Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Антология по раннохристиянска литература“, превод от гръцки и латински език, Фондация „Комунитас“, 2021 г.

Християнската литература се ражда в епоха, белязана от противоборството и взаимодействието на два съвършено разнородни в езиково, културно и духовно отношение светогледа – гръцкия и еврейско-арамейския. Още със самото си възникване тя взривява границите помежду им, отправяйки предизвикателство и към гръцката мисъл, и към юдейското изповедание. Появата на християнството като универсална религия освобождава библейската религиозност от тясното поле на националните въжделения, концентрирани около Закона на Моисей и преданието на пророците. И същевременно извършва пробив в монизма на гръцката философия, в нейната „затворена онтология“, формирана около λόγος-а и νοῦς-а. Според благата вест, предназначена за всички хора и открита най-напред на неуките и нищите, истината е не просто λόγος, а въплътено Слово, не просто идея или чисто познание, а път, който поставя пред човека изпитание и цел. И този път води навътре – към дълбините на личността, където човекът може да открие вече, тук и сега края на времето; и навън – по криволичещите пътеки на историята, по които сме призовани да търсим смисъла на съществуването.

Но макар учениците на Христос, разпространили евангелието и на Изток, и на Запад, да са необразовани, много скоро техните приемници и последователи разбират, че ще трябва да използват ресурсите на философията, за да разобличат абсурдите на политеизма и безнравствеността на езическия свят; че ще трябва да прибегнат до гръцката мисловност и да заемат от нея онова, което би допринесло за съзиждането на интелектуалните опори на вярата им; че ще трябва да овладеят способите на диалектиката и реториката в общуването със своите братя или с опонентите си. Така се ражда в християнското съзнание преданието за светите отци и църковните учители като „свидетели на автентичната апостолска вяра и изразители на богословския ум на Църквата“[1]. Още от дълбока древност названието отец, давано на наставниците и учителите на истината, изразява нещо повече от обикновеното почитане. Авторитетът на отците почива върху свещеното Предание, което е извор на вярата редом с богооткровените истини на Писанието.

И тук вниманието ни трябва да бъде особено заострено, тъй като в наше време възгласът „Назад към отците“ често изхожда от човешката склонност да се идеализират събитията и личностите от миналото, като се акцентира най-вече върху съгласието с традицията и едва ли не върху нейното преповтаряне. Работата е там, че едно истинско завръщане към отците ще ни разкрие сложността на времената, в които са живели те, а също и многоизмерността на човешките отношения, ще ни покаже боговдъхновеното търсачество на правдата, но и раздорите, ересите, разколите, метежите, неуредиците, предателствата, интригите, съпътствали и съпътстващи живота на Църквата. И тъкмо затова е похвално и полезно делото на съставителите на новопоявилата се антология на раннохристиянската литература, защото попълва знанието за живота и творчеството на отците и учителите на Църквата, като се започне от апостолската епоха и се стигне до V в. сл. Хр. В сборника са включени произведения, писани на старогръцки и латински език, като преобладаващата част от преводите се издава за първи път. Взирайки се внимателно в тяхната словесност узнаваме колко важно е да държим в съзнанието си едновременно погледа назад, търсещ непрестанно връзка с традицията и миналото, и движението напред, в което само е възможно да се богословства по начин жив, екзистенциален и творчески. Защото да живееш в истината, означава да живееш не само в съгласие с миналото, но и в свобода от миналото. Иначе над нас надвисва опасността от вътрешно разногласие между „традиционния характер“ на „благочестието“ и нетрадиционния характер на ума.[2] А тъкмо нетрадиционният характер на ума блика от тези текстове.