XXI век като въпрос

Страховете, свързани със света, в който живеем, се усилват. Оттук и всевъзможните въпроси, които всички днес си задаваме, както впрочем са го правили и поколения наред, много преди нас – в началото на Първата или Втората световна война, а и по-късно – в условията на „горещ мир” или „студена война”. Затова се реших на един своеобразен експеримент – да проектирам някои днешни страхове и тревоги върху тезиси от прочутото философско есе на чешкия мислител Ян Паточка „Войните на ХХ век и ХХ век като война”, излязло в самиздат през 1975 г. (виж българското издание: „Еретични есета за философия на историята, София, 1994 г., превод Валентин Траянов). Кой знае, може пък освобождението от някои днешни страхове да дойде и с болезнения опит на живелите преди нас. 

Ала първо няколко думи за автора на споменатото есе, чиято съдба поставя възгледите му в особена историческа рамка. Ученик на мислители от ранга на Хусерл и Хайдегер, Ян Паточка (1907-1977) би трябвало да има кариерата на чисто академичен философ, особено след успеха на хабилитационния му труд „Естественият свят като философски проблем” (1936 г.). Ала Историята, тази „доминанта на действието”, както я определя в книгите си Паточка, изобщо не произтича от онова, което пак той нарича „зряща свобода” – свободата да се остави нашия свят да бъде такъв, какъвто е. Нищо подобно: нацистите му забраняват да преподава в Карловия университет след завземането на Чехословакия, след което пък комунистите, на свой ред, на два пъти подлагат преподавателската му дейност под забрана – след 1948 г. и след 1968 г. (вторият път го „пенсионират” окончателно). Паточка не се отчайва. Остава верен на идеите си, не се отказва от феноменологическия метод и свободата на мисълта, не се „марксизира” (в годините на комунизма не прави идеологически отстъпки, а подготвя академичното издание на трудовете на просвещенеца-педагог Ян Амош Коменски). От 1972 г. провежда в жилището си „нелегални семинари” с инакомислещи студенти и хуманитаристи, подписва дисидентската „Харта 77”, а през 1977 г. става един от първите й говорители (заедно с Иржи Хаек и Вацлав Хавел). Отговорът на властта е брутален: Ян Паточка бива задържан многократно, подлаган е на безкрайни кръстосани разпити, след един от които губи съзнание и умира в болницата от мозъчен кръвоизлив. Писателят Хорхе Семпрун, който е по това време в Прага, за да се срещне с деятелите на „Харта 77”, свидетелства, че властите затварят цветарниците на чешката столица в деня на погребението му, за да ограничат изразите на почит и уважение към покойния мислител.

***

И сега към позициите в това философско есе, основополагащо за осмислянето на Европа и пост-Европа, на Запада в един непрестанно променящ се свят. Тезите на Паточка за войните на ХХ век и ХХ век като война оставям в курсив, като след тях добавям моите коментари в хоризонта на XXI век.

Първата световна война предизвика у нас поредица от тълкувания, които отразяваха усилията на хората да разберат тази огромна, надвишаваща всекиго събитийност – някаква космическа събитийност. Опитвахме се да я вместим сред своите категории, да си я изясним въз основа на същността на мисленето от XIX в. Втората война не предизвика нищо подобно; в своите непосредствени причини и по своята форма тя сякаш бе прекалено (привидно) ясна – не завърши, а премина в нещо особено, което не изглеждаше нито като война, нито като мир…

Позната неустойчивост, ала какво да кажем тогава за света в началото на XXI век, чийто хоризонт изглеждаше неудържимо отворен към мира след 1989 г.? Имам предвид не толкова „затварянето на историята” като такава (проектът Кожев-Фукуяма), но и твърдата убеденост на политически мислители като Джон Ролс, че демокрацията е напълно несъвместима с войната; две демократични държави не могат да воюват помежду си, те уреждат конфликтите си с мирни средства, тъй че войната бива изтласквана в периферията на света и би могла да бъде „сдържана” в рамките на установения след падането на Берлинската стена световен ред. Добре организираното общество се мислеше като неутрална рамка, съвместяваща безпроблемно „всички”: леви и десни, християни, мюсюлмани и атеисти, националисти и имигранти и т.н.  В това общество можеше да има конфликти, нормално е да се спори, можеше да има и сблъсъци, но войната се изключваше по дефиниция. Ако не „край на историята”, либералният проект, отстояван от Ролс, трябваше да е своеобразен „край на политиката”, поне на политиката „свой-враг”. И това трябваше да е проектът на новата „пацификация”, на умиротворението. По същия начин обединението на Европа се мислеше от гражданите на Стария континент като някаква безвъпросна „събитийност”, която кръвопролитията в бивша Югославия не само че не разколебаваха, а, дори напротив, заздравяваха в нейните основания. „Прозиращата свобода”, ако си послужим с друг термин на Паточка, идваше да снеме идеологическите (класови или националистически) наслагвания, затъмняващи „естествения смисъл”, онова, „заради което” европейците на два пъти глобално (и многократно локално) бяха проливали кръвта си. „Помирението” бе историческият цимент на политически проект като ЕС и нищо не предвещаваше исторически „излаз” от него, поне в рамките на XXI в. Брекзитът, а и всички  националистически „фронтове” в Европа днес са „убежна точка” от тази история.

Те са връщане към крамолите на XIX в., последвани от „тоталния фронт” на световните войни през ХХ в. и диктатурите след тях. В есето на Паточка, което имахме възможността да прочетем едва след 1989 г., мирът обаче не е безалтернативен. Аргументите на чешкия мислител се грижливо промислени, те се връщат към Хераклит, в зората на политиката на „полиса”:

Всички тези формули, независимо дали се отнасят до войната на германците със славянството или към империалистическия конфликт, породен от последния стадий на капитализма, или от следствията на прекомерния модерен субективизъм, евентуално към борбата между демокрацията и теокрацията – имат една обща страна: всички разглеждат войната от гледището на мира, деня и живота, като изключват неговите тъмни, нощни страни… Войната, тази масово организирана смърт, е неприятна, макар и необходима пауза, която в интерес на определени цели, на континюитета на живота, трябва да поемем върху себе си, нищо че в нея няма нищо „позитивно” като търсене.

Войната видимо продължава да упражнява върху хората своето сляпо, пагубно очарование, включително и днес. Без значение как и защо: като израз на непрестанно избуяващото убеждение, че нещата в света са въпрос на сила и власт, или че политиката, както искаше да ни убеди марксизмът, може да бъде мислена единствено в категориите на класовата борба, на враждебната битка на едни хора срещу други хора. И че друго, сиреч третото, както казват логиците, е изключено. Сиреч, че войната, както настояват Хегел и Ницше, е оръдеен удар по закостенялостта на живота, за да не заспи той в рутината си. Накратко, че войната дава смисъл. Премислена в началото на XXI век, тази теза може да се изтълкува и иначе: ахилесовата пета на поколенията, родени в мир в Европа, е тъкмо „безвъпросността”, с която те възприемат мира; за тях той е окончателна даденост, те не познават „фронтовата травма”, затова и честванията на стогодишнината от Първата световна, осеяла континента с траншеи, войнишки паметници и костници, налични и до ден-днешен, се възприема само „външно”, като сериал по канала „History”. Става дума обаче за война тук, макар и някъде там, случила се с други, „чужди” на нас хора.

В тази връзка неизбежно изникват поредица от въпроси. Питания, които в чист вид откриваме в есето на Паточка, писано, нека да напомня още веднъж, през 1975 г.

Защо този велик опит, единственият, който е в състояние да изведе човечеството от войната в действителния мир, не намери приложение в историята на ХХ в., въпреки че на два пъти по четири години хората бяха подлагани на него, действително засегнати и променени от него? Защо не разви своите спасителни потенциали? Защо не изигра, защо не играе в нашия живот някаква роля, подобна на тази, която имаше и има борбата за мир в голямата война на ХХ в.?

Труден въпрос. Особено, ако допуснем, че човечеството продължава да е прехласнато по военния си опит, без да търси други възможни решения. А пък и в момента Европа е в периферията на близкоизточна война, драматично снемаща разликите между фронт и тил. Ударите от т.нар. „Ислямска държава” валят един след друг в сърцето на Европа и навсякъде, противникът е многолик и трудноразпознаваем, затова и най-често сводим до имигрантите в Европа. Силата, би казал навярно днес Паточка, не просто ни прехласва или заслепява, тя направо ни ослепява, води ни послушно по своите пътища, превръщайки ни в шутове. Там, където ни се струва, че можем да я овладеем, говорим за „сигурност”, а където не – за деморализация и загуба. Животът, който европейците с радост биха живели, други не възприемат по същия начин, което пък им носи преимущество, защото който плоди война, има шансове да извлече печалби от нея. Постоянната мобилизация обаче е нещо невъзможно в днешния свят, тъй като той е прекалено склонен на лесно превключване – от истинска към хибридна война, към битки в мрежата, лъжлива дипломация, измамна пропаганда, промиване на мозъци и хейтърство, свят в лъжи.

Има ли тогава противоотрова срещу войната? Възможно ли е, въпреки войните, с които започна XXI в., той да не бъде век-война? Да се преодолее превеса на нощта, на тлеещото огнище на насилието, хората да заживеят в деня и да престанат да възприемат съществуването си като „конфликт на простия живот, гол и скован от страха”? Паточка смята, че принципно съществува такава възможност за излаз от войната, но след състояние на поврат (metanoia), когато човекът с исторически опит, духовният човек, надделее над чисто физическия човек. Когато на преден план излезе „солидарността на разтърсените”:

Солидарността на разтърсените – разтърсените във вярата в „деня”, „живота” и „мира” – придобива особено значение тъкмо по време на освобождаването на силата… Солидарността на разтърсените е солидарност на тези, които я разбират. В ръцете на разбиращите са потенциално всички сили, на чиято основа може единствено да живее днешният човек. Солидарността на разтърсените е в състояние да каже „не” на мобилизационните мерки, които правят вечно състоянието на война. 

Излазът от състоянието на война не е нов конфликт. Това е „тих фронт”, без реклами и сензации, чийто хоризонт е хоризонтът на надеждата, сплотяващ всички човешки същества, без значение какви са те, вярващи или невярващи. Това е хоризонтът на споделения жизнен и исторически опит, на опита от миналото, който не може, а и не бива да бъде описван като „бизнес с миналото”. Това е фронт, бранен от колективната памет за милиардите човешки грешки. Това е фронт без генерали, където всеки редник е мислещ човек. И тъкмо на този фронт се разкрива нещо много важно от настойчивия смисъл на собствената ни история, задаващ смисъл на историята на човека изобщо. Не знаем накъде ще поеме XXI в. А тъкмо в това е въпросът.