Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

С джаз музикантите Антонио Санчес и Тана Алекса разговаря Марта Монева

„Да бъдеш лидер на група е най-трудното нещо, което можеш да правиш в нашия бизнес“

Имате артистичен съюз, колко трудно или лесно е това за една семейна двойка?

Антонио Санчес: Той се разви много естествено. По принцип опитвахме да не смесваме прекалено много кариерите си. Исках Тана да се утвърди без мен, защото аз бях в бизнеса от толкова много години, когато тя започна да твори по-усилено собствена музика. След това обаче постепенно започнахме да правим малки неща заедно. Аз обичах музиката, която тя пишеше, и я познавах най-добре, а след това я виждах да я изпълнява с други барабанисти и много се разстройвах. Чувствах, че те не свирят това, от което се нуждаеше нейната музика. Тогава започнах да я свиря сам и съюзът ни постепенно се разви.

Когато започнах да пиша повече музика за моята група „Миграция“, започнах да я включвам тук-там. Харесва ми звукът и как използва гласа си като инструмент, с който прави унисон със саксофона или с пианото, или с баса и хармониите, с другите инструменти. Нейните уши са най-добри за мен, когато правя музика.

Тана Алекса: В музикално отношение си имаме голямо доверие и наистина сме с много сходни вкусове, когато става въпрос за структуриране на композиция, за продукция. Имаме много здрави и органични взаимоотношения в областта на редактирането. Оценяваме взаимната структурна критика.

Наистина добро сътрудничество, как ви свързва музикалният вкус?

А.С.: Харесваме едни и същи видове музика. А и аз ценя хърватската музика. Запознахме се, докато свирех с Оливер Драгоевич, един от най-изявените хърватски певци.

Традиционната мексиканска музика изигра ли роля за вас, Антонио?

А.С.: Да, дядо ми, Игнасио Лопес Тарсо (97 г.), много известен актьор, имаше шоу с мариачи група, която разказваше истории за мексиканската революция. С него слушах обаче и класическа музика. Майка ми слушаше рокендрол, соул и други видове музика. Джазът дойде по-късно при мен.

Т.А.: При мен баща ми беше този, който винаги е слушал всякаква музика – от джаз до реге, соул, блус и R&B, а баба ми, която е на сто години, е голяма почитателка на джаза, защото той е бил поп музиката на нейното време.

Тана, баба ви е родом от Славонски брод, а номинираният ви за Грами албум Ona ни връща там. Какво стои зад него?

Т.А.: Ona означава „тя“ на хърватски. Проектът тръгва от жените в моето семейство, техните преживявания през поколенията и културите. В семейството ми има дълга линия жени, които са израснали в Европа, след което са имигрирали в Съединените щати. Чрез музиката изследвах собствения си женски опит, но и възприятието си за жените в съвременното общество около мен.

Антонио, каква е мъжката ви гледна точка към този албум?

А.С.: Израснах със самотна майка и много жени около себе си. Баба ми беше като втора майка за мен. Израснах с много феминистки възгледи за живота, защото виждах около себе си силни жени, които ме подкрепяха и насърчаваха. Всичко, което е свързано с овластяването на жените, е крайно необходимо в днешното общество. Всеки път, когато видя барабанистка например, съм щастлив. Мисля, че разнообразието е най-здравословната формула. Ако няма женска енергия в музиката, изкуството, политиката или във всекидневието, мисля, че пропускаме голяма част от това, което представлява светът.

Тана, продукцията на Ona е била доста трудна. Най-накрая тръгвате на турне в средата на януари, две години след премиерата. Какво е усещането?

Т.А.: Големият въпрос е дали турнето ще се състои. Затаили сме дъх и се надяваме на най-доброто. Отне ми много години – от написването на музиката, през събирането на парите до загубата им. Събрах всички пари с помощта на уебсайт за групово финансиране, който след това ги открадна. После кандидатствах за грантове, организирах отново финансите и продукцията, което отне много време. Реализацията на този албум означава, че наистина трябва да се бориш за това, в което вярваш, и никога да не правиш компромиси с почтеността си. Разбира се, имам подкрепата на Антонио, на семейството ми и на близките ми приятели, но по същество продуцирах този албум почти сама. Антонио е копродуцент, но да го издам сама, означаваше да чуя, че много хора не се интересуват от него и не смятат, че моментът е подходящ. Пътуването беше трудно, но крайният резултат беше много мотивиращ.

А.С.: Мисля, че това беше и урок за звукозаписните компании, които го отхвърлиха, а след това го видяха номиниран за Грами. А Тана разбра, че трябва да прави точно това, което трябва да прави, независимо какво ѝ казва някоя звукозаписна компания.

Родена сте в САЩ, но се премествате в Хърватия със семейството си. Вашият ментор в Загреб е вибрафонистът Божо Петрович.

Т.А.: Божо беше музикантът, който донесе джаза в Хърватия. Той беше първият хърватски джазов музикант, който получи международно признание. Отвори и първия джаз клуб. Намираше се съвсем близо до жилището ни и обичахме да отскачаме там. Аз пеех от малка и когато станах на възраст да кандидатствам за колежи в САЩ, исках да запиша и да представя нещо като демодиск. Баща ми помоли Божо да ме прослуша. Организирахме запис с няколко музиканти, които той събра. Той видя нещо в мен, не знаех много за джаза теоретично, просто знаех какво чувствам. И тогава той ме заведе на уъркшопа Jazz is Back, който организираше всяко лято в красивото хърватско градче Грознян. Божо ми даде увереност, че искам да продължа да се занимавам с музика.

Все пак сте учили и психология?

Т.А.: Да, завърших психология и джаз. Произхождам от семейство, което подкрепя изкуството, но никой в него не е артист. Затова не гледах на музиката като на кариерен избор, а като на хоби, което те прави щастлив, но не е начинът да си плащаш сметките. Записах се да уча психология в Бостън. Покрай нея посещавах и класове по музика, но усещах, че нещо ми липсва и съм потисната. Тогава един много мил мой професор по джаз ми даде съвет да се запиша да уча музика и намерих университета New School в Ню Йорк, където можех да продължа обучението си по психология, но и да кандидатствам в тяхната джаз консерватория. Преди да започна изпълнителска кариера, много се интересувах от психология на музиката, музикална терапия и как мозъкът ни реагира на музиката. Исках да продължа в тази посока, но след това изпълнителската ми кариера потръгна.

Антонио, а вие как стигнахте от дипломиран класически пианист от консерваторията в Мексико до джаз музикант?

А.С.: Барабаните винаги са били първата ми любов, още от петгодишна възраст. Тогава започнах да вземам уроци и да свиря заедно със записите, които слушах. Това правех известно време, докато един ден не гледах филма „Амадеус“, който ми оказа голямо влияние. Поисках да се науча да свиря и да пиша музика като него. Впечатлих се, че като дете Моцарт е бил толкова талантлив и е изпреварил времето си. С дядо ми всеки път, когато обядвахме, слушахме музика, той пускаше Чайковски, Моцарт, Бетовен, Бах. Започнах да изучавам класическа музика, обичах пианото, но барабаните имаха по-първично привличане. Малко по малко започнах да импровизирам сам, като свирех и заедно със записи. Когато записът свършеше, просто продължавах да импровизирам, без да си мисля, че в момента правя джаз. Тогава нямах никаква представа за това. Започнах да се интересувам какво може да прави моят инструмент и тогава започнах да гледам различни видеоклипове на големи барабанисти, открих хора като Чък Кърия и Пат Матини, които смесваха рок с джаз. Това ми отвори ушите за много различни видове музика и изведнъж започнах да се интересувам от джаз, без да знам, че се интересувам от джаз. Открих го късно, но това беше правилният момент, защото майка ми се опита да ми пусне плоча на Арт Блейки години преди това, когато се интересувах от рокендрол, и не ми хареса. Мислех, че е ужасен.

Кои учители си спомняте, Антонио?

А.С.: Имах добри учители в Мексико. Хуан Валдивия беше много интересен, много свободолюбив и духовен човек. Беше един от учителите по барабани в Консерваторията. Въпреки че учех пиано, се забавлявах с много от джаз музикантите в техните класове. Отивах, сядах и свирех с тях. Хуан ми отвори очите за джаза и за свободата в музиката, преди да замина за Щатите. Когато се преместих в „Бъркли“, имах някои страхотни учители по барабани като Джон Рамзи, той започна да ме учи на азбуката на джаз барабаните. Имаше страхотни учители в „Бъркли“ – Рон Савидж, Кейси Шойрел, Джейми Хадад, Кенууд Денард, който свиреше с Джако Пасториъс.

Колко труден беше преходът от класика към джаз?

А.С.: Беше трудно, а и по онова време не виждах връзка между това, което правех като барабанист, и класическата музика. Мислех, че са два различни свята, които нямат абсолютно нищо общо помежду си. После започнах да мисля повече за това какво се опитвам да направя, когато импровизирам, и как искам да структурирам импровизацията си. Пианистите или саксофонистите имат много по-музикална нагласа, когато импровизират, защото се занимават с акорди, с мелодия, с елементи на музиката, за които ние, барабанистите, сме склонни да забравяме. Ние мислим за барабаните като за ритмичен, а не като за мелодичен или хармоничен инструмент. И благодарение на факта, че съм изучавал класическа музика, форми и похвати и как Моцарт е композирал симфония или соната, имах добър пример как се структурира музика. Исках да разказвам истории и да приложа това към импровизацията. Едно от нещата, които най-много обичам да правя днес, е да обучавам ученици как да възприемат инструмента – не само барабаните, но и всеки друг инструмент – по съвсем различен начин, така че той да се превърне в средство за разказване на истории. Също и как да включиш публиката в това, което правиш, вместо да правиш нещо толкова загадъчно, че никой да не може да го проследи. Трябва бързо да грабнете вниманието на хората. Това е едно от нещата, върху които наистина се концентрирам през последните няколко години, а именно – да се опитвам да разказвам кратки истории.

Важни уроци, жалко, че вече не успявате да съчетавате преподаването в университета с кариерата на изпълнител.

А.С.: Да, наистина, но аз винаги съм обичал да правя майсторски класове. Сега се опитваме да институционализираме майсторски клас в Мексико, който да се състои всяка година. Миналото лято направихме джаз работилница там, водя наистина добри музиканти и преподаватели от САЩ. Харесва ми да накарам учениците да почувстват, че са талантливи, но те се нуждаят и от съвсем конкретни стъпки, за да преминат на следващото ниво. Обикновено те са в своя собствен свят и не свирят за други хора. Мисля, че когато започнеш да намираш правилната комбинация от това да удовлетворяваш себе си с музиката и да се свързваш с публиката, тогава се случва нещо специално.

Антонио, академичното ви образование е приключило, но работите върху лиценз за пилот?

А.С.: Да, бавно, но сигурно (смее се). Винаги съм се занимавал с гимнастика, когато бях дете, тя представляваше голяма част от живота ми. Сега се занимавам с физически упражнения само за да поддържам форма. Исках да имам хоби, в което да се потопя и което да се нуждае от пълното ми внимание, а летенето е наистина идеално в това отношение.

Екзистенцията на един музикант така или иначе е трудна, но да ръководиш група е двойно предизвикателство.

А.С.: Да бъдеш лидер на група е най-трудното нещо, което можеш да правиш в нашия бизнес. Финансовата отговорност е основната разлика между страничния музикант и лидера на група. Когато си лидер на група, трябва да мислиш не само за музиката, но и за всички отговорности, които идват с планирането на едно турне. Музикантите разчитат на теб за своето благополучие. Толкова много елементи и хора участват в успеха на един концерт.

Участвахте в последното издание на Пловдив джаз фест със страхотна група, включваща BIGYUKI и Лекс Садлър. Как се чувствахте там?

Т.А.: Публиката беше страхотна. Тя беше толкова ентусиазирана.

А.С.: Беше толкова приятен концерт! Музиката, която свирим, стига по-лесно до хората, а и ние можем да се отпуснем на сцената и да се забавляваме заедно с публиката. Това особено ми хареса в Пловдив.

Коя е най-голямата грешка, която един музикант може да направи?

А.С.: Просто да забравиш за какво си там, а именно – да предадеш нещо. Мисля, че много джаз музиканти изпадат в егоистично мислене от типа: „Това е моята музика, аз ще свиря моите сола и се надявам публиката да ме разбере“. Много пъти се случва публиката да не реагира така, както ти се иска. Мисля, че това е предимно по вина на музикантите, които не я канят на пътуването, което предприемат, и тогава въздействието на музиката се размива.

Наистина. Да се обърнем към един друг проблем – разпространението на музиката през последните години. Вие как се справяте?

Т.А.: Аз съм в малко по-различна ситуация от Антонио, защото той има късмета да издава всеки свой албум в лейбъл, така че има неговата подкрепа, а моят последен албум беше изцяло самостоятелно издание. Разпространението е мое, аз съм единственият собственик на физическия продукт. Ако хората искат да си купят компактдиск, трябва да го купят от мен, от моя уебсайт или от страницата ми в Bandcamp.

Антонио, следващият ви албум, планиран за март 2022 г., ще излезе в Warner. Какво е специалното в него?

А.С.: Това беше най-сложният и най-големият албум заради многото гости в него. И е продължение на концепцията на албума Bad Hombre от 2017 г., в който направих всичко сам. Записах всичко у дома, продуцирах го и го смесих. Исках да направя още един подобен проект. Бях в Мексико на концерт на моя приятелка от Веракрус, Силвана Естрада, страхотна певица и авторка на песни. Тя изпълни една песен – само тя и китарата ѝ, останах хипнотизиран. Ставаше дума за изчезването на жените в Мексико, което е голям проблем от много, много години. Поисках просто да взема тази песен и да видя какво мога да направя от нея с моите барабани и електроника. И я попитах дали може да я запише за мен, и тя го направи. Резултатът беше много хубав, защото осъзнах, че се връщам към рок корените си. Но основното нещо, което исках да постигна, е барабаните и гласът да са на равна нога, като двама главни герои в тази история. Тогава започнах да използвам барабаните и като продукционни инструменти, като наслоих много, много барабанни звуци, барабанни сетове, идващи от различни места, с различни звуци и просто направих така, че да звучат наистина мащабно. Резултатът беше толкова удовлетворяващ, че осъзнах, че трябва да направя целия албум по този начин. Тогава възникна въпросът кои други изпълнители да поканя да участват в него. Затова попитах Трент Резнър, лидера на Nine Inch Nails и голям филмов композитор, дали би ми дал една песен. А той каза: „Това е добра идея, но нека да запиша нещо специално за теб“. И записа нещо заедно с Атикус Рос. Беше наистина фантастично, но всъщност не беше песен, а просто различни парчета. Аз го редактирах и преосмислих, записах милион неща по него и му го изпратих обратно. И той беше много изненадан, че звучи като индъстриъл рок песен. Така че процесът по записа на всяка песен беше интересен. Третият човек, към когото се обърнах, беше Мешел Ндегеочело, прекрасната певица, авторка на песни и басистка. Бях помолил всички да ми дадат нещо – може да е старо, вече издадено, скица, няма значение. Аз просто ще го взема, ще запазя целостта на песента, но ще пресъздам всичко наново с барабаните. Идеята беше барабаните и гласът да бъдат основните инструменти. В проекта участват и певици – Лила Даунс от Мексико, Бека Стивънс и Ана Тижу от Чили. Единствената инструментална мелодия в записа е с китарното дуо от Мексико „Родриго и Габриела“. Дейв Матюс е последният, който се включи в проекта. И си помислих, че би било чудесно да има соло на китара, защото в албума няма никакви сола, затова попитах Пат Матини дали иска да запише соло на песента на Дейв Матюс, и той го направи. Резултатът е наистина интересен. Ако искате да чуете Дейв Матюс, Пат Матини и мен едновременно, трябва да си купите този албум.

Антонио Санчес е един от най-забележителните барабанисти на съвременната джаз сцена, композитор, продуцент и лидер на група. Роден е през 1971 г. в град Мексико, където завършва Националната консерватория със специалност „Класическо пиано“. Завършва с отличие джаз в Музикалния колеж „Бъркли“ и джаз импровизация в New England Conservatory of Music. Свирил е с джаз музиканти като Чик Кърия, Пат Матини, Гари Бъртън, Майкъл Брекър, Чарли Хейдън и Тутс Тилеманс. Композитор е на наградената музика за филма на Алехандро Иняриту „Бърдмен“ (2014 г.), носител е на четири награди Грами и десетки други отличия. Гостува в България на последното издание на Пловдив Джаз Фест предпремиерно с A Bad Hombre Project.

Тана Алекса Павелич е певица, композиторка, аранжорка и продуцентка. Родена е през 1987 г. в Ню Йорк. Израства там, както и в Загреб, където семейството ѝ се премества. Завършва психология и джаз в New School в Ню Йорк. Албумът ѝ Ona (2020) е номиниран за Грами.