Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Разговор с проф. Боян Знеполски

„Популизмът е част от демократичната игра. Въпросът е дали няма да помете политическата система, която го прави възможен и донякъде се нуждае от него“

За две години пандемията преобърна нашия свят и промени редица нагласи. Може ли да се каже, че разделителната линия в новите популизми вече не е между политическия елит и гражданите, а между ваксинираните и антиваксърите, ако се съди по последните сблъсъци в световен мащаб?

Скептичен съм към идеята, че пандемията може да предефинира политическата карта, да бъде повод за нова политическа конфигурация. Разбира се, тя влияе на популярността на политиците, повишава или понижава рейтингите им, но е само една допълнителна територия за политическо противопоставяне между партии и личности, което има и много други залози. Не мисля, че в България отношението към пандемията или строгостта на противоепидемичните мерки беше решаващо за изхода от парламентарните избори. Не мисля също, че пандемията ще реши и френските президентски избори през пролетта. Разбира се, популистите с радост използват сегашната кризисна ситуация, защото тя е удобен повод да демонстрират антисистемния си профил. Например „Възраждане“, които аз смятам за наследници на „Атака“, яростно атакуват противоепидемичните мерки. Нищо чудно обаче, ако утре правителството отмени мерките, да вдигнат протест в тяхна защита. Става дума за конюнктурни провокации с цел спечелване на гласовете на противниците или скептично настроените към зеления сертификат.

Най-новото изследване на Центъра за бъдещето на демокрацията към Университета в Кеймбридж открива големи промени в нагласите от последните години. През януари 2020 г. популизмът изглеждаше в неудържим възход. Днес мнозина се съмняват в способността на популистките лидери да се справят с пандемията. От друга страна, надеждите се насочват към лидера технократ – обикновено неполитическа фигура, която търси ефективни решения в кризисни ситуации. Доколко България се вписва в тази глобална картина?

Мащабното изследване на Центъра за бъдещето на демокрацията потвърждава анализи и диагнози, които редица изследователи правят през последните двадесет години. Основен извод на участници в изследователския екип е, че днес водещата причина за разочарование от демокрацията е неравенството. Очевидно подобна ситуация благоприятства популистки движения и партии, но както се твърди в изследването, популизмът е не причина, а симптом на тази криза на демокрацията.

Според мен заклащането на махалото от популизма към технокрацията ми напомня поговорката „от трън, та на глог“. В първия случай бунтът срещу елитите, връщането на суверенитета, самоизолацията, овластяването на обикновените хора, прогонването на чужденците е илюзорно решение, което няма да ни помогне да оцелеем в глобализирания свят. В другия случай се разчита на една рационална, експертна политика от страна на блестящи специалисти, която да се издигне над присъщите на една демокрация противоречия и конфликти. Но демокрацията предполага тези противоречия и конфликти да бъдат етически разрешавани с помощта на гражданите, а не управлявани от експертните елити, което крие опасността от сериозно занижаване на демокрацията.

Днес махалото на българската политика сякаш се е заклатило в посока на политиците експерти. Днешното правителство обаче трябва да се научи да оцелява в сложната коалиционна среда, която го излъчи и в която е заложен конфликтът между експерти и популисти.

Пандемията помете популист като Доналд Тръмп, но не разклати сериозно позициите на Владимир Путин, който сега изнудва световната общност с война в Украйна. Каква е връзката между стария националпопулизъм и днешния?

Според мен Тръмп и Путин принадлежат към различни политически категории. Между тях безспорно има прилики – авторитарния стил на поведение и на взимане на решения. Но тази прилика, макар и важна, не трябва да скрива основното, а именно разликите в политическите системи и в историческия контекст. Тръмп беше президент на една стара демокрация, докато Путин е президент на една страна, която като че ли не може да съществува дълго извън модуса на империята. При Тръмп откриваме очевидни популистки черти – прослава на обикновените американци и отхвърляне на политическия истаблишмънт, на неговия „бон тон“, враждебност срещу имигрантите и оттегляне от важни международни споразумения като Парижкото споразумение за климата. Същевременно Тръмп не създаде своя партия, няма институционализирана опора, той трябваше да използва една от двете партии, за да стигне до властта, но загуби последните президентски избори и не вярвам да се върне отново на политическия връх. С други думи, Тръмп беше едно популистко стилово отклонение към историята на Републиканската партия. Малко вероятно е обаче, поне аз не вярвам, че неговият дух и стил трайно ще определят занапред политиката на партията. При Путин ситуацията е съвсем различна – между него и руската история има, така да се каже, структурно съучастие. Той иска Русия да бъде отново империя и той да бъде неин президент-император. По принцип популизмът оспорва статуквото, хули елитите, иска да овласти обикновените, изстрадали хора. В Русия, напротив, Путин олицетворява политическата система, политическия елит, елита по принцип. Властта е напълно централизирана и безконтролна, всички препятствия лесно биват отстранявани – политически дразнители като Навални или институционални пречки като продължителността и ограниченията на президентските мандати. Може би звучи парадоксално, но ако в Русия се появи популизъм, той няма да идва от Путин, а ще бъде насочен срещу него.

По принцип националпопулизмът е сравнително ново явление. Началните форми на популизъм – американските популисти и руското народничество от края на ХIХ в., популизмът сред селячеството в Европа в началото на ХХ в., пример за който е и Александър Стамболийски - са свързани с една определена социална категория –слоеве, които се чувстват отхвърлени, маргинализирани от възхода на индустриалните и финансови елити, от новите ценности и порядки на епохата, които загърбват живота на селския човек, достойнството на селския труд. Националпопулизмът е много по-ново явление, съответстващо на друг исторически етап. Той е свързан с процесите на деиндустриализация, от една страна, с глобализацията и масовата имиграция, от друга. Националпопулизмът съчетава икономическата маргинализация с културната маргинализация. Ако имигрантите се усещат като заплаха, то е не само защото се страхуваме, че ще ни вземат работата, не по-малко важен е страхът, че ще разрушат традиционните за нас форми на живот и ще наложат своите. Националпопулизмът се дефинира чрез противопоставянето между народа, който е местен, национален, етнически определен, и елитите, които са либерални, космополитни, глобализирани. Свикнали сме да анализираме днешния свят през тази опозиция, да гадаем накъде ще се наклонят везните. Но ако национализмът напусне реториката на националпопулистите и обхване и политическите елити, тогава и националпопулизмът, и либерализмът ще отстъпят на заден план в полза на открито националистически режими.      

Популисткият дискурс е колаж от противоречащи си елементи, който се подхранва от слабостите на политическата система. Защо медиите не успяват да разкрият тези противоречия? Каква е ролята на медиите за възхода на популистите – например на предстоящите президентски избори във Франция?

Първо, медиите нямат за цел да разобличават и дискредитират популистки лидери. Напротив, редица от популистите са много атрактивни за медиите: независимо дали се представят като палячовци, или като мрачни пророци, те се харчат добре на медийния пазар. Второ, както казва френският социолог Мишел Виевьорка в едно интервю, което преди години направих с него, изтъкването на противоречията в една политическа позиция по никакъв начин не я отслабват. Колкото и медиите да разобличават несъстоятелността на популистите, това не означава, че така намаляват тяхната популярност. Да вземем за пример Франция. Според мен високата популярност на кандидата за президент Ерик Земур не се дължи на медийното съучастие. От една страна, Земур има дълъг опит в медиите и притежава силни медийни качества – находчивост, бързи реакции, острота, съчетани с безспорна ерудиция. Подобно на Тръмп, Земур обича да създава медийни ефекти – например твърди, че през 2100 г. Франция ще бъде ислямистка република - но не си позволява да произвежда огромни количества фалшиви новини, подобно на бившия американски президент. Трябва да изтъкнем, че много издания, сред които всекидневниците „Монд“ и „Либерасион“ или седмичниците „Обсерватьор“ и „Експрес“, не проявяват никаква симпатия към него. Едва ли е случайно също така, че Земур вече не е колумнист във вестник „Фигаро“, както и че вече не издава книгите си в издателство „Албен Мишел“. Неговият възход се дължи на политическата му находчивост, която, макар и огласявана от медиите, не е чисто медиен продукт, а намира отзвук в определени нагласи във френското общество. Според политолога Филип Рейно той предлага една по-интелектуализирана и по-радикална версия на френския консерватизъм. Основните му теми са пряката връзка между ислям и ислямизъм, както и сюжетът „голямата подмяна“: подмяната на традиционните за Франция ценности и нрави с тези на имигрантите. По повод на последното философът Андре-Конт Спонвил изтъква, че макар посланията на Земур да са реакционни и ксенофобски, те намират подкрепа и сред избиратели, които не са нито ксенофоби, нито реакционери, но се опасяват, че френският начин на живот скоро ще бъде маргинализиран. Тук стигаме и до един основен въпрос. Националпопулист ли е Земур? Според мен не е. Неговият проект по-скоро може да бъде определен като националистически. Привържениците му са сред традиционните десни избиратели или разочаровани избиратели на Националния сбор, не и сред народните слоеве. Интересното е, че известни френски интелектуалци от център-ляво и център-дясно са заинтригувани от фигурата на Земур и без да споделят неговата идеология, споделят неговите опасения. Фигурата на Земур според мен е интересна и опасна с това, че тя бележи еманципирането на национализма от националпопулизма. Той не се обръща към губещите, „забравените“, „невидимите“, обръща се към цяла Франция и се обявява за спасител на френската идентичност.

Белгийската изследователка Шантал Муф говори и за „полезен“ популизъм. Тя твърди, че популизмът не разрушава демократичната система, а я преструктурира. Има ли „полезна доза“ популизъм в трудния момент, в който живеем?

Политическата теория на Шантал Муф е много амбициозна. В поредица от публикации през последните три или четири десетилетия тя и покойният ѝ съпруг Ернесто Лакло се опитват да преформулират политическия проект на левицата след залеза на пролетариата като революционна класа. Кой може да изпълнява ролята на колективен субект на социалната промяна? Според тях няма един субект, какъвто до 70-те години на ХХ в. бе пролетариатът. Новият субект е народът, но народът не е нещо налично дадено, той е една магма от социални и културни различия, която трябва да бъде политически оформена и конструирана като единен субект на политическо действие и политическа промяна. Следователно „народът“ е амбивалентна фигура, той може да бъде мобилизиран както за прогресивни, така и за реакционни каузи. Въпросът за Муф е кой ще надделее в тази битка за народа, тоест как той да бъде конструиран – от националпопулистите или от прогресивната левица, която отстоява равенството, солидарността, но и правата на човека. В една от скорошните си книги, манифеста „За ляв популизъм“, Муф анализира именно тази дилема. Смята, че днешната неолиберална хегемония не може да бъде преодоляна от лявоцентристките партии, които я подкрепят, а единствено от един ляв популизъм – това за нея е „полезният популизъм“, който би отхвърлил както днешното политическо статукво, така и реакционните, ксенофобски проекти на националпопулизма. Муф възлагаше големи надежди на движенията от вълната „Окюпай“, беше много близка до лидерите на „Подемос“ в Испания. За разлика от други радикални политически философи тя защитава либералната демокрация и вярва, че отхвърлянето на неолибералната хегемония може да стане в рамките на днешната политическа система. Лично на мен политическата теория на Муф ми се струва находчива и стимулираща, но чисто практически ми изглежда малко тезисна и догматична, тоест трудно осъществима – когато народът тръгне към барикадите, ще ни бъде трудно ще отсеем левия от десния народ. Разрушителните енергии ще абсорбират в себе си разнородни елементи, включително националистически, и едва ли ще спазват предварително зададени ограничителни линии. Опитите на Муф да влезе в ролята на наставник на протестните движения преди седем-осем години ми се струват неуспешни, но и неуместни. Разочароваща за мен бе и нейната подкрепа за политици като Меланшон във Франция.

От друга страна, споделям отношението на Муф към неолибералната хегемония, която не само нанесе сериозни социални и морални щети на съвременните общества, но доведе и до стагнация на политическото въображение и мислене. Всяко протестно движение, което тръгва отдолу, което обединява гражданите в името на някакъв по-общ идеал или кауза, надхвърлящи преките им интереси и целящи в една или друга степен промяна на обществото, съдържа популистки момент.

Популизмът е част от демократичната игра, както смята и политическата философка Маргарет Канован. Той е източник на социална промяна. Въпросът е докъде ще стигне, дали няма да помете политическата система, която го прави възможен и донякъде се нуждае от него.

Въпросите зададоха Людмила Димова и Тони Николов

Проф. Боян Знеполски (род. 1968 г.) е ръководител на катедра „Социология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където чете и курс върху „Новите форми на популизъм“. Преводач на книги на Мерло-Понти и Милан Кундера. Автор на монографиите: „Херменевтични парадигми“ (2004) и „Пределите на субекта“ (2007).