Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

С доц. д-р Христо Попов, директор на Националния археологически институт с музей при БАН, разговаря Виолета Цветкова

„Нерядко ще чуете, че археолозите само ходят да копаят и след това не се грижат за паметниците. Има някаква истина в това твърдение, но археолозите трябва да дадат информацията какъв е този обект, но не те трябва да разработят бизнес модела, по който даденият обект да бъде опазван и направен достъпен и интересен за широката публика.“

Каква беше 2021 г. за българските археолози, г-н Попов?

Беше тежка година. Едва ли това може да изненада някого, тъй като вследствие на пандемията, която през последните две години преживява цялото човечество, всички сфери на обществото, включително тази на културно-историческото наследство и неговото опазване, се сблъскват със сериозни трудности. Работата на археолозите няма как да бъде дистанционна. Тя е свързана с физическо присъствие и на специалисти, и на работници, тоест с пряк достъп и близък контакт – все неща, които сега трябва да се избягват. Заради спецификата на работата ни обаче няма как да направите едно археологическо проучване дистанционно, няма как и да се консервира или реставрира даден предмет от разстояние, както е възможно в други професии и браншове.

Грижата за здравето на хората от НАИМ, а и на цялата гилдия беше един от приоритетите на ръководството на института. Аз съм за това правилата да се спазват, както и че общественият интерес би трябвало да има предимство пред личния. Почти 90% от състава на института е ваксиниран или преболедувал. Направихме необходимото още в началото на 2021 г. колеги пенсионери тук, както и от музеите в страната, да бъдат ваксинирани навреме и благодаря на всички от гилдията, които откликнаха.

Що се отнася до самата археология и професионалните резултати – все по-добре вървим напред, но като си погледнем кривиците и правиците, се оказва, че имаме над какво да работим. Културно-историческото ни наследство с право ни нарежда на едно от водещите места в Европа, ала от друга страна, резултатите през последните години са впечатляващи вследствие на предишни обстоятелства.

Какво имате предвид?

На първо място, постепенно се увеличават средствата за археология, отпускани по програмите на Министерството на културата (МК). Макар и не драстично, но има движение нагоре във финансирането, което пък дава възможност по-голям брой обекти да бъдат проучвани и обгрижвани; по-голям брой общини и регионални музеи да се включват в този процес. Самият аз като директор, а и като цяло НАИМ, предвид функциите ни за археологията в страната, сме на мнение, че не бива приоритет и предимство да имат само две-три институции. Да, НАИМ, НИМ и някои водещи регионални музеи, които имат по 8–9 археолози на щат, безспорно са важни, но от гледна точка на стратегията, която МК трябва да следва при проучването на културно-историческото наследство в страната и неговото опазване и социализиране, е редно географията на тези проучвания да бъде по-широка. Тоест да се разпределят върху максимално широк ареал: от Видин до Ивайловград и от Силистра до Петрич. В този аспект през последните две-три години имаме добра тенденция – все повече музеи, регионални и общински, се включват в процеса.

Предполагам, че другият фактор е свързан със строителството на магистрали, жп трасета, газопроводи.

Точно така, вторият фактор, който сериозно и позитивно влияе за археологическите открития напоследък, са доста интензивните спасителни разкопки. Това, което се случва сега, със сигурност няма аналог в последните две и половина десетилетия, откогато важността и необходимостта от археологически разкопки у нас бяха по-адекватно припознати от държавата и институциите. Защото истината е, че при толкова много и безспорно важни инфраструктурни проекти, държавни и от частен характер, неизбежно е да се стигне до конфликт и да се търсят компромисни точки между миналото, тоест това, което имаме като наследство и трябва да го опазваме, и това, което съвременният живот сам по себе си изисква.

От нас се изискваше адекватна реакция, за която обаче са необходими технологично време и съответният брой специалисти, които няма как да ги вземем ей така, от нищото. Когато имаме едновременно проучване на 80–90 обекта, това изисква определен брой специалисти, които да са ангажирани едновременно. Активните археолози в България – тези, които са на щат или са в активна възраст и имат съответното образование, са не повече от 250–300 души. В регистъра на МК са 300, но съм далеч от мисълта, че всички са способни да се подложат на такова натоварване и да извършват адекватно и компетентно подобно сериозно полево археологическо проучване, каквито са спасителните разкопки с изискванията си за срокове и обем на работата.

Именно рязко увеличеният обем на работата изисква усилията не само на НАИМ, който е основният координатор по тези проучвания, но и съгласуване, съвместна работа с всички регионални и общински археологически музеи. От тук нататък обаче идва следващата стъпка – да, находките не са малко, те влизат във фондовете и експозициите на десетки музеи, а не само на НАИМ, но ако искаме да си свършим добре работата, следва писане, нужни са публикации.

Доколкото знам, това е проблем, нали?

Да. Изначално българският археолог е скаран с писането. През годините имаше много откриватели, които демонстрираха не толкова негативното си отношение към него, а по-скоро приоритетите си в професионалната работа. Те откриват, те разкопават, а писането не е толкова важно и може да остане на заден план. Не е точно така. Едното без другото не може – като си казал А, трябва да кажеш и Б, и да стигнеш до края на азбуката. Така че имаме какво да ремонтираме в нашия си двор.

Казахте, че не бива да има приоритет за националните музеи в София и че трябва да се обръща внимание и на извънстоличните, но през изминалия археологически сезон се наложи друга идея – приоритетно финансиране за шест обекта. Трябва ли да продължи тази тенденция според вас?

Това, което ще отговоря, едва ли ще се хареса на някои колеги, но аз моята позиция публично съм я изказвал – не е положителна. Проблемът беше обсъждан на заседание на нашия Научен съвет. Декларирали сме позицията си пред МК и по време на правителството на премиера Борисов, и по време на служебното правителство. От една страна, съм абсолютно съгласен, че има стратегически важни за държавата обекти от културно-историческото ни наследство, които е добре да бъдат подкрепяни с приоритет: и стари столици, и обекти като антични колонии, легионни лагери, и праисторически от първостепенен характер. Тоест места, които могат да бъдат атрактивни за широката публика и да привличат туристически поток.

Това, срещу което Научният съвет на НАИМ протестира в своята позиция, е, че нямаше никакви правила как точно е направено това поименно финансиране. Просто едни колеги бяха изправени като на трибуна, бяха посочени с пръст „на теб ти давам толкова, на теб – толкова, а на теб – толкова“, без да е ясно какви са принципите, по които са избрани точно тези обекти. Нека има приоритетно финансиране и подкрепяни в по-голяма степен стратегически за държавата обекти, но да има правила. Експерти от Министерството на финансите, Министерството на културата, от Министерството на туризма, ако щете – нека кажат какви да са тези правила, но и отговорностите. И да има дългосрочност или най-малкото средносрочност (нещо, което е проблем и за сегашните програми към МК), а не да се финансира година за година. Да се знае, че ако един определен обект има бюджет, ресурс, отпуснат за три години, за четири или пет, след това се чакат конкретни резултати.

Все пак има ли обекти от шестте с приоритет, които според вас отговарят на подобно изискване?

Разбира се, че една част от тях са изключително важни – и Провадия – Солницата, и Хераклея Синтика, и Рациария, който пък е един от най-вандалски унищожаваните обекти през последните десетилетия. Категорично „за“ тях съм. Но има и Нове, има и Ескус – с какво Нове и Ескус са по-различни от Рациария? С какво Деултум е по-различен от Хераклея Синтика или с какво Юнаците е по-различен от Провадия?! Що се отнася до останалите три от списъка на приоритетните, си запазвам професионалното право да се усъмня в тяхната съпоставимост като научна и културно-историческа стойност с вече изброените. За съжаление, в крайна сметка, според мен личният интерес на колегата Овчаров е надделял.

Скандалите около парите за магистралите могат ли да засегнат и работата на археолозите през 2022 г.?

Искрено се надявам да не ни създават проблеми, защото ние наистина имаме нужда от време, за да си свършим работата. Убеждавали сме в това не едно и две правителства, управлявали страната ни през последните 25 години. Обикновено все се чака до последния момент и изведнъж ни се казва: „Сега тука за една година, за един сезон…“. Добре, но има тежки обекти, които не могат за един сезон да бъдат проучени. И тогава започваме да се чудим как точно хем да си свършим професионално работата, хем да защитим обществения интерес. Въпросът е кой обществен интерес надделява – дали този на пътното, жп или газопроводното съоръжение, който съвременният живот налага, или нуждата на обществото да знае какво се е случвало на това място, през кой период, как е изглеждало...

Защото кой и как ще се смени в бъдеще – Божа работа е, но след като днес на нас се е паднало да опазваме и проучваме това наследство, то пък нека си свършим работата. Имам притеснение да не се повтори това, което се случи през последното лято по трасето на магистрала „Хемус“ и на част от други пътища – десетки екипи стояха, очаквайки да бъдат повикани. А все пак нашата работа е сезонна. През късната есен, зимата и ранната пролет трудно може да се работи. Обикновено от края на март-април докъм началото на ноември е максимумът, който можем да си позволим да бъдем на терен.

Иначе подхождам с усмивка, но мине се, не мине време и ние, археолозите, все сме виновни за спирането на прогреса – за това, че някоя магистрала не е пусната навреме или че някоя жп линия не е ремонтирана, че някъде електропреносната мрежа е подменена със закъснение. В същото време от гледна точна на финанси и на тежест в обществения живот така се е случило, че науката, музеите, културно-историческото наследство са останали в последната част на колоната по важност. Иначе много обичаме да се бием в гърдите колко българският народ е ученолюбив, колко бил интелигентен и любознателен… Надявам се да се намерят и образовани управници, които лека-полека да ни разберат и променят тази нагласа.

Казахте, че писането и публикуването на находките е проблем за някои археолози, но как стои въпросът със социализацията на проучените обекти – прави ли се достатъчното, за да бъдат те достъпни за хората?

Въпросът е много важен, защото, ако питате колеги от МК, ще ви кажат, че трябва да има възможно по-малко разкопки или изобщо не трябва да има, тъй като след това се появяват обекти, за които трябва да се дават средства, да се полагат грижи, да бъдат опазвани, социализирани, тоест трябва да се работи. От друга страна, държавата е лош стопанин и ако четиридесетте и повече години социалистически строй не ни научиха на това, то се опасявам, че същото се случи и през трийсетте години преход и уж капиталистически строй. Най-малкото, което трябва да прави държавата, е да бъде добър регулатор, но все пак да дава възможности нещата да стават по правилен начин и да осигурява добрите механизми за това. Защото в съответния отдел на МК за обектите от национално значение отговарят хора, които се броят на пръсти. До кои обекти, образно казано, да ги сложим, за да правят нещо за социализацията им и тяхното опазване?!

От друга страна, бих казал, че ролята на общините не е еднозначна и монетата тук даже има повече от две страни. Някои общини разбират културно-историческото наследство като касичка, в която едни средства трябва да бъдат получавани, тоест има нещо, което трябва да бъде бързо осребрено, и в момента, когато това се случи и вече не виждат някаква перспектива, защото, примерно, е минал срокът от десет години, тръгват да го връщат на МК, на държавата, просто защото вече не им е толкова перспективно. Убеден съм, че в общините трябва да има достатъчно добри управници. Там, където ги има и се справят, то се вижда. Там, където има не толкова добри резултати – също се вижда.

Нерядко ще чуете, че археолозите само ходят да копаят и след това не се грижат за паметниците. Има някаква истина в това твърдение, но археолозите трябва да дадат информацията какъв е този обект и какви са неговите характеристики, но не те трябва да разработят бизнес модела, по който даденият обект да бъде опазван, социализиран, реставриран, консервиран и съответно направен достъпен и интересен за широката публика. Затова тук въпреки критиките, които отправих към колегата Овчаров по повод определянето на т.нар. приоритетни обекти, бих казал, че с Перперикон той дава и добър пример за това как при добра инициатива, съвместна работа между община, музей, археолог и проучвателен екип може от нищото да се стигне до добре работещ културно-исторически обект, към който има траен интерес от посетители.

Защото за социализирането на един археологически обект, независимо дали е средновековен, праисторически, античен, дали е тракийска гробница и т.н., има сериозни изисквания по отношение на средствата за консервация, реставрация, адаптиране към съвременната среда, информация, която трябва да бъде сведена до широката публика. От друга страна, нашата система е изключително бюрократична. Уморил съм се през последните повече от петнайсет години от неработещата административна система, която някак си все не успява докрай да ги доведе нещата; документите стават все повече, резултатите – по-малко, и се искат все повече и повече пари.

Това, за което бих пледирал, е да се опростят процедурите, да се опрости системата и начинът на работа, както и да се увеличат средствата. За тази дейност се иска време, искат се и специалисти, защото кой да консервира и реставрира, като реално тези специалисти са все по-малко. Има водещи регионални исторически музеи (например във Варна), които нямат собствен реставратор…

Но това е абсурд!

Абсурд е, да. И е недопустимо. И го казвам с болка, с надеждата колегите ми там да не се обидят. Не че не търсят, търсят, но няма.

А в НАИМ има ли проблем?

В момента при нас работят осем реставратори и нашата лаборатория си възвърна позицията от миналото. Но пак не са достатъчни, защото, когато се проучват 50 обекта едновременно, на кого по-напред да помогнат.

Като си говорим за администрация, сега имаме нов министър на културата – какви са надеждите и притесненията ви?

Аз трябва да бъда оптимист, моята задача е да бъда такъв чисто професионално. Освен всичко останало, по подразбиране и по нормативна уредба съм председател на Съвета за теренни проучвания, който разглежда всички постъпили заявления за издаване на разрешения за разкопки през даден сезон. Тепърва ще се запознавам с новия политически кабинет в МК и с хората, които са призвани от новото правителство да отговарят за нашето направление. Много е важно системата да не спира да работи, защото има неща, за които трябва да бъдат полагани всекидневни грижи и всеки от нас да може да си върши професионалните задължения. От друга страна, се надявам, че новият екип ще се учи бързо и бързо ще се ориентира. Искрено се надявам, че имат някакъв опит в направленията, за които са призвани, или най-малкото ще слушат съвети от специалистите в областта. Ние самите сме на разположение винаги, още повече че НАИМ и по нормативна уредба действа в симбиоза с МК и с Националния институт за недвижимо културно наследство.

Иска ми се обаче да се върна на началото на разговора ни и да подчертая, че 2021 г. беше важна за НАИМ и от позицията на историята – отпразнувахме сто години от създаването на Българския археологически институт. Понастоящем повече от две трети от хабилитираните в областта на археологията у нас работят тук. Радвам се, че през последните три години влязоха около двайсет нови колеги, повечето от тях доктори, специалисти по археология, защитили дисертации млади хора. Това е сериозен човешки ресурс, а инвестицията в него винаги се е отблагодарявала. Обикновено все забравяме, че важни са първо хората – можете да имате най-прекрасната техника, дори най-прекрасната институция, но като нямате хората, които да я направят смислена и да реализират целите ѝ, нещата няма как да се получат. Най-трудно и най-бавно се изграждат хората.

Доц. д-р Христо Попов е директор на НАИМ при БАН от декември 2018 г. Има магистърска степен по история, специализации по стара история, палеобалканистика, тракология и археология от СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е стипендиант на Австрийската програма за академичен обмен през 1999 г. в Института за класическа археология на Виенския университет, а през 2004 г. – на фондациите „Херти“ и „Александър фон Хумболт“; специализира археометалургия в Семинара за пра- и ранна история на Вестфалския университет, Германия. От 2000 г. работи в Секцията за тракийска археология, а от 2012 г. е доцент в НАИМ при БАН. Основните му публикации са свързани със селищното устройство на тракийските територии и с добива и обработката на метали в древността. Ръководи пълното спасително проучване на златодобивния рудник на Ада тепе (II хил. пр. .Хр). От 2016 г. е член-кореспондент на Немския археологически институт.