0
1693

Spiritus vitae

Турбуленциите – и български, и световни, ни връхлитат всекидневно, да не кажа всекичасно, и сякаш няма за какво да се хванеш, как да се закрепиш. Обаче има събития, които – поне според мен – създават усещане за стабилност и здравина. За устойчивост. На едно от тях присъствах лично – в Разград, 27 май. Поводът: представянето на стихосбирката на Иван Дойнов „Посвещения и акростихове“.

Иван Дойнов е поет от поколението на Иван Цанев, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Владимир Попов, Екатерина Йосифова, Калин Донков. Лириката му също е „тиха“, но по един особен начин – по-общителен, по-съобщителен. Тя не се херметизира в себе си, а постоянно търси другия – съратника, приятеля, съмишленика. Създател на такива поетически общества навсякъде, където е – за него поезията не е самозаключващ се в индивида творчески импулс – самодостатъчен и надменен, а е призив за непрестанно общуване, за споделяне и и диалог. Самото заглавие на последната му стихосбирка говори за това търсене на общност с другия, да го направиш свой съчувственик.

Иван Дойнов е роден е през 1938 г. в село Веселец, община Завет, неговата културна дейност е съсредоточена предимно в Лудогорието, макар името му да е известно и другаде в страната. Няма как – самото му творчество подтиква към общение, към съпричастие с естетически съидейници. Почетен гражданин е на Разград, а за това колко много е успял да предаде на поколенията след него любовта си към словото говори фактът, че е баща на двама известни поети – Дойчин Дойнов и Пламен Дойнов. Той не спира да учи, да въодушевява, да подтиква и мотивира – мнозина предани на поезията от Лудогорието изтъкват, че той е човекът, който им е вдъхнал тази любов. Всеотдайно, безкористно, непрагматично. Всичко това пролича в представянето на „Посвещения и акростихове“ – с изразените думи на признателност, с искрените благодарности, а и с присъствието на ученици от местните училища, които озвучиха с прекрасна музика събитието, други пък рецитираха стихове от книгата. Директорът на библиотеката в Разград Димитър Петров бе събрал заедно млади и стари, невръстни и зрели, малки и големи – едно съдружие, в което повече младите бяха тези, които създаваха атмосфера, поднасяха ни култура, докосваха ни с литература. 

Това най ме въздигна. Тези младежи и девойки, които вероятно са имали да вършат по-приятни занимания в горещия майски ден, бяха отделили време – да разгърнат, да изберат, да прочетат цялата стихосбирка, за да издекламират произведения, които да представят пред публиката. И ги представяха не безизразно, не с отегчение, а с отношение към словото, с истинско разбиране на понякога не твърде лесните за експониране стихове. Както каза Пламен Дойнов, една такава книга е твърде рискова – може да се окаже не докрай естетически издържана, „граничеща даже с графоманията“. Няма такова нещо в „Посвещения и акростихове“ и в начина, по който младите хора четяха избрани неща от нея, си пролича. Изключително ми харесаха – чак ме изненадаха, когато с почти детски наивитет посочиха: „Това ми е любимото“. Изненадаха ме също с избора си: ако за първата от тях любимо се оказа стихотворение за любов и раздяла, за втората това беше едно, бих го нарекъл, метафизично-екзистенциално стихотворение – за смисъла на живота, за това как да го преминем, без да се срамуваме в предсмъртния си час. Виждаше се всъщност, че децата са чели не механично, не както дойде, а със страст и емоция. Но и с разум. Няма как да не се въодушевиш, когато видиш нещо такова. А именно: културата се случва навсякъде, стига да има хора, които да запалят страстта по нея със своя самоотвержен плам.

България днес сякаш цялата е политика, тресе се по шевовете, войната в Украйна и колизиите в правителствената коалиция замъгляват всичко останало. В същото време обаче, мисля си, точно такива събития след години ще се помнят, ще са в центъра на вниманието, съвсем не ефимерните актуалности, които в момента заслепяват погледа ни. Културата се случва в същински измерения не само в столицата, но и извън нея – с всеотдайност и себеотрицание: има хора и то съвсем не малко, които осъзнават, че всъщност тя е важната, най-важната, към нея трябва да насочим погледа си, не към политическите еднодневки. Сещам се в тази връзка за знаменитите думи на Чърчил, когато военните му предложили – с цел защита на Обединеното кралство да се ореже драстично бюджетът за културата на Великобритания. Това по време на Втората световна война. И как Чърчил отговорил: „Ами ако го орежем, тогава какво точно ще защитаваме?!“ Наистина, какво ще защитаваме и браним, ако точно културата забравяме, точно нея най неглижираме?! Май няма какво…

Но, от друга страна, един поет на 84 години, едни негови почитатели на по 17–18 и една негова публика от всякакви възрасти – в Разград, а и другаде в България знаят кое има значение, какво е същностното. И това създава надежда: културата е жива, културата диша, тя е spiritus vitae на битието ни, без нея то ще се превърне в суха плява, в студен труп. Може би е необходимо непрекъснато да си припомняме тази истина, тази неизкоренима истина, защото забравим ли я – отиваме в пространството на лъжата. Която затова успява, защото се вихри сред хора, безучастни към културата.

Сред поетичната публика в Разград нямаше нито един, подвластен на лъжата…       

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСветът в пясъчно зърно: Витен 2022
Следваща статияВ началото бе агонията