Георги Каприев: Да тръгнем от началото! От 1991 година. Как започна всичко? Какво стана тогава?

Милен Миланов: 23-ти май 1991 година. Тогава всички театри празнувахме в НДК  настъпващия 24 май.  Няколко човека от нашия театър, чиито имена трябва да съобщя: Георги Новаков, Мимоза Базова, Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Мариана Димитрова, Мирослав Косев, Атанас Атанасов, моя милост, се събрахме и решихме, че ще направим две неща. За първи път ще открием рулетка с парични залагания. Наистина, цяла вечер се игра рулетка, идваха и залагаха. Двамата с Миро Косев бяхме крупиетата, от което хванахме дископатия, и спечелихме за „Аскеер“ 36 лева. Другото беше, че ще връчваме награди като Оскарите. Жоро Новаков измисли името „Аскеер“. Кратък неологизъм, с шеговита, жаргонна препратка към Военния театър, а тогава все още бяхме и под шапката на Министерство на отбраната. Със съюзни средства, аз бях съю­зен председател, поръчахме и ни изработиха осем статуетки, защото категориите бяха осем, плюс едно копие, което остана в архив. Ето го тук –  стои, това птиченце, от което се излюпва едно яйчице. Това е първият „Аскеер“, „Аскеер ’91“.

Между другото, тъй като Театърът на армията разполагаше с миникамера „Sony“, започнахме да подготвяме и клиповете за наградните категории. Ивайло Христов, който снимаше, дойде, така, уплашен и каза: „Абе, тези се вземат страшно на сериозно! Да не направим някой грях!“ Защото първоначално смятах­ме това да е пò отгоре-отгоре. Но ние също се взехме на сериозно, т. е. бяхме много справедливи. Успехът се оказа грандиозен. Мисля, че беше в зала 7 на НДК. Всеки от театрите разполагаше с някаква зала, но другите се изпразниха и всички бяха при нас. Така започна. Първият „Аскеер“. Още от следващата година обаче започнахме да връчваме статуетката на рицаря Аскеер, дело на Георги Чапкънов – Чапа.

Много пъти съм разказвал, че практически твор­ците като Славка Славова, които бяха номинирани, придадоха извънредна важност на случващото се. Тоест ние отидохме при колегите на шега, а се оказа, че срещаме неистово желание за внимание. И тези първи осем награди се превърнаха в събитие за теат­ралното съсловие. Колегите започнаха да настояват да продължим.

Вторият „Аскеер“, от 1992 г. – вече беше тук, в нашия театър, – е паметен с не едно и две неща. Ще се опитам да изредя най-главното. Първо, приехме създадените от мен Устав (Статут) и Правила за дейността на организацията, сформирахме Управителен и Надзорен съвет и регистрирахме Фондация „А`Аскеер“. Определихме наградните категории да са вече не 8, а 11: 10 спектаклови категории и една за цялостно творчество. Второ, за първи път заснех­ме празничната церемония, която след седмица се излъчи по БНТ. И за първи път връчвахме огромната за онова време премия от по 1000 дойче марки, равняваща се на близо годишна заплата, благодарение на Аси Вълканов, тогавашен директор на „Сомат“, и на предприемача Вили Бец-баща, светла им памет, които дариха на фондацията 21 000 марки. Покрих­ме и разходите за галаспектакъла, филма и всичко останало. Първи носител на голямата награда в НДК бе Славка Славова, а на наша сцена – Леон Даниел. Получи се небивал, триумфален акт за театралното и културното съсловие, импозантен, величествен.

Защо решихме да създадем тази церемония? Решихме да я създадем, защото човекът, занимаващ се с изкуство, по онова време изведнъж разбра, че ще бъде дълго време на ръба на оцеляването. Той дори вече не оцеляваше. Бяха минали година и половина след промените, страшно мизерни, мъчителни и безпросветни за духовния човек. Нищетата насочи интереса на обществото към политици, към богати хора… Културата, изкуството, не само театърът, станаха непрестижни. Появи се самосъзнанието, че сме в дъното на класацията на обществените ценности.

И тогава решихме да има една празнична церемония, която да казва: „Всички трябва да бъдат облечени официално, блестящо. Това е нашата вечер“. Една вечер, в която „Аскеер“ превърна хората на театъра и духовността в център на вниманието. Тогава всички, включително политици и бизнесмени, погледнаха към нас иначе. Оказа се, че у всекиго стои по някакъв начин един усет, който е бил налице вероятно още в пещерите. Някой може би не е бил добър ловец и е бил за изхвърляне, та и за убиване, обаче е драскал добре по стените на пещерата. Красиви неща е правил. И вероятно затова са започнали да го обичат. Да му прощават, да става важен. И ние така, в онези  късни „пещерни“ времена, започнахме да рисуваме с цветни креди наново.

Нямахме абсолютно никакъв опит, не само собствен, но и пред очи – нито добър, нито лош. Ние бяхме абсолютно недържавна, неправителствена и съвсем нова структура. Бяхме просто организация на хора, водени от общ усет и воля. С Йоско Сърчаджиев бях­ме наскоро в една телевизия и той: „Милене, помниш ли колко се карахме тогава?“. Много се карахме. Но се карахме за другите, а не за себе си. Защо харесвам това, така ли да бъде, иначе ли да стане… Това е смислен, красив спор, спорът, който обичам.

Тези неща останаха в по-голямата си част и досега, защото „Аскеер“ е създаден с органично пред­определена динамика. Доколкото членовете на фондацията са артисти на творчески щат в Театъра на армията, тя върви с времето и подлежи на практически непрекъснато обновяване. Ако се погледне списъкът, ще се види, че учредителите сме вече 1/3, ако ли не и по-малко, от сегашния състав на „А’Аскеер“. Състоянието на нещата отразява и духа на времето – и обратното.

Георги Каприев: Искам да се върнем за още малко към началото. Сигурно това е бил мотивът първоначално: че театралното съсловие и изобщо изкуството в онези години губи значимост, или поне социална значимост. Такава, каквато то като че ли е имало преди това. Мисля, че началото на 90-те години, не само по отношение на изкуствата, беше време на разпад на ценности, каквито и да са били те преди това. Сега ще се опитам да напомня две неща, с които театърът е бил значим…

Милен Миланов: Не, нямаше разпад на ценности. Убеден съм, а вероятно и ти, както и всички, които създаваме духовни ценности по дефиниция. Беше разпад на оценъчната система. Обществото разруши оценъчната си система. И не само обществото, а и индивидът. По необходимост…

Георги Каприев: И все пак. Театърът имаше, така да се каже, значимост с главни букви, поне през 70-те и 80-те години, на които съм бил свидетел. Едната страна на тази значимост беше официалната, или, ако щеш, официозната. Няма да я коментирам. Тя е ясна, тя беше диктувана чрез натиск от една политическа идеология, която се оттече. Но театърът имаше и една друга социална значимост, която пък вървеше срещу идеологическата задача. През няколко десетилетия театърът, изглежда, се оказваше най-ефективното място, от което може да се говори политически честно. Даже, нека да го кажем, политически дръзко. Театърът имаше и тази функция, колкото това да не се харесваше на официалната идеология. А хората отиваха в театъра не на последно място за това, за да могат, разбира се, през чужди текстове и през условността на постановката, да чуят неща, които няма къде другаде да чуят в тази затворена, блокирана културна система. Мисля, че това тъкмо се разпадна в началото на т.нар. преход. И то беше естествено. Нещата започнаха да се говорят открито, започнаха да излизат в медиите. Тази функция на театъра, тази негова значимост, му беше отнета. Заговори ли се за разколебаване на ценности, това безспорно трябва да се взима предвид. Важността, социалната валидност на театрала до голяма степен бе разколебана и заради това, защото обществото вече не припознаваше една негова функция, която той изпълняваше в продължение на две, три, или повече десетилетия. Тогава сферата на значимост на театъра започна да се гради наново. „Аскеер“ се включи в този градеж и свърши огромна работа в това отношение. Отказът от пряката политическа функция, от една страна, и построяването на нещо друго, на вече иманентни теа­трални ценности.

Милен Миланов: „Аскеер“ изпълнява през тези години точно функцията, която преди промените изпълняваше театърът въобще, като институция – функцията „извън идеологическата задача“, за която говориш. Театърът – особено Военният театър с Леон Даниел, Асен Шопов, Крикор Азарян, Иван Добчев, Красимир Спасов – беше мястото в обществения живот на „дързостта“ и „подразбирането“. Как? Като изричаш категорично, с натиск, със средствата на новаторската си естетика и проблематика послания, които официално не се казват, които е забранено да се артикулират, които не смеят да се заявят поради цензура, а и поради автоцензура също така. Толкова постановки в Театъра на армията са бивали цензурирани, поставяни под режим или сваляни от сцена, а създателите им низвергвани. Така че „Аскеер“ се придържа към нещо, което и за 25 години не е нарушавал. Наши гости може да са го нарушавали, но „Аскеер“ не. Става дума за нещо, което също е по подразбиране и се радвам, че го споменаваш. Фактът, че ние за четвърт век, при всички церемонии, никога не сме се занимавали целенасочено със злободневност, с политика, с икономика, също е вид – как се казваше на немски „буря и натиск“ – Sturm und Drang. Само че такъв като на Махатма Ганди, т.е. мек. Ние упражняваме съвсем съзнателно този натиск. Целим и мисля, че успяваме да изразим следното: Вие не ни забелязвате, вие не ни обръщате внимание, имате това право; ние също не ви забелязваме, не ви обръщаме внимание, ние също имаме своето право. Разбира се, че на галаспектаклите ни в навечерието на 24 май идват да почетат празника заедно с всички нас президенти, председатели на Народното събрание, министър-председатели, министри, но не ги каним заради нещо друго, а защото мисията на „Аскеер“ е да изведе от нищото твореца, създателя на духовни ценности и да го заяви пред обществото. И не „от нищото“, защото сам той е нищо. Той е важен, той е значим. Но обществото не се интересува от него и неговата значимост. Трябва да се знае, че 1991 г. беше началото на разрухата на българската култура въобще, на системата на българската културност. Държавната система, обществено-устройствената система, която поддържа и изгражда културността, бе започнала да изчезва. Бе започнала да се разрушава с най-мощния лост: чрез бюджета. И, второ, чрез кадровата политика. Оказа се, че системата на културата е много крехка. Не знам в другите страни как е, но в България тя се оказа твърде неустойчива. Не знам колко време се е създавала тази система, но видях, че рухна за по-малко от година. Мисля, че за по-малко от година всички ние започнахме да разбираме, че вече не сме първо качество граждани, въобще не сме от насъщна значимост. Това бяха години, в които, не става въпрос, че народонаселението и държавата започнаха да ни броят втора ръка, ние самите започнахме да се усещаме декласирани. Така че, когато ние  показваме творците чрез „Аскеер“, тогава, поради много високата му публичност, а „Аскеер“ има изключително висока публичност, участие на телевизии, радиопрограми, печатни и електронни медии и пр., ние показваме, че тези хора са обществено значими, обществено важими. Важни за управляващите, важни за икономическите сили и т.н. Но никога не сме заявявали тази важимост през призмата на политическия, икономическия или социалния коментар. Коментираме само художеството. Което впрочем иманентно ги съдържа. И заявяваме етическа позиция. Казано метафорично, това е нашата градина с кринове, които полагаме като в храм вед­но с нашите страсти, страдания, любов, копнежи и нашата устременост.

Георги Каприев: И така, политика на „Аскеер“ е структурирането на една самостоятелна социална йерархия извън другите легитимни социални йерар­хии или успоредно с тях, но несъвпадаща с тях и не обслужваща ги. Социалната йерархия на художествената креативност, йерархията, изграждана от ценностите на изкуството и на духовното, в която à propos се включва и театралното изкуство.

Милен Миланов: Да. Да е видял някой на нашата сцена министър ­или бизнесмен да връчва награда на актьор? Не. Това е, защото природата на нашата наг­рада е вътрешноприсъщо, иманентно изявяване на съсловието. „Аскеер“ дава знак как съсловието самò излъчва приносите, йерархизира своите постижения и ги споделя. Тук нямат място външни фактори, защото сме тези, които разбират. Хора, проявяващи компетенцията – а и честността, дързостта – да кажат кое е доброто в нашата професия. Друг няма допуск. В атомната централа няма допуск агрономът, както и атомният инженер няма работа на полето. Нали така?

Георги Каприев: Така, така. Впрочем тази функция едва ли е била рефлектирана при първите или даже при вторите награди от самите основатели. Или още тогава го е имало като идеология?

Милен Миланов: Имаше го. Може би първата година – не. Но втората и оттам нататък – да. Това си беше абсолютна очевидност.

Георги Каприев: А то се усети и от лаика (по това време аз бях съвсем външен зрител на „Аскеер“-ите) по това, че театрите започнаха да изписват на афишите за своите постановки „носител на „Аскеер“ или дори „номиниран за „Аскеер“. Което започна да се случва някъде, ако не се лъжа, още през 1993. През 1994 категорично беше налице.

Милен Миланов: Щом така го помниш… Между другото, любопитен факт. Първият плакат на „Аскеер“ представлява един циклостилен отпечатък. Първият, който е не за ’91, а за ’92 година. А 1992 нали си спомняш каква беше? Какво беше политическото напрежение? Как ти звучи, че през 1992 на този плакат стоят не като спомоществователи, а като приветстващи идеята в. „Дума“ и в. „Демокрация“?

Георги Каприев: Добре ми звучи.

Милен Миланов: Аз не знам дали някъде са се появявали „Дума“ и „Демокрация“ заедно, но това се случи през ’92 година. На този плакат те стоят заедно на едно общо място.

Георги Каприев: Още малко по предната тема: значи отвън идва провъзгласяването на „Аскеер“ за институция? „Отвън“ означава: от театрите, от съсловието, от гилдията, но във всеки случай не от самата академия. Няма начин това да не е довело до промени. Или?

Милен Миланов: Да, доведе до промени. И хубавото е, че промените, които сме правили, винаги са били продиктувани по някакъв начин отвън, от съсловната общност. Първоначално, според нашия статут за присъждане на наградите, на разглеждане подлежаха само столичните спектакли, тъй като членовете на академията сме и активно играещи, не сме в състояние да излъчим комисия и да пътуваме. Всички изпитвахме и финансовата криза. И казахме: „Ние можем да гледаме спектаклите само на столичните театри“. Това беше и ’91, и ’92, и ’93. През 1994 г., под влияние на колеги от извънстоличните трупи, за първи път включихме в номинации и представления, гостуващи на софийска сцена.

Дори след разширяването на „Аскеер“ преди седем години, когато създадохме жури от 28 творци за спектакловите категории и преобладаващата част са колеги, работещи не в Театъра на армията, но без изключение активно ангажирани, водещи артисти, това решение остана валидно. За да има равнопоставеност, се запазва положението: спектакли, гостували на софийски сцени. Не се влияем, когато някой – директор, режисьор, актьор – ни препоръчва нещо или издига нечия кандидатура. Включването на извънстолични спектакли е една от съществените промени.

Георги Каприев: Разбира се, това е от ограниченията, които…

Милен Миланов: Това не е ограничение.

Георги Каприев: Е, в последна сметка театралният директор решава кой спектакъл да отиде до София и кой не.

Милен Миланов: Директорът е заинтересован добрият му спектакъл да бъде забелязан. Но преди всичко програмата на извънстоличните театри предвижда гастроли в София. Това е в длъжността на всяка театрална политика.

Георги Каприев: Обяснявам моята хипотеза. Да предположим, един спектакъл не се е получил кой знае колко добър. Но някой актьор в него, или да речем сценографът е на страхотно ниво. Това обаче не може да бъде индикирано от „Аскеер“-ите.

Милен Миланов: Не е вярно.

Георги Каприев: Защото?

Милен Миланов: Българското театрално пространство, така или иначе, е компактно. То е обозримо. Ние сме неколкостотин човека, занимаващи се с театър, изключително комуникативни помежду си. Всеки сезон членовете на фондацията гледат около сто спектакъла. Няма постижение, за което да не се знае. Правили сме и изключение, когато представлението не можеше да се пренесе на софийска сцена: „Бастард“ на Явор Гърдев беше създадено да се играе в уникалната среда (не сцена) на варненската изба „Димят“. Група от фондацията отпътувахме и го гледахме там, а „Бастард“ бе отличен с три Аскеера. Поради специфични причини сме посещавали и други нестолични театри. Възможно е да сме допускали отделна непрецизност; отделни неточности могат някак си да се преглътнат, в сравнение с това да заложиш в статута метод на грешка.

„Аскеер“ не е критическа награда. Тя, естествено, упражнява оценъчни критерии, по които се присъжда. Но е инсайдърска (вътрешноприсъща) изява – правещите театър оценяват направилите театър. Нашата награда е дълбоко разбираща. Разбираща процеса не само в частта му „защо се е получило“, а и в частта „защо не се е получило“. Всички ние живеем в този процес. За всяка от 12-те категории гласуват не само актьори, а и режисьори, театроведи, драматурзи, сценографи, музиканти, такава е философията. Получава се обща, цялостна картина на разбирането, както е присъщо за изкуството театър въобще. Множествеността от вписващи се във всяка номинация творчески гласове – доколкото театърът по естество е синкретично изкуство – прави нашата позиция уникална и, по определение, в заложбата си честна. А оттам нататък… ние гледаме и като зрители. Номинирането е резултат от компактна обща оценка, която не е таблична, а множествената оценка на определени индивидуалности.

Георги Каприев: Избягва се следователно специализацията в ограничаващите, в препариращите ѝ аспекти. И бидейки носител на програма с такъв характер, „Аскеер“ се усеща институция някъде към средата на 90-те години?

Милен Миланов: Не, „Аскеер“ не се… Започнаха да ни признават, че сме институция. Не сме работили за това. Макар, формално погледнато, с регистрирането на фондацията още през ’92 година, ние юридически се институционализирахме.

Георги Каприев: Институцията във всеки случай е структура и механизъм за задаването на даден тип социален ред и поведенчески модели в определена общност. Тя е система от правила, чрез които се придава валидност на определени норми за тази общност, тя полага критерии и структурни перспективи. Независимо дали искате да го признаете или не, по отношение на театъра в България „Аскеер“ е институция. И това беше отчетено от самата социална структура, по моя преценка, около средата на 90-те години. Пак според мен този факт доведе до поне два типа експанзии от една страна, а заедно с това и до осъзнаването на необходимостта от определени самоограничения. В хронологичен порядък, първото сериозно разширение дойде с учредяването на наградата за съвременна българска драматургия през 2004 г. Там, според мен, се получи един сериозен пробив в самата схема на „Аскеер“ със създаването на журито, което оценява в тази категория.

Милен Миланов: Не мисля, че се получи пробив в схемата. Получи се логично продължение. „Аскеер“ оценява българския театър. Ние през тези 14 години, преди да създадем наградната категория „Съвременна българска драматургия“, може би не намирахме достатъчно основания, точния модел, време и сили да се занимаваме с българската драматургия. Няма да крия, че самият аз получавах всеки сезон около десетина текстове от активно пишещи драматурзи, търсещи съдействие пред директори на театри и режисьори да бъдат поставени на сцена… Преди единайсет години прецених, че ситуацията в националния ни театър е достатъчно назряла, за да допуска на сцена в по-значителен обем нови текстове от български автори, стига делото им да бъде поощрявано и оценявано. По аналогичен модел – хората на писменото слово да оценяват хората на написаното и поставено на сцена слово. Изпитах щастието и дълбока удовлетвореност да привлека толкова видни и ярки „хора на перото“ – предимно от личния ми духовен периметър, споделящи „философията „Аскеер“; между тях бе и ти, за което и сега ти благодаря, – които изградиха Учредителното жури на категорията „Съвременна българска драматургия“. Преобладаващата част в това жури са драматурзите. То включва обаче и забележителни театроведи, и режисьори, на челно място присъства  вашата специална група, състояща се от академични културолози и творци с приносно отношение към театралното изкуство, които могат да оценяват от присъщ, специфичен ракурс драматургичния факт – през неговото езиково, литературно, историческо, философско осмисляне. Моделът, по който действат и другите журита. Ние тогава създадохме модела, позволяващ оптимизиране на процедурата. Престижът на една награда, така или иначе, се определя от това кой ти я присъжда. Това е едното. А за да бъдеш справедлив, за да можеш да се проявиш като справедлив, не е достатъчно да бъдеш справедлив, а преди всичко би трябвало да бъдеш поставен в положение, в което справедливостта да се проявява лесно, да бъде заложена в процедурата.

Георги Каприев: Абсолютно калкулируема, съвършено обективна награда в този свят просто няма и няма да има…

Милен Миланов: Да, разбира се. То няма и съвършенство, но стремежът към съвършенство нали стои?

Георги Каприев: Е, така е. В сферата на културата в широкия смисъл на думата няма и не може да има абсолютно обективни критерии. Факт е, че „Аскеер“ се опитва чрез формулата на по-широките журита да търси максимално възможната обективност. И аз даже мисля, че с изключение на изключенията това се постига. Едно по-голямо жури изявява тази по-гарантирана справедливост, то по-успешно изрязва очевидно слабото, отделя го от читавото. Голямото жури е обаче сякаш и пред риска да не може да отчете някакви особено авангардни върхови постижения.

Милен Миланов: Това е илюзия. Нека вземем за пример единайсетгодишната история на наградата за драматургия, отбелязала поне две неща, които са емблематични. Още през третия си сезон журито присъди „Аскеер“ за съвременна българска драматургия за пиеса от български автор – Димитър Динев, поставена не на родна сцена, а във Виена, и повдигна дебата за границите на българската култура, остро актуален, изключително важен дебат. А през 2008 г. то отличи с „Аскеер“ автор за първата му пиеса – Яна Борисова. Ако ще се питаме дали моделът на широкото жури може да реагира успешно на, да ги наречем така, извънредните ситуации, това са два, много категорични примера. Изказах причината, поради която държа на този модел. Държа на него и защото моделът на голямото жури елиминира не просто българския, а и общочовешки нагон към сдружаване по интереси. Неминуемо съществува такова. Но в голямото жури биха се появили няколко сдружавания по интереси и те взаимно се елиминират. И започват да натежават независими гласове. А има и нещо друго. Тъй като в журитата всички са професионалисти, вътрешноприсъщността на членовете играе роля, професионалното самолюбие не ти дава възможност да бъркаш преднамерено, колкото и да си пристрастен. Големите журита дават възможност не само да се действа – да се обсъжда, да се говори, но и да се мисли достатъчно дълго. Те оставят време за спокойно мислене, чийто резултат е правилното решение. Затова не вярвам на комисии, вярвам на журита.

Георги Каприев: Междувременно се разшириха и другите журита. Доколкото разбирам, общо около сто човека са ангажирани с работата по оценяването.

Милен Миланов: Практически да. Това е безценен капитал на фондацията. Над 40 колеги определят наградата за цялостно творчество и специалните награди, както преди пет години се появи случаят със специалната награда на Крикор Азарян за трилогията „Чехов“. Това са членовете на фондация  „А’Аскеер“. Освен това има две журита по 28 твор­ци. Едното е за съвременната българска драматургия, другото е за спектакловите категории. Преди седем години предприехме тази радикална промяна. Направихме я като жест към съсловието. Ти досега на няколко пъти спомена думата „институция“ във връзка с „Аскеер“. При положение, че „Аскеер“ е станал важен за съсловието, то трябва да има правото да работи за себе си.

Ние можехме да не разширяваме модела. Това нямаше да наруши постигнатия авторитет и престиж. Жестът, този дарствен жест, който отправихме към съсловието, не е жест на „ние ви подаряваме нещо“. Дарствен е, защото справедливостта, честността, честта са основни ценностни – аксиологични – категории на „Аскеер“ и на сериозния творец. Присъждайте я и вие, защото знаете колко е важно това да се изявява и заявява, защото разбирате, че е ваша награда. Ваша. Разбира се, новото жури също е мобилно. В зависимост от заетостта на колегите, преценката на фондацията. Но вече журирането – аналогично на това за драматургия – очертава модел, годен да действа в широкосъсловен обхват. Резултатите за тези години в цифри само в спектакловите категории са следните. 51 театри и други продуциращи субекти са били номинирани в различните спектаклови категории, като 32 от тях са получавали наградата „Аскеер“. За изминалия четвърт век 395 спектакъла са дали основание за излъчване на номинации. 329 творци са били номинирани в различните категории, а 182 са лауреатите на наградата „Аскеер“.

Георги Каприев: Забележително! Оттук искам да тръгнем към говорене за така наречената, така наричаната от мен, експанзия на „Аскеер“-ите. Движението към драматургията, т.е. към оценяването на драматургията беше един такъв ход. Втори такъв ход, вътре в тази награда, беше споменатото вече движение към българска култура извън, как да кажа, държавните граници. Имам предвид номинирането на нови български текстове, поставени премиерно в чужбина, и даже награждаването на пиесата на Димитър Динев.

Милен Миланов: Стойностна тема. Ето още малко статистика. Общо разгледаните и оценени до момента от драматургичното жури заглавия са 189. Между тях – и пиеси от автори от т. нар. емигрантска вълна: Захари Карабашлиев („Аскеер 2009“, номинация за „Аскеер 2010“), Румен Шомов (Гент, Белгия), Майя Праматарова (Бостън, САЩ), да добавим, че Димитър Динев освен за „Кожа и небе“ („Аскеер 2007“) има още две номинации – за „Кьщата на съдията“ (2008) и за „Деликатно нещо е душата“ (2009), поставени също в Австрия, „Христос и Магдалена“(2010) от Кева Апостолова, с премиера в Ню Йорк, отново Захари Карабашлиев с „Лисабон“ (2012), Ню Йорк, същата година Петрана Златева има премиера в Оснабрюк, Германия, на пиесата си „Немузикален момент“, през 2013 г. Майя Праматарова отново в Ню Йорк поставя своята „Не минавай по моста“, а Иван Димитров има премиера на пиесата си „Очите на другите“ както в Народния театър „Иван Вазов“, също и в Ню Йорк. През 2014 г. Анна Петрова е с премиера във Виена на „Няма страшно“, а Орлин Дяков с пиесата си „Откога те чакам“ има премиера в Румъния и в Театър „Сава Огнянов“ – Русе. Тази година „Хористи“ от Николай Гундеров и Димитър Събев е поставена в Чехия, а Орлин Дяков отново е с премиера в Румъния на своята пиеса „46 крачки“.

Георги Каприев: Димитър Динев беше първият случай, който предизвика и съответния дебат. Хипотезата, че „Аскеер“ се стреми към някакъв тотален театрален империализъм, изобщо към културен империализъм и всеядство, се атакува обаче от поведението на самата академия, която си поставя и ограничения. Тя се отказва от определени предлагани и самопредлагащи се за оценяване зони.

Милен Миланов: Да, така е. И то не малко.

Георги Каприев: Интересуват ме мотивът и критерият.

Милен Миланов: Преди малко загатнах нещо, ще го повторя като отговор на сегашния въпрос. Да бъдеш справедлив по характер не значи, че в несправедлива конструкция можеш да проявиш справедливост. Някои от предложените ни проявления на театралното не сме приели по простата причина, че моделът „Аскеер“ не може да заработи достатъчно продуктивно при тях. Да речем: защо няма категория за „light-manager“, което е  художествено осветление, твърде актуално по света. Защо няма категория за постановка на танци и пластика в спектакъл. От много години се пита защо няма категория „оперативна критика“. Имаме такива предложения. В някои от случаите, да речем с лайт-мениджърите, в България има един-двама, дори не стигат за номинации в категория. Силно се надявам, че след като отмине икономическата криза и след като театрите започнат да се оборудват (а освен това е въпрос и на специализирано образование), ще се появят множество лайт-мениджъри,  работещи самостойно. Това се отнася и за пластичното оформление, макар там нещата да стоят значително по-оптимистично.

По-особен е въпросът с оперативната критика. Ще изкажа личното си мнение. „Аскеер“ се занимава с театралния продукт. С това, което е станало на сцената и има пряко отношение към създаването на сценичното произведение, каквото критиката няма как да упражнява – не е в предмета на дейността ѝ. Самата тя се занимава с един вид „вторична оценка“, в най-висшия смисъл на термина. И не е наша работа да се занимаваме с „третично“ оценяване, кой как е оценил нещата. Няма как да изградиш стройна логическа структура. Ще се появят и доста предубедености. Няма основа за достатъчна просветена независимост. Мисля, че театроведите – които изтъкват, че са индивидуалисти – сами трябва да създадат структурата на категорията „Критика“ в програмата на наградите „Аскеер“.

Георги Каприев: С това се докосваме до един огромен проблем на българския театър в момента. Това идва от отказа и даже още от самата интуиция, водеща към отказ от такава категория. Защото в една солидна, дълбока, многоизмерна театрална култура, каквато българската за съжаление все още не е, критиката, както оперативната, така и стратегическата, са елемент от спектакъла, защото те предизвикват дебата върху него. Те насочват този дебат, те го стимулират и този дебат е контекстът, в който самият спектакъл се възприема и живее. Те са неотнемаема част от живота на спектакъла и в този смисъл – елемент от създаването му.

Милен Миланов: Аз в никакъв случай не казвам, че българската критика, макар и в не такава значимост, не предизвиква дебат за доброто, или за лошото, който да буди зрителския интерес.

Георги Каприев: Аз пък мисля, че в сегашна България въобще е изчистен културният дебат. Няма го, което свидетелства за плиткост на културата, за липса на критична културна маса.

Милен Миланов: Няма културен дебат в България по простата причина, че няма достатъчно специализирани издания с отношение към ставащото, които и отгоре на това  да са високотиражни. И как тогава да се трупа критична маса отвъд тясно професионалните общества. Нали конгениалността трябва да се възбуди. Изкуството и културната критична маса си взаимодействат както зрител и актьор – когато публиката е добра, актьорът се вдъхновява, когато актьорът е блестящ, публиката е вдъхновена. А за да има шанс това да се получава, често българинът трябва системно и красиво да бъде убеждаван, че пространствата за култура са „обетована земя“, което е недостижимо без обща и стройна система. Вярвам, че и „Аскеер“ е упорит градител на наченките на такава система.

И нещо друго. Беше някъде 1992–1993 г., още в самото начало. От „Voice of America“,  тогава имаха българска редакция, ми се обадиха, впечатлени от „Аскеер“, и попитаха: „А вие кога ще започнете да присъждате награди, които са анти-„Аскеер“?“  Казах: Много бих искал това да стане скоро, но надали ще го направим по следната причина: „Златни малинки“ се присъждат в Америка. В Америка всеки рожден ден, имен ден или сватбено тържество, а понякога и разводите, се отбелязват с издигане на националния флаг. Хората имат чувство за национално достойнство и никаква „Златна малинка“ не би го нарушила. Мисията на „Аскеер“ е да създава, а не да руши самочувствие. „Аскеер“ е образувание, което се занимава да посочва доброто. За посочване на недобрите неща, за пренебрегване или обругаване на добрите има изключително много кандидати. Да са живи и здрави, пожелавам им и вкус, и поумняване, и всякакви добри неща да им се случат. Но не е наша работа.

Георги Каприев: Е, това пак е в посока на онова, което споменах преди малко за консенсусния дебат и по-скоро за неговата липса в тази култура. И то въобще не е проблем само на театъра. „Консенсусен дебат“ означава дебат в едни дефинирани от самата култура негови граници, в които е формиран консенсус относно ценностите, от чийто хоризонт дебатираме. Става дума за твърде дебел пласт култура, който ние за съжаление не сме натрупали. Това ми дава повод да питам: какви са предвидимите развития на „Аскеер“?

Милен Миланов: Най-предвидимото развитие след двайсет и петата година е движението към двайсет и шестата. Това е безспорното.

Аз не знам какви промени ще настъпят с „Аскеер“, нито знам кога. Знам, че за 25 години ние добре сме усещали какво да развиваме и какво да променим. И сме го усещали, защото „Аскеер“ има смисъл само ако има смисъл за тези, за които е предназначен. Не знам какво ще се появи, което безспорно да приобщим, или – много по-вярно казано – към което да  приобщим себе си. Много е лесно „Аскеер“ да стане метастазен, лесно можем да се разпрострем навсякъде. Практически няма сфера на изкуството, в която да не можем по някакъв начин да се намесим. И това би било ужасно. Безсмислено. Самомнително. Парвенюшко.

Чувството за полезност е важно ръководно чувство; полезността е равнозначна на морала. Трябва наистина да се ръководиш от това… Дай, Боже, да успяваме да поддържаме висок коефициент на полезно действие!

А от какво трябва да се пази организация като „Аскеер“? Трябва да се пази от общоприетия вкус. Трябва да се пази от лични пристрастия, защото личните пристрастия, така или иначе, са някакво перде на очите, на сетивата въобще. И третото нещо, от което трябва да се пази, е да се пази!  Как да го направи? Как ще го направи…

24 април 2015 г., Театър „Българска армия“

Разговорът е публикуван в сборника „Драматургия АСКЕЕР 2015“.