Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

Империализмът е вписан в руската история – империята е единствената форма на общност, която руснаците познават. Коментар в „Нойе Цюрхер Цайтунг“

Най-новите „инициативи за сигурност“, които руски държавни служители представиха пред дипломати от САЩ, бяха изтълкувани като стремеж на Москва към „Ялта 2“, за да се прокарат нови разделителни линии между Русия и „Запада“. Всъщност ситуацията този път изглежда малко по-различно. Докато през 1945 г. Съветският съюз се опитва да стане един от главните актьори при подялбата на света и да получи контрол върху част от Европа, която никога не е принадлежала към това, което днес наричаме „руски свят“, сега Кремъл е обладан от далеч по-малко амбициозна цел: да запази своя контрол върху някогашната руска съветска империя и да настоява, че нейните части нямат право на пълен суверенитет.

Като матрьошка

Ето защо основният проблем, който разделя Русия и Запада, произтича от факта, че 1) една действителна или въобразена империя има трудности да регулира отношенията си с националните държави; 2) съществува несъвместимост между държави, които вярват единствено в подчиняването на своите съседи, и такива, които по отношение на своите съседи практикуват интеграция, водеща до създаване на наднационални общности или поне на алианси между равни.

За да разберем фундаменталните причини за една такава политика, трябва да разгледаме историята на Руската империя, която привидно наподобява историята на европейските сили, но e съвсем различна. Подобието се дължи на очевидния факт, че руската експанзия през XVI и XVII век, също като испанската, британската и френската, приема форма на заселнически колониализъм. Русите притежават огромни области от Североизточна Евразия и се установяват там, както британците в Северна Америка. Във втората фаза на експанзията през XVIII и XIX век Русия се обръща на юг – към Кавказ, Балканите и Централна Азия, докато западноевропейците завладяват Африка и Югоизточна Азия.

През тази втора фаза руските заселници, подобно на европейците, не са в състояние да надхвърлят броя на местното население чрез масови миграции и моделът на заселнически колониализъм е изоставен в полза на обикновено военно господство, което понякога се упражнява чрез различни зависимости. Ала различията са твърде големи. Първо, докато всички европейски сили се превръщат в централизирани национални държави преди своята експанзия зад океана (това се отнася и за Италия и Германия, които едва след своето обединение се впускат в колонизаторски авантюри), в руския случай не историческа Рус, а Московското княжество започва „натиск на изток“ след поражението на Златната орда.

Московците достигат тихоокеанското крайбрежие, преди тяхната държава да се обедини отново с част от днешна Украйна през 1654 г. Заселническият колониализъм, който в европейския случай е бил испански, британски или френски, е повече московски, отколкото руски. Самата Русия възниква като резултат от тази колонизация и овладяването на старите руски центрове – от Новгород през 1478 г. до Киев през 1654 г.

Ето защо може да се твърди, че Русия – името на страната се появява и в имената на московските владетели в средата на XVII век – от самото начало представлява империя, която никога не е била национална държава. По-късно, от царуването на Петър Велики до Александър III, тази империя създава още една империя – Руската империя, в която предходната се явява един вид метрополия. Докато на Запад империите се разширяват, свиват и после отново се разширяват, преди да се разпаднат в средата на ХХ век, в Русия се развива структура на империята, подобна на матрьошка. Докато историята на Запад довежда до ясно разграничение между метрополия и колонии, руската история напълно размива границите между двете.

Това развитие води до две последици, обясняващи днешната ситуация. От една страна, русите не са свикнали със свиването на своето нематериално владение – и дори след формалното унищожаване на империята през 1918 г. болшевиките създават „съюз“, в който да бъдат интегрирани в определен момент всички народи на земята. Травмата от 1991 г., която президентът Путин определя като „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“, отеква в руския народ и позволява на властимащите в Кремъл да използват тази носталгия по империята за настоящите си политически цели.

От друга страна, поради пресичането на имперските кръгове и отсъствието на национална държава руснаците нямат никаква представа какво всъщност е Русия. Те не правят разлика между централноруските региони, от които е възникнала държавата, отдалечените региони на Сибир, в които автохтонните народи съставляват мнозинството от населението, или Чечения и Ингушетия, където етническите руснаци са под един процент от населението.

Всяко отделяне им изглежда като окончателен разпад на империята и затова войните за удържането на абсолютно ненужната република Чечения в рамките на Русия издигна Путин в национален лидер. По тази причина настоящият подем на руския империализъм изглежда не само естествен, но и съвършено предсказуем.

Не е „нормална страна“

Още през 1993 г. тогавашният президент Елцин предложи конституционен референдум и приетата конституция отмени федеративния договор, подписан на 30 и 31 май 1992 г. от централното правителство и всички републики и области (с изключение на Чечения и Татарстан). Това беше първата стъпка към възстановяването на вътрешната имперска структура на Русия. След като през 2002 г. Чечения бе извоювана обратно, Кремъл е готов да се справи и да възстанови някогашното руско царство в целостта му.

И Путин прави известното си изказване: „Какво беше Съветският съюз? Същата Русия – само че под друго име“. Той настоява, че руснаците и украинците са „един-единствен народ“. Затова днес Москва предлага на Запада да признае специален, полусуверенен статут за „всички държави“, които „преди са били част от СССР“, да бъде договорено те да не сe присъединяват към НАТО или към друг военен блок, ръководен от Запада, и да не се разполагат западни военни бази и съоръжения на тяхна територия. Очевидно е, че Русия не може да престане да бъде въобразена империя, което създава ред проблеми на самата страна и на целия свят.

Разбира се, всичко това не означава, че заради своите исторически особености Русия е предопределена да бъде „естествен размирник“ в света от началото на ХХI в. Ала идва да покаже, че днешното съживяване на руския империализъм не представлява случайност, произтичаща от авторитарната личност на Путин, от особените отношения между руснаците и украинците или от произволното разделяне на бившия Съветски съюз на няколко „национални“ републики.

Силата на президента Путин е, на първо място, в това, че не се опитва да промени руския народ, да го направи по-модерен – той по-скоро използва неговия традиционализъм и носталгия, за да прокара собствения си дневен ред. Стремежът на Русия да възстанови империята е дълбинен, в любовта към империята се отразява фактът, че руснаците никога не са имали национална държава или гражданско общество, а империята действително е единствената форма на общност, която те познават.

Беше голяма грешка това, че известни западни учени представяха посткомунистическа Русия като „нормална страна“. И поведението на западните европейски сили не е „нормално“, след като преживяват краха на имперските си амбиции – при това на тях им е много по-лесно да се справят с историческата травма. От една страна, през втората половина на ХХ в. всички те са въвлечени в преодоляването на германския империализъм. А от друга, те са обвързани в ЕС, който тогава е съвършена конфедерация на империалистическите сили и заедно с това изключително ефективен антидот срещу империализма.

Русия, напротив, губи своята империя в мирно време; тя не е обвързана в мащабни постимпериалистически структури и няма голяма представа нито от демокрация, нито от пазарни реформи. Западът все още е изправен пред предизвикателството как да се отнася към последната империя в света.

Превод от немски Людмила Димова