Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

Първото, което веднага ще видят читателите, е, че това е библиофилско издание – с концепция и мисъл, изпълнено издателски на високо ниво. И авторът, отишлият си от живота през 1992 г. Димитър Воев, поетът, музикантът, композиторът, основателят на групи като „Парадокс“, „Вход Б“, „Воцек и Чугра“, „Кале“ и „Нова генерация“, заслужава тази книга. Графичното оформление е на Артур Панов, съставител е Димитра Воева, фотографиите в нея са на съпругата му, някои са и негови.

Своеобразен вход към Непрочетеното е предговорът на Доротея Монова, в който в метафорично синтезиран поетичен стил са отразени най-основните посоки в многообразното творчество на Воев. И да, книгата съдържа някои от емблематичните му текстове, но съдържа и над сто непубликувани творби, някои от тях са писани в съвсем ранна възраст и демонстрират таланта му и неповторимостта на неговата личност. В книжното тяло органично са вплетени и много архивни снимки, факсимилета, рисунки.

Композиционно творчеството на поета е групирано около няколко тематични ядра – „Завършено в бъдеще време“, „Тя е завинаги само сега“ и „От себе си за мен“. Вътре в тях стиховете също са подредени в по-малки структурни форми, които разгръщат някои от основните и бих казала, повтарящи се в цялото творчество на Воев теми – прозренията за заобикалящия свят, мисълта за твоето място в него, истината и лъжата, любовта, самотата, смъртта. И те не се разгръщат в развитие – това е може би едно от важните открития, които книгата в целостта си ни дава възможност да направим. Още от ранните си години поетът е някак преждевременно помъдрял, разбрал и приел с тъга разбраното – „Аз пристъпвам към водата, / бавно свеждам си главата / и замислено така / гледам в себе си сега. / Пълна, гадна празнота…“. Още седемнайсетгодишен той ще знае. И не, това няма да е предчувствие, а знание за онова, което ще е „завършено в бъдеще време“: „Времето е силно. Всички побеждава. / Но аз ще избягам от него потресен, / изсвирвайки прощално последната си песен“.

Сред света, в който е „по-добре мъртъв човек, отколкото жива свиня“, човешкото същество изпитва огромна, огромна самота. Има „надежди случайни“, но те никога не остават задълго, човекът знае, че е „сам от своя вид“. Много мощно и трагично е това усещане за самота в поезията на Воев. Дори и в най-светлите му стихове, дори в съкровените мигове на близост, именно защото са съкровени – изречени нежно и някак свенливо, дори в моментите на страх от самотата – той е в нея. И всъщност най-големият страх е от това „да нямам сили да летя“. Защото другаде са хоризонтите на човека тук, някъде отвъд, сред други селения и други сияния.

Много съпротива има в тази поезия – „… трябва да се бориш. Отчаяно, системно и безнадеждно“. Много честност. Назоваване на нещата не просто с истинските им имена. Изкрещяване на истини право в лицето. Защото трябва да се проумее – превърнали сме се в „част от колекция“. „Грозни са мислите, / грозни са нравите, / грозно е всичко / на тази земя.“

В няколкото прозаични фрагмента в „Непрочетено“ по-ясно можем да разберем не само мисленето на Димитър Воев, а и това състояние на „питане“, което е тъй характерно за него. „Съществуване, което е лишено от трудностите и абсурдността на момента, може да те направи посредствен и незначителен в собствените ти очи…“

Публикуването на тази книга можем да наречем и събитие. За онези, които помнят поета и музиканта, но и за онези, които, без да го познават, знаят песните и стиховете му наизуст. Тя обаче е важна и защото ще срещне днешните млади хора, повечето от които няма как да помнят и знаят Димитър Воев, с човек, отразен в творчеството си, който е искал да бъде в момента, но далеч го е изпреварил. С поезия, която може да не се катери по хълма на естетическото съвършенство, която е по-скоро грапава, която е неуверена в собствените си крайни твърдения, но която е стремеж към свобода. Вътрешна и човешка. Затова и днешна. „Отвъд смъртта“.