Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Мисля, че познавам добре театрите в България, но никъде не съм бил свидетел на такъв оживен диалог между града и театъра.“ С Кръстю Кръстев, директор на Пловдивския драматичен театър, разговаря Мария Панайотова

Какво беше вашето начало в Пловдивския театър? Какво е съхранила емоционалната ви памет за него?

Голямата жега в Пловдив на 2 август 2010 г. Бях спрял колата си далеч от театъра и трябваше да прекося нагретия до бяло площад. През цялото време, докато стигна колонадата на входа, си повтарях да не забравям, че ще вляза в сградата на най-стария професионален театър в България, че тук са минали поколения театрални работници, написали са историята на това изкуство в България, че сцената, коридорите, гримьорните, всички стени пазят спомени, аплаузи, сълзи, надежди, че трябва да се отнасям с безкрайно чувство на дълг към паметта, традициите и успехите на този театър. Не знам как, но още чувам този вътрешен глас в себе си. Този призив за служене на каузата „Драматичен театър – Пловдив“. И с всеки изминал ден в този театър чувството ми на дълг нараства, истински осъзнавам, че ние, днешните му работници, сме само брънка от голяма верига през времето.

Първият български професионален театър е създаден преди 140 години и не е случайно, че това става точно в Пловдив. Какво е да сте ръководител на този театър?

Мисля, че познавам добре театрите в България, но никъде не съм бил свидетел на такъв оживен диалог между града и театъра. Не по най-шумния, не по най-видимия начин, но хората от всички професионални и възрастови групи, с различно образователно и естетическо ниво, общинските институции и съсловните организации се интересуват, коментират и спорят върху онова, което театърът осъществява. Ние, работниците на театъра, се чувстваме наблюдавани и това се превръща във вътрешен дълг да не носим разочарование на публиката си. Усещаме, че от нас се иска все повече и повече. Като че театърът се е превърнал в голяма лаборатория за смисъл, в която се подлагат на изследване въпроси на националната съдба, характер и бъдеще. Пловдив и пловдивчани имат силни претенции към своя театър. Харесва им да се гордеят с него. И нека да кажа, че имат право: от Младежката сцена през 1967 г. със знаменитото младо поколение – Тодор Колев, Стефан Данаилов и Крикор Азарян, през златните години на 70-те с Любен Гройс и Иван Добчев, през бунтовните „Любовни булеварди“ от 1986 г., през сияйните спектакли на Мариус Куркински в първите години на този век, та до успехите в последните 7–8 години, донесли Аскери и Икари, театърът на Пловдив винаги се е опитвал да прокарва пътеки в неизвестното: като теми, идеи, естетика, отдаденост. С колегиална благодарност ще кажа, че в последните години усещането за общо развитие е споделено с Пловдивската опера и с Пловдивския куклен театър. Чувството за общо движение на културните институции в един град е особено зареждащо. Искам да подчертая също, че това не е театърът в Пловдив, а театърът на Пловдив.

Колко е силна енергията, която излъчва пловдивската сцена?

От опита си съм научил едно: театърът са хората, които работят в него. Нищо друго. Традициите, спомените, експериментите, наградите са нищо, мъртва материя без всекидневната работа на всички в театъра. Да попаднеш в театралното семейство е съдба, в него работят само и единствено хора, за които това е едновременно благословия и проклятие. Хора, които и да искат, не могат да го напуснат. Затова за 140-годишнината създадохме плакет, с който да отбелязваме дългогодишната вярна и значима служба на хора, работили в Драматичен театър – Пловдив. Нарекохме го скромно „За живот в театъра“. И това е толкова вярно! Имало е, има и сега хора, които са в театъра по 40–50 години.

Опазването на театралната мрежа в България е факт, с който трябва да се гордеем. Чуждестранните ни колеги са изумени и неблагородно ни завиждат. И тази мрежа се развива, появяват се нови жизнени центрове на театрална енергия. Следя с колегиален възторг усилията на театрите във Варна, Габрово, Плевен, Благоевград, Ловеч. Това са автентични процеси и ние трябва да полагаме усилия театралната мрежа да се развива по еволюционен път. Да правим фини настройки, но да не започваме отначало.

„Пътуващият човек“ е емблематичен проект на Пловдивския театър. Каква е траекторията на това пътуване?

По странен начин отговорът на този въпрос е свързан с предишния – за енергията на сцената в Пловдив. През първите пет години от работата си в театъра драматургът ни Александър Секулов сякаш се готвеше, смело бих могъл да кажа – учеше се какви са характеристиките и изискванията на драматургията във второто десетилетие на XXI век. От момента, в който съм директор, знаех, че в театъра ще дойде да поставя Диана Добрева. В Смолянския театър тя направи своя дебют с легендарния спектакъл „Макбет“. И когато в един момент тези две творчески стихии – защото те са точно това! – се събраха, театърът вече бе готов за дълги и тежки пътешествия. Прибави се и дългът на театъра към града като Европейска столица на културата. Развитието на един театър като институция, натрупването на опит, икономически ресурс, създаването на разнообразна, сработена трупа, умението никога да не се работи под определен професионален стандарт са необходимата база за мащабни спектакли като „Дебелянов и ангелите“, „Одисей“ и „Коприна“. Както и за спектаклите на Стайко Мурджев, Камен Донев, Асен Шопов, Иван Добчев.

Много инициативи предстоят в следващите месеци. Всички те искат да съхранят историческата памет. Разкажете повече за тях.

От три години всекидневно работим върху задача, която приемам за основна: събирането на цялата достъпна памет за живота на театъра на Пловдив през тези 140 години. По една или друга обективна или субективна причина това не е правено. За три години не само се събраха уникални артефакти, но и се запали огънят в хора, близки до театъра, да разровят семейните си архиви и да ни предоставят снимки, документи, издания, които са безценни. Имаме подкрепата и на един истински възрожденец – Любозар Фратев. С неговата и на съмишленици подкрепа в момента се създава мемориален център в театъра, един вид виртуален музей. При тези усилия открихме в архива мемоарите на артиста Георги Миятев, които вече са под печат. Това е уникална театрална библия, осветляваща напълно неизвестни, бих казал, тъмни години от съществуването на театъра в града. Тази книга ще допише и театралната история на България. И затова, с цялото си уважение и преклонение към Никола Алваджиев и неговата „Пловдивска хроника“, нарекохме тези мемоари „Пловдивска театрална хроника“.

Как успяхте да съберете хората в екипа, да ги мотивирате?

Част от тях заварих и съм щастлив, че ми повярваха и останаха. Други поканих и се гордея, че дойдоха и останаха. В театъра има и хора, които са безценни, те носят паметта и традициите на театъра в последните 40 години. Опитвам се да не преча всеки от тях да стигне тавана на мечтите и възможностите си. И друго – за мен е страст да помагам на млади хора да вървят в театъра. Общото между всички нас е, че театърът е нещо, на което с радост служим.

Пандемията промени толкова много реалността, че мащабите на тази промяна все още не са оценени. Ще се промени ли начинът, по който възприемаме театъра?

В тези мъчителни две години често си припомнях, че дори по време на световните войни е имало театър, наречен „фронтови“. Фронтови, но театър. А ние нямахме възможност дори да влезем в сградата на театъра! Изпитвах чувство, сякаш са ми отсекли ръка или крак. Опустошително чувство на загуба. Изпадане в крайна психологическа безтегловност. Споделях това с колегите, техните чувства бяха сходни. И от един момент нататък да се върнем в театъра не означаваше да работим, за да имаме пари, а за да оцелеем като живи, мислещи същества. По особен начин се преформулира заниманието ни с театър, преформулирахме за самите себе си каква съставна част от нашата същност е той наистина.

Същото се случи и с публиката. С напредването на времето обаче виждам, че пораженията върху публиката са по-малки, отколкото си представях. Нуждата от театър се оказа насъщна, както нуждата от храм. В мен живее упорита надежда, че театър ще има винаги и винаги ще има кой да го гледа. Вечен елемент на живота е театърът. Така мисля и упорито се надявам.

Кръстю Кръстев е роден през 1956 г. в Пазарджик. Завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1983 г. Работи в Кукления театър в Пазарджик, в Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян е от 1983 г. От 1998 г. е негов директор и главен художествен ръководител. След сливането на Драматичния театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив и Родопския драматичен театър от август 2010 г. той е директор на Драматичен театър – Пловдив. Има роли в „Трамвай „Желание“ от Т. Уилямс, „Дългият път на деня към нощта“ от Ю. О’Нийл, „Нора“ от Х. Ибсен, „Рейс“ от Ст. Стратиев, „Двубой“ от Иван Вазов, „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир, „Закуска в „Тифани“ от Тр. Капоти и др.