиънт естетиката на Брайън Ино, отколкото до гръмката поза на Blur и Oasis, обладала класациите тогава. В деветте композиции тишината е толкова важна, колкото и звукът, а разстоянието между тоновете придобива собствено значение. Това е очевидно дори само от десетте протяжни минути, в които първата песен на плочата се разстила в съзнанието на слушателя. Pygmalion е лишен дори от привидна амбиция за по-масов успех, но е свидетелство за творческо съзряване и чудесен завършек на историята за Slowdive, поне за следващите двадесетина години.

Когато Slowdive издават първия си запис, Рейчъл е на 19; Нийл е с година по-голям. В края, тя е едва на 24. Това илюстрира неподправеността на музиката им; тя наистина не би могла да излезе от по-възрастни и зрели музиканти. Дори когато експериментират, те го правят по-скоро несъзнателно, от непокорно, почти детско желание да се пречупят правилата, да се направи това, което не е редно да се прави. Спонтанността на песните говори не просто на 17-годишните (дори и бърз поглед към някой „младежки“ музикален канал ще покаже драстичната разлика с музиката за 17-годишни), а на усещането или спомена за онзи период преди зрелостта, в който осъзнаването, още по-малко обуздаването на емоциите, е непосилно. В това отношение, творбите на Slowdive са извън времето.
*
Две десетилетия по-късно, Нийл и Рейчъл са продължили творческото си партньорство с по-малко амбициозни проекти. Тя постепенно е изгубила слуха в едното си ухо. Думата shoegaze вече не се произнася с насмешка, а е утвърден жанр с множество талантливи (или не дотам ) съвременни представители. Интернет е демократизирал достъпа до музика, като властта какво да се слуша вече не се държи от шепа критици и радиоводещи. Това е и основната причина звукът извън времето да достигне до своята аудитория. Souvlaki е признат за класика и е предмет на документален филм; Pygmalion и Just for a Day се радват на широко одобрение; песните от обратните страни на малките плочи и неиздаваните апокрифни записи се превръщат в култ. Всъщност, за краткото си съществуване, Slowdive са една от малкото групи (сред които и The Smiths и Joy Division), които нямат малозначен запис.

Тази неочаквана популярност постила червен килим за повторното събиране на групата през 2014. Slowdive свирят пред повече хора, от когато и да било преди; звучат по-енергично от всякога (както кадрите недвусмислено показват); а на концертите им, всъщнoст съвсем обяснимо сред техните връстници се забелязват множество тийнейджъри и двадесетинагодишни. Съдейки по израженията на Нийл (вече с гъста прошарена брада) и Рейчъл (отсянка на някогашната наяда), им е трудно да повярват, че това се случва, че не е несбъднато съновидение. При такова завръщане, появата на нова музика бе въпрос на време, като предизвикателствата в сходни случаи са налице. Как песните на зрелостта ще застанат до тези на невинността; дали няма да помрачат някогашните перли? И как ще избегнат удавящо потапяне в носталгията; имат ли какво ново да кажат в това така различно съвремие?

Slowdive (2017) е едноименен, също като първата тяхна краткосвиреща плоча от 1990; своеобразен дебют на зрелостта. Групата не бърза със записването и издаването му, което личи в почти неуловимите детайли, изпъкващи при всяко ново слушане; всеки от тях – на своето място. Годините житейски и музикален опит са подчинили спонтанността на умисъла, импулса на интелекта. Това е обмислен албум.

Slowdive, разбира се, се опира на познатите елементи от предните творби. Звукът, макар в двадесетината години отсъствие да е бил наподобяван от редица имитатори, е несъмнено техният. Slomo напомня протяжността на Just for a Day; сладостта на Souvlaki се е пренесла с четвърт век във времето; Falling Ashes развива минимализма на Pygmalion. Много е вероятно за тези, които са слушали групата по-отдавна, албумът да изобилства от Прустови моменти. Така Sugar for the Pill носи спомен за краткия опит на Нийл и Рейчъл да надградят творческото партньорство в житейско, а нейната песен-близнак No Longer Making Time препраща към онзи момент, когато някога в едноименната песен Нийл пееше Алисън, затъвам.

Същевременно, Slowdive не е взрян нито в миналото, нито в обувките си; той развива звученето отпреди четвърт век и го обогатява с нови идеи. Първият сингъл от албума, Star Roving, е по-свеж и енергичен от всичко, което са правили преди, подтиквайки към високи децибели при слушането. Преливащите пластове звук тук са толкова живи, че е лесно да пропуснем, че това е почти шестминутна песен от едва три акорда. В Dont Know Why се забелязват и оттенъци от пост-пънк. Стихийните барабани заемат преден план, наслагвайки напрежение, което се отприщва с водопада от звук и ефирните напластени вокали на Рейчъл. Go Get It е вероятно най-заплетената композиция в албума, изобилстваща от сложни нонакорди, и отлята във флойдовска атмосфера. Последните двадесет години също така са отключили и палитра от тънкости при продуцирането, които са най-явни при семплирането във Falling Ashes.

От позицията на опита, Slowdive е на висотата на предизвикателствата пред него. Без да е вторачен в отминала младост или неправдоподобно да претендира за модност, той заема комфортно място наравно с останалата част от дискографията на групата. Албумът открито осмисля миналото, трезво приема настоящето и без неудобство надзърта в бъдещето. Но повече от всичко останало, това е звукът на осъзнат и превъзходно оползотворен втори шанс. Четвърт век по-късно, Slowdive улавя бриза.

Въведение в Slowdive в пет стъпки:

  1. Alison (1993)
  2. Star Roving (2017)
  3. Catch the Breeze (1991)
  4. Primal (1991)
  5. Dagger (1993)

 

Велислав Иванов (р. 1988) е възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“ и Университета в Единбург, Великобритания. В академичните си публикации изследва евроинтеграцията на Западните Балкани. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения“ (ИК „Колибри“, 2017).
Предишна статияФен клуб
Следваща статияПо повод на Солженицин (II)