Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Живейте за своето лято. Живейте с очакването да дойде вашият свят, да дойде вашето вино, да дойде вашата любов, да дойде вашата отговорност, да дойде вашата роля, да дойде вашето. Чакайте нещата, които ви дават смисъл.“ С актьора Милен Миланов разговаря Мария Митева

Милен Миланов е български актьор, меценат, съосновател и председател на Фондация „А`Аскеер“ (до 2019 г.). Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Кръстьо Мирски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1977) и икономика, организация и управление на културата в УНСС (1992). Започва творческата си биография на сцената на „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив (1977–1979). От 1979 г. е в трупата на Театър „Българска армия“. Член е на УС на Атлантическия клуб (1991–2012). От 1995 г. е съосновател и член на УС на фондация „Манфред Вьорнер“, както и съосновател и член на Настоятелството на фондация „Любен Гройс“. Съосновател и член на УС на фондация „Крикор Азарян“ от 2010 г. Носител на национални и международни награди. Последната му роля е в „Енигматични вариации“ на Ерик-Еманюел Шмит, постановка на Георги Михалков на сцена-клуб „Максим“ в Театър „Българска армия“. Неотдавна беше премиерата на книгата му „Градината с кринове“, изд. „Изток-Запад“.

Книгата ви „Градината с кринове“ е събрала дейността на фондация „А’Аскеер“ през годините. Кой ви вдъхнови за нея?

Заслугата е на съставителите – Георги Каприев и Юрий Дачев. Въпреки че тласъкът да се издаде такава книга беше на съпругата ми Виолета Миланова, която е и редактор на сборника.

Ние живеем в епоха на изфабрикувани истории за миналото, а вашата книга е като документ за случилото се.

Голямата болка е, че живеем във време на фалшиви биографии, които изкривяват историята. И затова в тази книга текстовете са такива, каквито са били през годините. Те имат смисъл само ако предизвикват отражение. Една книга няма почти никаква стойност, ако представя само автора си. Това е книга за фондация „А’Аскеер“, за времето и важните за мен личности.

И да се съхрани паметта.

„Да се съхрани паметта“ е такова опасно клише. В момента патриотарщината в България изговаря куп глупости и се крие зад индулгенцията за паметта, за българщината, за бъдещето. Истината може да бъде само истинна. И трябва да имаш самочувствието и способността да поемаш рискове да представяш само това. Открай време се вършат какви ли не безобразия и след това се обличат в красиви тълкувания от послесписна гледна точка. Аз не бих допуснал такова нещо. Моето занимание е да отстоявам казаното от мен, да се разкайвам или гордея с него, но никога да не се отмятам.

В безавторитетно време ли живеем?

Да. Това, разбира се, е по две причини – първо поради липсата на признати авторитети. И второто е, че… не аз ще бъда груб. Народонаселението няма нужда от авторитети. Бедата на България е, че народонаселението си е самодостатъчно. Използвам понятието „народонаселение“ съвсем точно и нарочно. Защото хората си служат с понятието „народ“. Народ, ама в тази седеммилионна България шест милиона и осемстотин хиляди са народонаселение. И едва двеста хиляди са народ. Защото да бъдеш част от народ е нещо по-съдържателно и дълбоко от това да бъдеш „народонаселение“. Вие вероятно забелязвате моя скептицизъм.

Нормално е. Вие сте духовен човек, със самочувствие.

Само човек със самочувствие може да търси вината в себе си. Когато самочувствието е истинско, много често то води до скромност, и то до извисената скромност – смирението. В България напоследък много се говори за смирение, което ме вбесява. Защото аз прозирам, че те говорят за примирение. Това са толкова различни неща.

Моралните принципи промениха ли се?

Никога не са се променяли. Получи се нещо друго. Моралните принципи в синкопа, в който се намираме, стават все по-малко валидни за успеха. Надявам се, че ще дойде следващ синкоп, в който моралните принципи ще бъдат много по-отчетливи и търсени, признавани. Защото в момента само се говори за морални принципи. А що е то морален принцип?! Не може да си безполезен и да си морален във високите степени на понятието морал.

Кой говори?

Кой ли не. Политици, артисти, писатели, интелектуалци, бизнесмени все за морал говорят. Само че те започват да трупат клишета, да трупат безсмислици.

Говори се много, защото духовното е обезценено.

Ще добавя малка корекция, не е бедата, че не се цени духовното. Бедата е, че духовното самó не се цени. Според мен сегашното общество страда от липса на конкуренция в духа. Духът няма конкуренция, защото няма достатъчна просветена среда, която да го арбитрира.

Какво значи това? Да намери обществено признание ли?

Не. Духовността винаги е била исихастки стан. Духовността е малко място още от първобитнообщинния строй. И когато един човек е седнал и се е опитал да надраска рисунки на стената, е бил един от многото, но единствен. Винаги е било така. Бедата на сегашното време, на сегашната България не е, че няма „художници“. Има. Но много малко хора искат да са като тях. И това не е за лошо. Елитарността е нещо много хубаво. Свестните неща се раждат в малък кръг. Те на общи събрания не стават. Някъде бях чел преди много години, че добър разговор може да се получи най-много между трима души. Станат ли повече от трима, тогава вече не е разговор, а шум.

Днес донкихотовска ли е битката за ценности?

Донкихотовска се получава, но аз не се боря донкихотовски. Аз зная, че в салона, когато играя, са малко хората, които биха могли да ми бъдат съратници. Но играя като че ли целият салон е пълен с тях. Тоест не се влияя от публика. Искам да се харесвам на тези, които ценя. А тези хора са малко.

Определяте „Енигматични вариации“ на Ерик-Еманюел Шмит като пиеса за любов. Дефицитна ли е любовта в днешно време?

Кога не е била? Любовта е много изчерпваща и трудна работа. Често хора, които искат да се докопат до някого, казват „обичам те“. Това не е любов. Любовта е страдание, себеотричане, всеотдайност. Колко хора го могат това? Нещата са по-прости. За да бъдат истински, те трябва да бъдат лични. Останалото е част от някаква минала, по-минала, сегашна или бъдеща, напразна и пошла манифестация. Аз в манифестации нямам способността да участвам.

Според вас същността на човека не се променя?

Не, не се променя. Някакви детайли в проявленията вероятно се променят. Когато говорим за сегашното, технологично човечеството се променя, но духовно е непроменимо. Или се променя някак незабележимо. И се радвам за това. Преди повече от 400 години, когато се е родил Шекспир, не се е родил, защото е времето е способствало, а защото е имал гения да бъде Шекспир. Сигурен съм, че в сегашните времена също може да се роди Шекспир. Тоест моята надежда за човека не е свързана с времето, а е свързана с конкретния човек. Творчеството, духовността продължават да имат малък кръг от следовници. Защото гениалността си е останала същата, малко хора са гении, но конгениалността живее в много шумна среда. Няма критична маса конгениални хора, за да може геният да стане значим.

Геният не служи ли на обществото?

Не геният служи на обществото, а по-скоро обществото си служи с гения.

Безпросветността, глупостта по-голямо зло ли е днес?

В днешно време глупостта е много по-голямо зло поради развитието на обществото, на новите технологии. Преди селската глупост си оставаше на село, а сега може да стане световна. Всъщност глупостта започва да става световна опасност, а умността продължава да бъде точкова.

При тоталитаризма политиката беше приоритет над икономиката, а сега сякаш е обратното. Какво би било правилното съотношение?

Въпросът на човечеството не е в това къде то залага приоритетите си – в политиката или в икономиката. Да приемем, че е имало времена, в които политиката е била приоритет. А в други времена – че икономиката е била приоритет. Проблемът е, че едно от двете е било приоритетно, а те би трябвало да бъдат успоредни. И не бива да си влияят доминантно. След като в момента икономиката е по-силна, ще влияем на политиката и ще гледаме на изкуството от икономическа гледна точка. Това не може да бъде успешен модел. Успешният модел е Конфуций, който казва: „Нека да цъфтят хиляди цветя“. Той не казва, нека да цъфтят хиляди бурени. Тоест не може един цъфтеж да е за сметка на друг. То точно това се получава, но не бива.

Минахме през много кризи, как гледате на новата 2022 година?

Ще кажа как стоят нещата с мен. Като дойде септември, започвам да живея с радостното очакване на лятото. Лятото се чувствам жив. Ако е ясна моята иносказателност, това, което мога да кажа на всички, е: „Чакайте лятото! Живейте за своето лято. Живейте с очакването да дойде вашият сезон, да дойде вашият свят, да дойде вашето вино, да дойде вашата любов, да дойде вашата отговорност, да дойде вашата роля, да дойде вашето; това, което ви радва, това, което ви натъжава. Чакайте нещата, които ви дават смисъл“.