Новият брой на „Панорама“ представя съвременната литература на хърватския град Сплит. Публикуваме интервюто на Рада Шарланджиева с хърватския писател и журналист Ренато Баретич, два разказа на Борис Дежулович и поезия от Предраг Луцич.

Новият брой на сп. „Панорама“, изданието на Съюза на преводачите в България, носи заглавието Split Happens, посветен е на съвременната литературна сцена на Сплит. Включени са петнадесет автори, четирима от тях са познати на българските читатели от преводите на Русанка Ляпова (Борис Дежулович, Анте Томич, Оля Савичевич и Роберт Перишич). Останалите излизат за първи път на български език: Предраг Луцич, Марио Главаш, Нада Топич, Марко Погачар, Слободанка Боба Джудерия, Ренато Баретич, Еди Матич, Юрица Павичич, Таня Мравак, Небойша Луянович и белградския писател Славолюб Станкович. 

Според европейската метеорологическа статистика Сплит е най-слънчевото място на нашия континент. Градът живее не само с морето, островите, древното наследство, но и чрез писането, разказването, поезията, песента и литературните събори.

„Панорама“,  2017/1, преводачи Жела Георгиева, Христо Попов, Русанка Ляпова, Рада Шарланджиева, хедожник Яна Левиева.

Split Happens!

За симбиозата на един град с хората му чрез литературата, писането, четенето, разказването, поезията и песента. Изтъкнатият хърватски романист, поет, критик, журналист и общественик Ренато БАРЕТИЧ в разговор с Рада ШАРЛАНДЖИЕВА. Интервюто е взето специално за „Панорама“.

Защо екипът преводачи, съставил и изработил този брой на „Панорама“, реши да представи съвременната литература и литературна среда на хърватския град Сплит? Идеята да посветим цял брой на един град не е сред най-обичайните и огласяването ѝ породи противоположни коментари – подкрепа и любопитство от колегите с поглед към материята и обратното от други.

Сбит отговор може да подскаже една реплика на косовския журналист и писател Ветон Сурои, който преди време, по средата на един темпераментен разговор между балканци за балканските процеси, отбеляза с широка усмивка: „Е, днес регионалното е секси.“, с което хвърли дискусията в чисто нови регистри, без да ѝ отнеме нищо от дълбочината и сериозността.

Встрани от закачката, съдържателно репликата беше вярна и става все по-валидна, особено в културното си измерение. Няма да се подкрепям с примери за това каква мощна жизнена и творческа енергия поражда самочувствието да изразиш себе си и характера на своето място, да се чувстваш универсален, защото си уникален, пък ако ще да си в най-незнайното място… Виждаме го навсякъде, в неустоимата привлекателност на нечувани доскоро места, у нас, на континента ни, нататък…

Та така и със Сплит, който, разбира се, отдавна е добре знайно място. Освен дето градът смайва всеки с красота, история и характер, той е и гъста литературна градина с буйни растения и ярки цветове, благодатно поле за издирваческата работа на всеки преводач. Някои от включените тук автори вече са известни у нас (четирима от общо петнадесетте) и в други европейски страни. Това са писатели и поети от по-новите поколения, родени или живеещи в Сплит или избрали града за своя тема. Последният писател в броя беше включен по препоръка на нашите сплитски колеги, за да представим и прочит отвън за града и неговия дух.

Обърнах се с няколко въпроса към Ренато Баретич за въведение към темата на броя. И срещнах сплитския дух in vivo.

Какво трябва да знае българският читател за Сплит като културен и литературен център, преди да започне да чете настоящия брой на „Панорама“, посветен на съвременната литературна сцена на град Сплит?

Като начало е достатъчно да знае основното: че първата книга, написана изцяло на хърватски, е „Юдита“ на Марко Марулич. Разбира се, езикът на тази книга е съществено различен от съвременния хърватски, но самият Марулич, който иначе е написал по-голяма част от своите произведения на латински, в подзаглавието на „Юдита“ специално посочва, че произведението, отпечатано за първи път през 1521 г., е написано именно на хърватски. По тази причина Марко Марулич често патетично е наричан „баща на хърватската книжовност“. Пет столетия по-късно Сплит е едно много живо и привлекателно място на литературен кипеж с най-голяма концентрация „на глава от населението“ в Хърватия  на живеещи в него отлични писатели и високо оценени книги.

Българската културна общественост има една по-скоро бегла представа за старите епохи на далматинската култура през Ренесанса и Барока, когато неин център се явява Дубровник. Можем ли да кажем, че днес такъв център e Сплит? Къде, кога и как са се срещали и разминавали традициите и модерността в далматинската литература?

В хода на историята между Дубровник и Сплит са съществували огромни разлики. От Средните векове та чак до началото на ХIХ в. Дубровник със своите околности е бил сериозна, богата и важна средиземноморска държава, а Сплит до средата на ХХ в. винаги е бил само провинциално градче, изникнало около древния римски дворец на император Диоклециан. Освен това дубровчани никога не са се смятали за далматинци. Така е и до днес, когато в регионалното деление на съвременна Хърватия Дубровник не принадлежи към Далмация. Не съм специалист по история на хърватската литература и не зная за някакви важни обусловености в миналото, още повече литературни, между Дубровник и Сплит. Духът на епохите е раждал през столетията блестящи автори, но моята представа е, че те не са влизали в някакви по-специални взаимодействия. Между другото вероятно и защото в тези два града се говорят на пръв поглед сходни, но в много отношения и доста различни диалекти на хърватския език. Благодарение на своето богатство, придобито чрез мощен флот, силна търговия и веща политика, Дубровник е имал бляскав период през Ренесанса и Барока, а през това време Сплит е бил занемарена провинция, осъдена в художествен смисъл на едва неколцина брилянтни таланта. Днес обаче положението е кардинално различно: Дубровник се е превърнал просто в декор за лавините от туристи, а Сплит е вторият по големина и важност град в Хърватия с поне четири пъти повече жители и таланти. За ужас на всички нас, които живеем и работим тук, през последните двайсетина години градските власти на Сплит – независимо към коя част на идеологическия спектър принадлежат – правят всичко нашият град да се превърне единствено в туристическа дестинация, да сведат живота тук до стари зидарии без пулсираща градска идентичност.

Как се ситуира художествено Сплит днес в хърватската литература? Какво място заема в нея сплитският литературен корпус? Какъв е специфичният му културен профил? Каква е специфичната му поетика?

На такъв многопластов въпрос мога да ви отговоря, за съжаление, само с един-единствен и еднозначен факт: Сплит има само едно значително издателство, а то публикува само верска и богобоязлива литература. Повечето от изключителните, награждаваните, ценените и четените автори, които сте събрали в този брой на „Панорама“, издават книгите си в Загреб.

Авторите в настоящия брой на „Панорама“ не се вписват в каквато и да било зададена литературнокритическа рамка. Преводачите в броя просто избраха знакови и силни съвременни авторски гласове според своя собствен критерий за художествен текст. И все пак включените автори са предимно представители на, да го наречем, „неканоничното“ писане. Какви са свързаностите или опозициите между тях и така наречените „канонични“ литературни възгледи?

От осемнайсет години всеки вторник се събираме на вкусна храна и питиета с неколцина от застъпените във вашия брой автори. И си говорим за всичко, но не и за литература. Политическите ни нагласи са доста близки, но нашите поетики са безмерно различни. И вярвам дълбоко, че ако сега попитате когото и да било от тях има ли в момента някакъв валиден канон в хърватската литература, той ще ви отговори също като мен: „Не ми пука, аз си пиша моето“.  Правото да си индивидуалност, да си несъвместим и напълно автентичен, е една от най-красивите характеристики на сплитския дух, по-точно на останалото от него след всички униформености, глобални и локални.

Когато ние, българският екип от преводачи, направихме своя избор на автори и произведения за този брой, поставихме на нашето съставителство едно обикновено тематично заглавие: „Съвременни писатели и поети от град Сплит“. В размяната на мнения с вас около съдържанието вие предложихте като свързващо заглавие на броя „Split Happens!“ и ние го приехме без колебание. Затова въпросът ми е какво се случва в сплитската култура днес? Често и граждани, и писатели определят Сплит като „най-лудия град на света“…

Split Happens!, разбира се, е местна парафраза на всеизвестния американски израз shit happens. Ако дойдете в Сплит и останете в него повече от три дни, неизбежно ще се влюбите в града. Някои, като мен, се влюбват от пръв поглед така безнадеждно, че решават да останат завинаги. С времето, естествено, откривате и мрачната страна на тази ведра красота, но и притегателната ѝ мощ. Тази центростремителна сила ви задържа тук и вие изтърпявате всички shits около вас, защото знаете, че в който и да е друг град те са още повече. Един от големите сплитски писатели, може би най-големият, покойният Миленко Смойе, преди четиридесетина години писа, че над този град трябва само да се разпъне една грамадна шатра и така официално той ще се превърне в най-големия цирк на света. Максимата на Смойе за злите дресьори на животни, за убийствено тъпите клоуни и несръчните акробати на трапеца е валидна и днес.

В този брой на „Панорама“, както и в други представяния на литературата на страни от региона, включихме не само поезия и белетристика, а и публицистичния жанр колонка (Борис Дежулович). По вашите географски пространства жанрът се оказва особено значим – той е забележително развит художествено и изключително витален обществено. При това през много дълъг период от време, повече от век. Прави впечатление също, че присъства мощно не само в пресата, блоговете, радиопредаванията и мрежите, а и в издателската продукция – талантливите колумнисти постоянно издават книги с избрани свои рубрики и се радват на необичаен другаде по света успех за жанра. Ще си позволя една аналогия със сходния подход към публицистичния текст като амалгама от фактология, художественост и емоционална въздейственост на истината в американската Нова журналистика. Тя грабна въображението на света през 60-те години на миналия век, но блестя кратко и бързо угасна, около края на 70-те. А при вас жанрът живее пълнокръвен живот и процъфтява. В моята страна например жанрът не е достигал (с единични изключения, разбира се) нито тази висота като литературно явление, нито обществената значимост, която има у вас. Какво прави толкова уникална и запомняща се този вид публицистика у вас?

Една от градските икони на Сплит (за съжаление, днес вече изнемощяла и болна) е всекидневникът „Свободна Далмация“. Авторските рубрики в нея, също както и яркият репортаж, открай време са били най-скъпият на читателите жанр. За разлика от колонките в повечето други хърватски вестници, тези на „Свободна Далмация“ са обичани, защото авторите им пишат за истинския живот около нас, защото пишат свободно, живо и темпераментно и не се изкарват по-умни или по-значими от своите читатели. А най-важният компонент в писането на тези рубрики е авторът да  разсмее читателя поне с един ред. Под маската на волната закачка, дори във времето на социализма, се пишеше срещу всяка власт, говореше се онова, което хората не смееха или не можеха сами да изрекат. До ден днешен хората купуват „Свободна Далмация“ (която вече се продава много слабо) преди всичко в деня, когато знаят, че ще намерят вътре колонката на своя любим автор.

Каква е историята на култовия „Ферал Трибюн“? Важно е българският читател да я знае от извора.

„Ферал Трибюн“ произлезе тъкмо от „Свободна Далмация“, през 1993 г., когато чугунените националисти превзеха властта в редакцията. Насред кървавата война три безкрайно талантливи и смели луди глави основаха седмичник, който запали единствената светлина (на сплитски диалект „ферал“ означава „улична лампа“) във всеобщия мрак и безнадеждност. „Ферал Трибюн“ отвори темите, за които другите хърватски медии не можеха или не искаха да пишат, като майсторски ги съчета с унищожителна сатира. Аргументирано осветляваше най-болните места на хърватското общество, изтръгвайки горчив смях от читателите. Властта се опита да им запуши устата по всякакви начини – чрез съдебни жалби за клевети и искове за щети в милиони, чрез публично изгаряне на вестника по площади и налагане на данъци за порнография (!), чрез забрани да се отпечатват в него реклами и обяви (а днес вестниците живеят предимно от рекламите!), докато накрая вестникът потъна, потопен от неизбежни и неизплатени дългове. Величината и значимостта на „Ферал Трибюн“ се отразяват най-недвусмислено във факта, че и днес, десет години след изчезването му, никой не е в състояние да постави началото на нов подобен вестник или на подобна нова медия, а необходимостта от такова лекарство отново е повече от голяма. Аз много се гордея, че от 1993 до 1998 г. бях сътрудник и част от храбрия екип на „Ферал Трибюн“.

Колко време просъществува „Ферал Трибюн“? Какъв е кръгът от автори, които са му сътрудничили? Предполагам, че не всички са били професионални журналисти. Само от Сплит ли бяха, или имаше и от други градове и региони? И ако продължим посоката на тези въпроси – можем ли да кажем, че сърцевината на съвременното сплитско разказване е своеобразна сплав от публицистика и художественост?

Преди да стане самостоятелен вестник, „Ферал Трибюн“ съществува почти десет години като притурка: отначало, в по-дългия период от тези десет години, като две страници към всекидневника „Неделна Далмация“,  който всъщност го изстреля към звездите. После, в последните златни години, за доста по-кратко време, като подлистник към „Свободна Далмация“. Едва след това се появи като самостоятелен вестник – първо двуседмичник, впоследствие и седмичник. Списъкът на пишещите за „Ферала“ е твърде дълъг, повечето автори вече имат отредено място не само в хърватската култура и не само на литературно-журналистическата сцена. Ако започна да ги изброявам, сигурно ще изпусна някого, затова се отказвам, преди да съм започнал. Но за да се върнем към литературата, ще кажа следното: след поколението, което мина през „Ферал“ в средата на деветдесетте, „Свободна Далмация“ не роди нито един автор от техния калибър. Нито журналист, камо ли писател.

Сплит има славата на град с изключително наситен литературен живот. Какви са формите на този живот? Съществува ли още „жива“ литературна критика?

Литературна критика в Хърватия почти изцяло не съществува. Угаснаха безброй културни списания, няма вече публика за подобно четиво. Когато немският вестникарски концерн ВАЦ (доколкото ми е известно, в България имате същия опит) купуваше „Свободна Далмация“, представителите му поискаха информация колко са читателите на съботното издание с културната притурка от 12 страници. Щом чуха, че тиражът е същият като в останалите дни, спряха притурката (а тя бе носител на най-авторитетните национални награди!). И я замениха с приложението „Недвижими имоти“, където богати инвеститори започнаха да рекламират най-атрактивните обекти на Далмация… С това мисля, че ви казах всичко. Може би някой ден, когато разпродадем всичко, отново ще се появи потребност от културен печат…

Каква е ролята на другия сплитски уникат – „Причигин“, фестивала на устното разказване? Аз поне не съм чувала такова чудо да се случва на някое друго място по света…

А, за „Причигин“ мога да ви говоря с часове… Ето един често повтарящ се през последните дванайсет години детайл, който е добра илюстрация: мине се не мине, и получаваме покана от някой град „Причигин“ да гостува при тях. И двамата с проф. Петар Филипич всеки път обясняваме, че Сплит е само домакин, а не пътуваща трупа, и ако някой желае „Причигин“ в своя град, трябва сам да си го направи. Ние с радост ще предоставим know-how, контакти и всичко, само да не ни искат пари. Но още не се е случило „Причигин“ да оживее в друг град. Преди две години македонската писателка Румена Бужаровска организира нещо подобно в Скопие, при това с добър успех, но беше събитие за една вечер и не се повтори. В началото се опитахме да „привлечем“ някакви пари от културните фондове на Европейската комисия. Оказа се, че ключов критерий, за да успеем, е да установим партньорство със сродна организация или фестивал от страна -членка на ЕС. Една година издирвахме „сродна душа“ из цяла Европа, накрая се отказахме, защото разбрахме, че никъде не съществува нещо дори приблизително сходно с „Причигин“. Очевидно това е възможно само в Сплит – ето ви още един щрих към нашия образ на „най-лудия град на света“.

През 2014 г. имах късмета да изживея това уникално събитие. То продължи пет дни и образно казано, „целият град“, вероятно няколко хиляди души, поне така изглеждаше, от късен следобед до късни нощи и ранни часове бързаха по улиците да не изпуснат поредното събитие на „Причигин“ (името на фестивала идва от priča – разказ, приказка, с добавка на част от дума за местна игра с топка във водата), завладял зали, галерии, кафенета и барчета из широкия център на Сплит. На живо разказваха истории, художествени или истински, местни и гостуващи писатели, журналисти, публични фигури, градски сладкодумци. А публиката можеше и се възползваше от правото си да участва в разплитането на разказите с въпроси, коментари, добавки, оценки… „Регламентът“ предвиждаше едно твърдо условие: разказваното да не е писано предварително и никой да не държи листчета пред себе си. И едно пожелателно – разказвачът да се вмести в някакъв времеви порядък. Но на практика публиката определяше колко да говори някой и накъде да върви нишката на разказа. А историите се еманципираха от авторите си…

Как се организира такъв уникален фестивал?

Няма някаква голяма философия: около половин година преди поредното издание на фестивала измисляме темите-заглавия в програмата, после каним потенциални разказвачи (те са предимно писатели, но сме привличали готвачи, любители на бирата, мореплаватели, хотелски рецепционисти и пр.) и чакаме потвърждения на поканите си. Случва се в последната минута да се отменят участия и тогава ти се стоварват хиляда мъки на главата… В началото, преди тринадесет години, ние двамата трябваше да влагаме огромни усилия, за да мотивираме писатели да разказват на живо и журналисти да ни отделят малко място в медиите си. Днес вече журналистите ни търсят да си „сътрудничим“ с тях и да им даваме интервюта, а ние започваме да се дърпаме… Шегувам се – разбира се, че не се дърпаме, но започнахме да разбираме, че това наше „дете“ много е надраснало възможностите ни. Затова още преди време с професор Филипич решихме от 2017 г. да предадем щафетата на по-млади, но не по-малко луди глави от нас. И ето, тази година моето място зае Небойша Луянович. Та поетапно вече прехвърляме цялата нелека акция на младите мечтатели, поставяйки им две много тежки задачи: да задържат дотук спечелената публика и интереса на обществеността и да се опитат да подмладят възрастовата структура на слушателската аудитория. А ние с професор Филипич, все още достатъчно млади в главите, се посвещаваме на начеването на нещо друго, също толкова уникално като „Причигин“.

Подразбира се, че срещи от този вид са възможни само ако разказвачите и публиката споделят един общ инструмент за комуникация, т.е. един език. Някой английски или френски разказвач например няма как да омае публиката на Сплит, защото всеки превод тук би разбил пулса на взаимното съпреживяване чрез думите. Освен сплитски и хърватски писатели и поети вие каните на фестивала и писатели от региона на бивша Югославия, които говорят на своите езици, някога част от един общ език. Какво означава това за сплитската публика?

От всички езици в бивша Югославия от хърватския съществено се отличаваха само македонският, словенският и естествено, албанският. Разказвачите от региона говорят пред нас на своите си варианти на този хърватско/сръбско/босненско/черногорски. По най-добрия начин, на който са способни. И публиката, без изключение, ги разбира – разбира всеки драматизъм, всеки нюанс, всяка недоизказаност в историята. В това отношение няма никакъв проблем.

С какво „Причигин“ е толкова привлекателен за публиката? С хумора ли? Със звездните участници? С живия контакт? С вдъхновението на разказната реч? Доколкото успях да разбера, вие, организаторите, не използвате никаква реклама, нито атракционни примамки, просто пускате програмата в медиите и една-две семпли класически обяви. А залите, кафенетата и пространствата пращят по шевовете от публика. Поне на половината от събитията на „Причигин“, които успях да посетя, стоях часове наред на един крак по стълби, по високи галерии, притисната в ъгли… Капацитетът на една от залите определено надхвърляше хиляда души… В какво е магията?

Дано не ви прозвучи претенциозно и самодоволно, но – не зная, наистина не зная. Повече от десет години бях главен организатор на програмата на „Причигин“, но още нямам обяснение за този невероятен интерес. Думата, която използвахте, „магия“, може би е единственото обяснение. Както и онова, което споменаваме вече няколко пъти – най-лудият град на света.

Каква картина изплува във въображението ви, когато чуете името Сплит?

Виждам петдесет нюанса бяло, петдесет нюанса синьо, поне двадесет нюанса зелено и най-малко десет – жълто. Това е, ако трябва да отговоря буквално. На идеологически- символно ниво виждам четиридесет нюанса черно, четиридесет – червено и двадесет, за съжаление, само двадесет, нюанса опазена пъстрота.

А когато чуете „литературата на град Сплит“?

Идват ми едновременно две асоциации от полюсните точки на спектъра: „Изпечени шмекери“ и „Гениални зевзеци“. Себе си, естествено, намествам между вторите, макар да не притежавам дори едното „г“ от гениалността на моите приятели.    

БОРИС ДЕЖУЛОВИЧ

Борис Дежулович (1964) е хърватски писател и журналист, отличаващ се със своята нетрадиционност и нестандартност, емблематична фигура както за сплитската литературна сцена, така и за тази на бивша Югославия. Той е един от създателите на независимото издание „Ферал Трибюн“. След закриването му продължава да изразява активната си гражданска позиция с рубриката „Договор с дявола“ във вестник „Глобус“, в различни пърформънси заедно с Предраг Луцич, със съвместната им книга „Greatest Shits: Антология на съвременната хърватска глупост“, както и с други оригинални изяви. Автор е на романите „Christking“ (2003), „Майната им на хилядата динара“ (2005), на сборника с разкази „Поглавниковата бактерия“ (2007) и на няколко сборника със статии. През 2014 г. е удостоен с Европейската награда за журналистика за статията „Вуковар: паметник на един мъртъв град в естествена големина“.
РЛ

Превод: Русанка Ляпова

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА НА БЕПО ПОРТУГАЛОВ

Научих, че е умрял Уго К., старият рибар без показалец и среден пръст на дясната ръка, цяла година след смъртта му. Във вестника, под някогашната снимка с печат в ъгъла още от времето на Народна република Хърватия, стоеше благодарност към служителите от онкологичното отделение на сплитската болница, както и към всички, които украсяват гроба с цветя, заедно с кратко послание – „дядо, не се тревожи, аз ще се грижа за мама“.

Значи, в историята, която следва, бяхме останали само двамата с Бепо, ако той бе още жив. Когато го видях за последно, беше прехвърлил седемдесетте – и макар да се държеше и да беше доста подвижен, – от гърлото му вместо думи излизаха само мръсножълти хрипове тютюнджийска кашлица. Тъй че можеше да се каже, не защото се съмнявах в това – сиреч, че Бепо е все още жив, – а по други причини, които ще разкрия по-късно, че след смъртта на Уго бях останал, дето се вика, единственият жив притежател на чистата истина за Беповата легенда, истина, от която и той самият, както ще видим, отдавна се беше отказал.

***

Запознах се с Уго К. точно преди десет години, в един от онези дни, заради които местните жители разправят лете колко е шибан животът на острова зиме, когато гадният югозападен вятър ги подгони от ривата[1] и ги натика на купчинки по затънтените кьошета като червените листа на дивата лозница – младежите в баровете, заменили някогашните кръчми, а възрастните – в Народното читалище. Уморените старци се събират около големите маси, на които се играе бришкула[2], шах или домино, реконструират родословието си и разкриват нови, неизвестни подробности в древните предания и местни митове.

Случаят, който ме доведе в задименото читалище, няма значение за разказа. Знаех легендата за Бепо отпреди, а стана дума за нея съвсем случайно, след като вече си бях свършил работата, за която бях дошъл, и се заприказвахме за дядо ми, когото по-старите тукашни люде и до ден днешен споменават като най-добрия песнопоец в славната история на църковния хор, ала и като най-големия любовчия на острова, за когото се носеха най-чудни и невероятни легенди, като тая за Бепо Португалов, човека, уловил акула с голи ръце.

Дядо ми Милан, като всеки кореняк островитянин, можел да избира между два живота – на острова и в морето, – и избрал този на сушата с обяснението, че човекът не е сардела. Всемогъщият Бог е сторил само един човек да ходи по вода – разправял той, макар всички да знаели, че предпочел да живее на острова, защото в морето няма жени, а сирени не съществуват. Хванал се на работа в рибния комбинат – Фабриката за сардини, както му викали на острова, където с Никота, внука на Жоржи Португалеца, имали обичая, докато работят на поточната линия, да запеят тъй, че цялото грамадно хале тутакси се превръщало в църква. Всички слушали в почти религиозен унес тенора на дядо ми и втория тенор на Никота и всеки ден заради тях, както твърди легендата, на конвейера се затваряли и по стотина празни консерви. Даже след като надзорникът ги разделил, те отново се намирали с гласовете си, надвиквали машините и омайвали работниците на поточната линия, та разправят, че собственикът на Фабриката се жалвал чак на енорийския свещеник с надеждата да ги убеди някак си, че е богохулство да се пеят светите песни в смрадливата Фабрика.

Вероятно затова надзорникът не докладвал Никота, когато Бепо, по-малкият внук на Португалеца, идвал да го замества във Фабриката. А то се случвало всеки път, щом около Лантерна се появял голям пасаж сардели и на рибарските корабчета се нуждаели от всеки чифт местни ръце. Рибарите на свой ред не искали Бепо на борда, макар да бил невероятно опитен малък риболовец, понеже не им трябвали деца, дето умеят да извадят двукилограмова ципура, а чифт яки ръце, способни да измъкнат пет квинтала[3] сардели. Пък и тоя Бепо бил леко умствено изостанал, нищо че бил прочут с номерата и дяволиите си, каквито не биха хрумнали даже на хора, които Господ бил надарил с акъл, тъй че да измислят много по-големи и по-важни неща.
Бепо, Бепо на Португалеца, сетих се аз.
– Туй не беше ли оня същият Бепо Португалов, дето хванал акула с голи ръце? – попитах старците на масата.
– Аха, той – отвърна ми тогава Уго К. – Ти нали я знаеш историята, а?
– Естествено – потвърдих.
Разбира се, че знаех историята за Бепо Португалов, той отдавна се числеше към живите легенди на острова и приказките за него се ширеха редом със славните предания за прочутото тукашно вино, пито от Гай Юлий Цезар като вълшебен еликсир преди похода му в Британия, или за друг велик римлянин, самия Свети отец папата, който веднъж, на път за Венеция се скрил тук от силния югозападен вятър. Вярно е, че не бях чул Беповата история в някое от местните заведения, където се пази и до днес, защото никога не съм живял на острова, а през една от ония недели в Сплит, в които стринка ми ни носеше погача със солени сардели, играеше се на томбола и се говореше на тайния островен език със странни срички, пленителна мелодика и неподражаем ритъм.

По някаква напълно неизвестна причина на тези фамилни сбирки, по неписано правило, събеседниците не разговаряха с тези, които седяха в близост до тях, а най-вече с онези, които се намираха на срещуположния край на масата, тъй че неделният обяд скоро се превръщаше в гърлен хаос от необуздан смях, продрано пеене, разгорещени спорове и невероятни истории. В такава една какофония за първи път долових името на Бепо и странния му прякор – Португалов, като единственото, което подразбрах тогава, беше, че тоя оригинал бил извършил някога нещо съвсем налудничаво. Успях да навържа цялата история едва след като усвоих тайнствения островен говор с неговите необичайни, разтеглени и надиплени като вълните думи, пълни със „з“ и „ц“.

Щяха да минат цели петнайсет години преди отново, седнал с Уго К. в Народното читалище, да чуя на същия този език името на Бепо Португалов и легендата за невероятния му подвиг. Случката, за която говорим, трябва да е станала някъде в началото на седемдесетте, тъй като след кратък спор Уго и неговите ветерани се споразумяха, че е било в годината, когато на острова бил построен хотелът. Реших, че най-вероятно е било същата година, когато чух името му за първи път на семейния обяд, което означаваше, че баща ми и братята му тогава не са говорели за легендата, а за нещо, което току-що се е случило на острова и новината за него е била по момчешки вълнуваща.

В онази седемдесет и някоя година, както и през всяка друга седемдесет и някоя, летувахме на острова и може би – ако бяхме останали още ден-два, – щяхме и ние да видим на плажа как с акулата под мишница Бепо излиза от морето и влиза в легендата.

***

Било топло и тихо септемврийско утро през онази седемдесет и някоя, когато Бепо, както всяка сутрин, чакал рибарите на местното пристанище да се върнат от морето, да му подхвърлят въжетата, да ги улови ловко във въздуха и да ги завърже за каменните колони на пристана. Същата сутрин на палубата на едно от рибарските корабчета зърнал оплела се в мрежите синя акула, доста едър екземпляр – би могло да се каже, като се смъкне всичко, напластено през дългите години с преразкази и преувеличения, че била малко над два, може би два и половина метра.

Бепо, простоват и смахнат човечец, който можел да побере цялото си дотогавашно житие-битие в една консервена кутия от сардини, имал своите мигове – може би кратки като живота на слънчевите отблясъци върху гребена на северна вълна, но ярки и непредвидими като най-сложните шахматни ходове. В един такъв миг се загледал в мъртвото, черно око на хищника на палубата на рибарския кораб, и в следващия вече имал план.

След това легендата разказва как Бепо помолил рибарите да му дадат акулата за два-три часа, как те го разпитвали през смях какво ще прави толкова време с умрялата риба, как той съвсем сериозно им отвърнал, че ще им я върне и ще им плати, ако трябва, ще им се издължи с чистене на палубата и мрежите, само и само да му услужат с морското чудовище за няколко часа. И по-скоро от любопитство, отколкото от доброта, способна да ги накара да изпълняват желанията на местните посмешища, рибарите дали на Бепо акулата, въпреки че той не поискал да им довери за какъв дявол му е потрябвала синя акула, дълга два метра и половина, и то само за два-три часа.

По-нататък легендата разказва как рибарите му помогнали да завърже акулата за тъмносинята си дървена лодчица, има-няма педя по-дълга от морския звяр, след което Бепо – трябва да е изглеждал като нещастия старец Сантяго на Хемингуей, – загребал към Пунта. Близо до плажа пред новия хотел, в самия край на залива, зад острите сиви зъбери, той завързал лодчицата си и спуснал трупа на акулата в морето, не по-дълбоко от метър. После се съблякъл, затъкнал в платнените си гащи един голям нож и като придържал с дясната си ръка грамадната риба, се притаил зад голямата скала.

След това легендата разказва как чакал там с часове чак докато заливчето пред хотела се напълнило с туристи, розови дебели континенталци с надуваеми дюшеци и плажни топки, помъкнали панирано пилешко, бутерки, домати и малки деца, и как тогава Бепо с мъртвата акула под мишница се плъзнал бавно зад скалата, за да се придвижи в морето, което стигало до жълтеникавата му брада, до плажа недалеч от първите къпещи се, където си поел дълбоко въздух и се потопил безшумно под водата.

Легендата за Бепо Португалов разказва още как една жежка утрин в края на лятото на седемдесет и някоя протяжен, злокобен вик, примесен с морска пяна, разцепил сутрешната мараня на хотелския плаж и ужасените туристи погледнали към скалите в дъното на залива. Там, с нечовешки рев, от червения водовъртеж изплувал слаб мъж с жълтеникава брада и голям нож в дясната ръка – „хора, това е Бепо!“, – следван от силуета на някакво голямо животно, подобно на делфин или акула – „да, акула е!“ – след което двамата изчезнали под водата, и само след две секунди нажежена тишина неистови женски гласове започнали да крещят имената на децата, а хората изскачали в панически бяг от морето, като се спъвали и падали един върху друг.

После Бепо се подал внезапно от водата, проблеснало острието на ножа и пак изчезнал в пяната, след това триъгълна перка разсякла въздуха, от въртопа излетели кървави челюсти, след това пак се мярнала ръката с ножа, острието се забило в черното око на чудовището, един път, два пъти, бялнал се зловещо коремът на голямата риба, заливът отеквал от писъци откъм брега – „викайте милиция, някой да повика милиция“ – ръка, нож, кръв, челюсти, пяна, перки, човек, звяр, писък, и отново ръка, нож, кръв, челюсти, пяна и така, разправят, плътни десет минути, цяла вечност траела епичната битка между човека и чудовището, чак докато накрая от водовъртежа солена кръв бавно, изтощен и окървавен, не излязъл Бепо Португалов.

С тежки стъпки, с голям нож в лявата ръка и с два и половина метра дълга акула под дясната, Бепо се довлякъл на плиткото, където пуснал на дъното грамадния син труп, тъй че гръбната перка да стърчи над водата и да привлича като светите мощи смаяните погледи на розовите туристи, после измил ножа в морето и го затъкнал във връвта, с която връзвал гащите си, подпрял ръце на коленете, изкашлял облаче воден прах и изпсувал високо: „Мамицата ѝ акулска!“

Тази сутрин Бепо бил голям герой, в негова чест крещели всички чайки на острова и щракали всички руски фотоапарати, с него се снимали всички жени и деца на плажа, дебелите зачервени мъже надничали в разтворената паст на морското чудовище, а после, някак унизени, вдигали поглед към мършавия Бепо, който им обяснявал, че противно на разпространените вярвания акулите най-често нападат точно на плиткото, че сините акули, от своя страна, рядко нападат хора, та не знае защо тази била дошла до плажа, че е щур късмет, че същата сутрин се озовал тук да вади морски охлюви за лов на ципури, и още по-див късмет е, че имал нож, а най-големият късмет от всичко било, че успял да улучи чудовището в окото, и то от раз, защото единственият начин да оцелееш при нападение на акула, обяснявал Бепо, като все още си поемал тежко дъх, било да го прободеш в окото с нож, шило, игла за мрежа или пръст, все тая.

После надигнал муцуната на акулата и се заел да вади с ножа един триъгълен зъб за спомен на някаква красива словенка, но щом забил острието във венеца на акулата, красивата словенка се олюляла и припаднала, тъй че Бепо само изгърголил нещо с широка и все още кървава усмивка заради дългата, отвесна драскотина на лицето си, и посочил първо челюстите на брега, а после малката си щърбава уста в сивожълтеникавата брада.

***

Така се родила легендата за Бепо Португалов, човека, който преди много години преметнал гостите на хотела и се престорил, че убил с голи ръце акула, дълга два метра и половина и тежка сто и петдесет килограма. И не стига това, ами на плажа случайно се оказал и някакъв белградски журналист със семейството си, тъй че не след дълго в „Илустрована политика“ излязъл обширен репортаж със снимка, „Слободна Далмация“ също публикувала новината за сензационната случка, както и интервю с Бепо, а след нея и много други вестници – разправят, че в ония дни и разни чуждестранни списания пуснали вестта за далечния остров, на който някакъв местен рибар убил сам в плитчините акула и спасил пълен плаж с летовници.

Уго К., на когото преди много години стоманеното въже беше отсякло показалеца и средния пръст на дясната ръка, най-накрая издаде на журналистите онова, което дотогава беше известно на целия остров – че всъщност Бепо изиграл умело целия спектакъл, че рибарите му услужили с акулата и го оставили да се наслаждава на своите пет минути слава чак докато не дошла новата смяна туристи, и че заради успеха на представлението накрая дори му подарили мъртвата акула да си я препарира, както била цялата обезобразена и накълцана с ножа. Някакъв пенсиониран сплитски патолог му балсамирал трупа, ей го на стената в кръчмата на нона Лукрица, баба му по майка, понеже в кръчмичката на Бепо на Мала страна нямало как да се вкара грамадната синя мумия.

Да, Уго К. бил в екипажа, който в онова далечно лято през седемдесет и някоя уловил в мрежите си синя акула, дълга два метра и тридесет и пет сантиметра. Научих го в Народното читалище на тукашната рива, докато си приказвах с него за дядо ми Милан, Никота Португалов и малоумния му братовчед Бепо, а някакъв мургав кореняк от острова подхвана най-сериозно да ми обяснява, че дума „дяволия[4]“ със значение на измама възникнала точно от легендата за Бепо и номера, който спретнал, като наръгал с ножа си свирепия морския дявол не до смърт, а буквално усмъртен, и избудалкал препълнения с туристи и журналисти плаж.

Години наред Бепо разказваше за своята дяволия с все същия плам в очите и със същата беззъба усмивка в сивожълтеникавата си брада – само дето за това време чудовището нарасна до солидните четири метра и двеста и петдесет килограма, – и се радваше като дете на гръмкия кикот на насъбралата се компания всеки път, когато, в кулминацията на историята, ставаше от масата, подпираше ръце на коленете си и изпускаше дълга въздишка: „Мамицата ѝ акулска!“

Живите свидетели на прочутата му дяволия, последният от които беше Уго К., кимаха одобрително – „аха, баш тъй си беше“, – а накрая Бепо изваждаше от горния джоб на вехтия си работен гащеризон пожълтяла, прегъната на четири страница от „Илустрована политика“, на която вече никой не можеше да разчете и една буква – отчасти защото страницата почти се беше разпаднала, отчасти защото текстът беше на кирилица, – и показваше снимката, на която се разпознаваше тънката и тъмна фигура на вече оплешивяващия, но много по-млад Бепо Португалов в смешни, възголеми платнени бански гащета, застанал до трупа на акулата, просната на брега.

Дявол знае защо точно на мен – а най-вероятно защото в малодушието си мъжете поверяват по-лесно на някой напълно непознат и най-дълбоките си страхове, и най-голямото си щастие, и най-интимните си желания, и най-мрачните си тайни, – тъкмо този ден старият рибар Уго К. ме измъкна от читалището и ме заведе на края на дългия пристан, за да ми признае там, скрит от силния югозападен вятър, именно на мен, внука на Милан, мрачната си тайна. Щял да ми разкрие истината за легендата на Бепо, да съм я пазел и помнел, защото съм пишел и записвал, а пък той, доколкото му било известно, бил единственият, който я знаел, и повече не можел, нито искал да я държи за себе си.

Било го страх, призна ми Уго К., че тази мрачна тайна е като някакво древно проклятие, защото от тях петимата на някогашния рибарския кораб четирима вече отдавна били мъртви. На Андрия даже гробът му не се знаело де е, а съдейки по всичко, той самият бил все още жив, само и само да съхрани чистата истина, която вече почти двайсет години му тежала на сърцето и го притискала отвътре, та тъй да спаси хем Беповата истина, хем своята душа. Затова щял да ми каже какво всъщност се било случило онзи септември на хотелския плаж, пък аз да не съм се страхувал от проклятието, понеже не съм присъствал с тях петимата на борда. Мислете каквото си щете, ала след направеното признание Уго К. изкара още цели десет години и доживя до солидните осемдесет и две.

Записах истината за Беповата легенда така, както я чух тогава, а ти, който я четеш сега, трябва да знаеш и това, че не след дълго умря и главният ѝ герой, Бепо Португалов. То се знае, защото тази история не би могла да се отпечата, докато беше жив, с неговото житие-битие, което и бездруго би могло да се побере в една консервена кутия от сардини, ако не беше легендата, дето я пробута на туристите, за грамадната акула, накълцана от него мъртва в невероятното представление за героичната битка на човека с най-кръвожадния звяр, кръстосвал някога морските дълбини. 

***

А чистата истина е, както щеше да ми разкаже Уго К., че онази сутрин Бепо Португалов – след като посрещнал рибарите от морето, уловил ловко въжетата и ги завързал за каменните колони на пристана – с тъмносинята си лодчица запорил морската шир към Пунта, за да търси червеи и морски охлюви, та да заметне по-късно въдица на своето място за ципури. Чистата истина е, че в морето пред хотелския плаж зад гърба му помръднала някаква грамадна сянка, Бепо се обърнал и с ужас съгледал една синя акула да се шмугва бързо зад скалата, но само след секунда тя отново се озовала пред лицето му и в миг, по- кратък от живота на слънчевия отблясък върху гребена на северна вълна, но ярък и непредвидим като най-сложния шахматен ход, той замахнал с ножа и го забил в черното, безизразно око.

Истината е, че животното побесняло и в див лупинг захапало острието, че Бепо в смъртния си страх и шок продължавал да го стиска, тъй че чудовището го преобърнало целия, както крокодилите премятат жертвите си и им строшават костите, че в кървавия въртоп Бепо успял да освободи ножа си и да го забие отново в хищника, и после ударил пак, и пак, като ревял страшно и продължил да удря по морето, по акулата, по пяната, където свари, цяла вечност.

Чистата истина е, че след няколко минути в морето скочили някакви мъже, непознати на Бепо, сграбчили го за краката и го измъкнали на плиткото, докато той не спирал да ръга безпаметно с ножа по огромната риба, която от време на време давала признаци на живот само с опашката си, че морето пред хотела било почервеняло от кръв и някакви жени пищели, че всички – вярно е, че тук бил и някакъв журналист от „Илустрована политика“, – искали да се снимат с Бепо и закланото чудовище с челюсти, раззинати в предсмъртен хрип, със синята акула, нека се знае и това, дълга точно два метра и тридесет и пет сантиметра и тежка сто двадесет и шест килограма, която Бепо Португалов убил със собствените си ръце.

Истината е, разказа ми я Уго К., нейният последен свидетел, че писъците, воплите и олелията откъм плажа се чули чак до пристанището и те петимата веднага се отправили натам с две корабчета, тъкмо навреме, за да ударят с греблата вече мъртвата акула. Чистата и единствена истина, точно както следва, е, че същата вечер Уго К. и четиримата рибари от неговия кораб разказали на всички в Народното читалище една страшна лъжа – че те били дали на Бепо Португалов акулата и той устроил цирка с тяхната акула, разказали на всички как туристите на плажа повярвали, че Бепо наистина убил с голи ръце чудовищната риба и някакъв белградски журналист дори го снимал, както и че той толкова брилянтно изпълнил всичко, че те му подарили дадената в заем акула, да си я препарира и пази за спомен от най-щурата дяволия, скроена от някого на острова.

Чистата истина е, че тогава Бепо се кълнял в гроба на дядо си, че Уго лъже, викал и ръкомахал, докато описвал как със собствените си ръце убил черноокия звяр – ей тъй я пробол в окото! – и всички се смеели до сълзи и карали Бепо да го разкаже още веднъж, а той заплашвал и Уго, и Андрия, и Винко, скачал и плачел и се кълнял, че наистина сам е убил морското чудовище. Истината е, че попитал Уго през плач защо лъже и самият Уго не знаел защо, и че лъжата им била точно толкова естествена и човешка, както е естествена всяка човешка злина.

Чистата истина е, че от страшния шок, преживян сутринта, както и от още по-силния прилив на безпомощен гняв, който насъбрал в гърдите си същата вечер, сиреч точно заради него и точно вечерта в Народното читалище, Бепо Португалов леко се чалнал.

Истината е и в това, че след известно време Бепо видял, че на хората им е по-трудно да повярват, че човек като него – муден и слабоумен, е в състояние да изфабрикува представлението с акулата, отколкото, че е достатъчно луд, за да я убие със собствените си ръце. Истината, най-сетне е и в това, че и той самият бил убеден, че по-лесно би уловил с голи ръце синя акула, отколкото да измисли подобна колосална измама, и заради това лъжата на Уго вече не му се струвала толкова несправедлива и болезнена. Сиреч истината е, че в очите на слушателите в Народното читалище понякога се четяло по-голямо удивление и страхопочитание, отколкото на хотелския плаж, тъй че накрая Бепо приел лъжата на Уго, като постоянно вкарвал в играта нови, живописни детайли като този, че сам се порнал с ножа по бузата и през устните, за да излъже после туристите, че акулата го раздрала в предсмъртния си гърч под окото.

Чистата истина е, че с годините Бепо повярвал на тази невероятна история, украсявайки я с все нови и нови шахматни ходове и всяка година прибавял по някой сантиметър към дължината на акулата, по някой журналист и по някоя словенка, тъй че в деня, когато се запознах с него в Народното читалище, с глас, треперлив като тютюнев дим, се кълнеше в гроба на дядо си, че всичко било чиста истина, че Уго К. му бил дал голямата мъртва синя акула и че пред пълния плаж мятал и клал мъртвото чудовище, тъй че се изтощил повече, отколкото ако се бил борил с живата риба, „мамицата ѝ акулска!“.

Що се отнася до Бепо Португалов, оттук насетне той живееше единствено за тези мигове – когато младежите го замъкваха в кафенето, та за една черна беванда да разправи на вуковарците на бара някоя от своите прочути буфонади, като онази, дето Вице заспал в читалището, пък той изгасил лампите и придумал всички вътре в пълна тъмнина преспокойно да продължат да си говорят и да четат вестници, да играят на карти и шах, тъй че когато Вице се събудил, бил убеден, че е ослепял, и преживял тежък нервен срив.

Накрая, за последната почерпка на всички, винаги следваше коронният му номер, вече разхвалената и доста преувеличена измама, но единствено подкрепена с неопровержимо доказателство, с пожълтялата страница от „Илустрована политика“, измъкната от работния му гащеризон, онази, дето преметнал феноменално батальон журналисти, дошли в хотела на някакъв симпозиум, и изиграл как с голи ръце усмъртява акула дълга пет метра и тежка триста килограма, а след туй излязъл във всички югославски вестници и цял месец мачкал словенки в кръчмата на нона Лукрица, под белия корем на препарираното чудовище.

Както се създават митовете, тъй след време бяха приписвани на Бепо и много други дяволии, или напълно измислени, или нечии чужди, като онази със задрямалия Вице, или да речем другата, дето пробутал на Прошпер от Горно село, мъж с ръст на джудже, ракия от магарешки и кози барабонки, като го уверявал, че от нея за една седмица ще порасне цяла педя, а после всеки ден тайно скъсявал по малко тояжката му в Народното читалище, та горкият наивник накрая се похвалил, че съдейки по тояжката, е пораснал с цели десетина сантиметра.

Естествено, и тази история беше лъжа, както и всички останали ужким Бепови номера, но Даскала напразно напомняше, че всички знаят, че това с тояжката е прочутата шега на скулптора Иван Рендич, с която уверявал великия художник Целестин Медович, че пораства благодарение на неговите билки, както е негова и историята с изгасените лампи, и нито едната, нито другата имат нещо общо с Бепо, подобно на онази, дето уж метнал някакви белградчани, че хванал трикилограмова солена сардела, или пък другата за петокракия октопод, както и всички останали, приписвани години наред на клетия Бепо Португалов, наивна душа, която от всички живи създания на света можеше да излъже само ципурите.

Впрочем ако някой някога беше измамил някого на Острова, то това бил онзи мошеник от Сплит, балсамирал чудовището на Бепо тъй, че още до света Ката[5] се превърнало в безформена, воняща пихтия и се разпаднало по пода на кръчмата, върху пресата за грозде, каците и бъчвите, та се наложило нона Лукрица да излее в морето триста литра вмирисано вино. И въпреки че всичко казано беше без съмнение вярно, все пак Бепо Португалов си остана запомнен като смахнатия чешит, който в редките си мигове на просветление успяваше да измисли най-сложните и най-остроумни дяволии.

***

Ето, това е цялата истина за човека, когото животът натика в челюстите на акулата, за да научи защо лъжата е по-добра от истината и по-привлекателна от нея дори когато истината е по-невероятна, или за разлика от лъжата, напълно невъзможна. На живота на Бепо Португалов, чието житие-битие до този ден можело да се побере в една консервена кутия от сардини, въпросната лъжа придала смисъл, какъвто никога, нито една истина не би успяла да придаде, дори ако истината на свещеника беше единствената и Исус беше изкупил на кръста и Беповата лъжа.

В края на краищата повече от всичко Бепо се страхуваше, че там, в ония води го чака и звярът, който беше убил със собствените си ръце и чиято величествена смърт беше продал за една почерпка, затова по-скъп му беше тукашният незначителен, пресолен и мръсен животец, в който с една-единствена лъжа можеше чудесно да се живее.

Ще се съгласите, че има хора, убивали с нож и жив човек, та камо ли обикновена синя акула, но трябва да признаете – няма друг, способен да измисли такава дяволия и часове наред да чака скрит на плиткото със сто и двадесет килограмов труп на акула под мишница, и то само и само да устрои незабравимо зрелище за охранените туристи, готините словенки и приятелите на масата в Народното читалище, както според легендата преди тридесет години бе направил прочутият шмекер Бепо, братовчедът на покойния Никота, синът на Пепе и внукът на Португалеца, оня по-малкият, леко гламавият, с дълбокия белег под лявото око.

ВНОС НА ЖЕНСКО МЕСО ОТ АЛБАНИЯ

Обажда ми се преди време в два след полунощ Кожо да ми разкаже един виц. Има тоя навик, звъни от кръчмата посред нощ в глуха доба да ми разкаже някой виц.

Та, Любо от Босанско Грахово се оженил за Едмонда от албанската Шкодра и след сватбата седнал да пресметне разходите. Три пъти проверявал сметките, събирал и изваждал колонките с цифри и накрая повикал младоженката: „Еба си, жено, рекъл, събрах разходите от пътуването ми в Албания и връщането ни в Грахово, после харчовете по сватбата – ядене, пиене, музика и настаняване на твойта рода, след туй сравних всичко със сватбените подаръци и чеиза.“ „Е и?”, погледнала го въпросително новата му жена. „И нищо“, отвърнал потиснато Любо. „Излиза, че сме се оженили с тебе по любов.”

Тъй се оказало по сметките на Любо, а тъй излиза и от обясненията на феноменолози, социолози, политолози и разните му други логолози. Обезлюденото и опустошено Босанско Грахово, чели сте за това[6], в приватизацията, последвала войната, остана съвсем без нищо – изчезнаха дървообработващата промишленост, изчезна обувната фабрика, изчезнаха и средното училище, и банката, и аптеката, и поликлиниката, и ветеринарната лечебница, изчезнаха диско клубовете и футболните клубове, изчезна в Грахово всичко, а най-накрая взеха, че изчезнаха и… жените.

В целия град не остана жена за цяр, а ако все пак на улицата се мернеше някоя, то тя беше или нечия родна майка, или вече омъжена, или пък от прословутото Дружество на граховските гражданки, дето учи почтените жени как да подхванат собствен бизнес без мъже. Градът, да ме прощава Господ, заприлича на гей парад, в Грахово имаше повече хървати, отколкото жени, а женска челяд се намираше по-малко, отколкото във Ватикана. Какво да ви разправям повече, такава липса на жени настана, че преди месец-два, щом се разчу, че от Белград в Грахово пристига цирк с брадати жени, всички тукашни ергени се втурнаха натам. „В тая оскъдица вземай каквото ти дават“, говореха потентните граховци, та накрая настана голяма патаклама, като се разбра, че всъщност от Белград е пристигнал Негово светейшество сръбският патриарх Иреней със своята архиерейска свита за тържествената литургия по повод празника на града Събор на сръбските светители.

И тогава общинските власти се досетиха. Вярно, че идеята им не беше нито иновативна, нито революционна, но пък беше спасителна – внос на жени. Напълно в каноните на либералната икономика и законите на свободния пазар. В края на краищата при капитализма няма голяма разлика между свинско и женско месо: някъде свинското е в излишък, другаде няма женско дори колкото за върха на ножа, тъй че пазарът регулира липсите.

Преди две години например в село Подхум близо до Ливно, на по-малко от час път от Грахово, собственикът на местната кръчма подхвана бизнеса с внос на женско месо от Белорусия. И добре му потръгна: опитният предприемач задоми в Подхум единадесет млади, едри белорускини. Някоя и друга година по-рано, да речем, сръбският държавен секретар в Министерството на труда и социалната политика Желко Василевич гръмко оповести държавен проект за внос на двеста и петдесет хиляди моми от Камбоджа, Виетнам и Бирма като единствено решение за предвиждания отрицателен демографски прираст, свързан с двеста и петдесетте хиляди сръбски ергени.

Дявол знае какво се случило с контингента от Индокитай, обаче нито една камбоджанка или бирманка не пристигна в Сърбия. „Или ме жени, или тамбура ми купи, в нещо трябва аз да блъскам”, пееха тогава младоженците из опустелите сръбски села, но твърде скоро разочаровано установиха, че новите жени идват от Виетнам. Разправят, че по-късно взели да се оплакват „В нещо трябва аз да блъскам, ама ако ще е „мейд ин Виетнам”, предпочитам топка „Найк”. Според някои проблемът бил в лошото качество на младоженките от Индокитай, докато други твърдяха, че там просто нямало достатъчно жени за сръбския пазар. Оказа се, че вторите са прави, тъй като нещата потръгнаха едва когато предприемачите избраха нов производител: разчу се, че в Украйна имали същия проблем, само че там не достигали… младоженци.

Впрочем и това не беше нещо ново. Едно десет години преди сърбите хърватите вече бяха открили богатия украински пазар, откри го по-точно известният хърватски демограф и епидемиолог дон Анто Бакович[7], видял спасение от „бялата чума“ във вноса на жени от Украйна. И там нещата потръгнаха, беше създадена агенцията „Цръвено йедро”[8] и тъкмо бе осъществен вносът на пет-шест украинки, когато хърватското правителство – сигурно за да защити родните производители – въведе визи за Украйна.

Та както виждаме, бизнесът с вноса на невести не е нито нов, нито революционен, тъй че граховската история нямаше да е кой знае колко интересна, ако тамошните общински власти не бяха тръгнали да търсят булки за своите млади женихи не в Украйна или в Белорусия, нито дори в Индокитай, а в… Албания!

Как стана тъй и откъде накъде почтеният сърбин ще взема албанка, един Господ знае. Има две версии по въпроса. Някои твърдят, че се стигнало до въпросното недоразумение, след като прекупвачите почнали да преговорят за цената – „десетачка за тебе, ама и десетачка за мене”, та тук десетачка, там десетачка и накрая… албанка – обаче съществуват и други теории. „Нашите момичета не щат да живеят на село, няма кого да доведем, не щат крави, не щат овце. Пък ние трябва да останем тука. И щом нашенките не щат, значи минаваме нататък. Няма значение нация, вяра, щом нашите сръбкини не щат, продължаваме нататък. Искам да си намеря истинска стопанка за себе си, за дома си, да ме гледа и да създаваме семейство“, обяснява на журналистите един бъдещ албански зет от село Облай, недалеч от Грахово.

И тъй тръгна от Грахово сърцераздирателната история за сръбско-албанската любов. Няма нация, няма вяра, само любов. Добре де, може би не точно само любов, а по-скоро крави, овце и създаване на семейство, но вероятно и любовта ще дойде. А пък да не би в тази внезапна любов да се премине границата – защото на влюбения, както знаем, му хрумват какви ли не щуротии – било решено на общинско събрание, по предложение на председателя Душко Купрешанин, на нетърпеливите граховски женихи да бъдат доведени само албанки католички.

Накратко – вече разбрахте – няма нация, няма вяра, само да е християнка и да пази Господ, да не е мюсюлманка.

Тъй се оказа, че от Грахово освен вестта за сръбско-албанската любов, плъзна и трогателната история за православно-католическата любов. И дори нещо повече, за православно-католическия брак. Ами младоженките? В цялата работа тях и бездруго не ги питат много-много. Ще събере горката невеста своята албанска дивотия, нация и вяра, пък ще ги сравни с дивотията, нацията и вярата на бъдещия си мъж.
И ще се окаже, че се е омъжила по любов.

ПРЕДРАГ ЛУЦИЧ

Предраг Луцич (1964) е роден и живее в Сплит. Завършва теа­трална и радиорежисура в Белград. Съосновател и редактор на сатирично-политическия седмичник „Ферал Трибюн“. От 2009 г. е колумнист в „Нови лист“, Риека. Автор на книги със сатира и лирика, сред които „Любовниците от Верона“ (2007), „Луна над Сплит“ (2012), „Гусли в мъглата“ (2013). Поме­стените тук стихотворения са от книгата „Луна над Сплит“. Тази стихосбирка, в която преобла­дават меланхоличните тонове, може да приемем като пътеводител за изтънчени гости на Сплит, които не искат да обикалят града, да разглеждат неговите забележителности и да купуват сувени­ри, а да вникнат в душата му, да опознаят неговата неофициална история. Главни герои в лиричния разказ на Луцич са някогашните сплитски чудаци, за които се носят легенди и заради които градът на Диоклециан е толкова особен. Основната тематична линия, която следва Луцич в тази книга, проличава и в текстовете, посветени на старинния квартал „Вели Варош“ – доброто, хубавото и позитивното по правило принадлежат на миналото.
ХП

Превод: Христо Попов

Splitting image

Рушейки той града изгражда
В самото му рушене е
Неговата дълготрайност

Рушейки той града изгражда
Никога доизграден
Никога доразрушен

Рушейки той града изгражда
Наречен град от Тукидид
Градът
Повтаря
Това са хората
Хората са градът
А не стените

Рушейки той града изгражда
За хора развалини

Улица „Юлий Непот“

Хвали се
Екскурзоводът

Тук погубихме
Последния римски император
И от поражението на Империята
Направихме Империя на поражението

Северният прозорец

От пръв поглед
Тук виждаш малко Рим
Вън от себе си
И малко Венеция
Вън от себе си

Къде е тук славянското
Би искала да видиш
Нас има ли ни поне малко
Вън от нас

Там виждаш
Онзи открехнат прозорец
През северната продънена стена
Отпред аспарагуси в саксия
И ръждясала сушилка

Е виждаш
Този наглед безсмислен прозорец
Служи да се види навреме
Кога към Вратата златна[9]
Новите варвари ще се втурнат
И да ги питаме
Къде са били досега
Как са пътували
Да им кажем кое къде се намира
Главният кран
Разпределителната кутия
Газта

Тогава и ние да идем някъде
Където вън от себе си се отива
Да си починем
От нашето варварство
От нашето благородство
От нас

[1] Рива (итал.) – бряг, в далматинските градове обикнато място край морето и кея, най-често зона за срещи и разходки. – Б. пр.
[2] Местна разновидност на италианската игра на карти брискола. – Б. пр.
[3]  Местна мярка за тегло, 1 квинтал = 100 кг. – Б. пр.
[4] Играта на думи в хърватския е между psina със значение на номер, дяволия и morski pas – названието за акула. – Б. пр.
[5] Празникът на св. Катарина в Далмация се празнува на 25.11. и се свързва с идването на зимата и снега по тези места. – Б. пр.
[6] Има се предвид военната операция „Буря“, извършена от Хърватия през лятото на 1995 г., с която се прекратява съществуването на самопровъзгласилата се Република Сръбска Краина (1991-1995), избити са и най-вече са прогонени от тези места близо 200 000 сърби. – Б. пр.
[7] Иронична забележка към хърватския католически свещеник и богослов Анто Бакович, основал сдруженията „Хърватско популационно движение“ и „Едно дете повече“. – Б. пр.
[8] „Червено платно“ – действаща агенция за запознанства на територията на Хърватия, създадена през 2005 г. – Б. пр.
[9] Златната врата – главната врата на двореца на Диоклециан в Сплит, намираща се на северната му стена. – Б. пр.