Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

72-ри международен кинофестивал в Берлин: 10–20 февруари 2022 г.

Казано накратко, нещата изглеждат така: от осемнайсет филма в конкурса седем са на режисьорки, от девет награди – шест са за жени. Политическото послание на „Берлинале“ е, че професиите в киното не могат да бъдат делени на мъжки и женски. Това е и първият кинофорум, който премахна наградите за мъжка и женска роля (главна и поддържаща) и остави само едно актьорско отличие, като практическото приложение беше за първи път сега. Дотук добре. Проблемът е, че и двете награди отидоха при жени. Но ако едната, например за главна роля, беше дадена на актриса, а за поддържаща – на актьор, пак щеше се получи разделение по пол. И двете да са при мъже – това май никой в момента дори не си и помисля. Преиграването с женското има своето оправдание – дълго време мъжете са водещите в киното, в исторически план жените са чакали (понякога кротко, друг пък бурно) да удари техният час. Изглежда, че ще е необходимо още време, за да може на всички нива и във всички страни работата на жените в киното да започне да се приема като нещо естествено и половата принадлежност да не носи бонус. Тогава, надяваме се, ще престанем да броим мъжете и жените и ще насочим разговора към филмите.

Най-неочаквано той, разговорът за филмите, беше улеснен по друга линия, а именно заради COVID ограниченията тази година фестивалът беше лишен от традиционния си блясък. Нямаше приеми, нямаше партита, където вниманието да бъде привлечено от присъствието на персони, които сме свикнали да наричаме „звезди“. Съответно и медиите не се занимаваха с тях, а единствено и само с кинопродукцията. Като всеки голям фестивал с много секции „Берлинале“ си отглежда „деца“, които през годините се изкачват по стълбицата на успеха. Карла Симон, режисьорката на филма „Алкарас“, отличен със Златна мечка, е едно от тях. Първото ѝ участие в Берлин е през 2017 г. в секцията „Поколения“ с дебютния ѝ пълнометражен филм „Лятото на Фрида“. В следващите месеци филмът е показан на различни фестивали и печели повече от 30 награди. Включването на нейната нова творба „Алкарас“ в тазгодишния конкурс е естествено продължение на отношенията ѝ с фестивала.

„Алкарас“ разказва за каталонско семейство селяни, което се изхранва от плантацията си с праскови. От дядото до внучетата, всички са заети с производството. Един ден разбират, че това е последното им лято, защото, както обикновено се случва, едрите риби поглъщат дребните и на мястото на плантацията ще се изгражда соларна инсталация. Филмът започва с кадър, в който багер смачква стара кола, която служи за място на игра на децата, и завършва с кадър, в който багерът поглъща плодните дръвчета. Между двете сцени с багера наблюдаваме голямото семейство в неговия делник и празник. Участват непрофесионални актьори, избрани в кастинг от 7000 души от района, за съжаление на режисьорката, извън филма те не са от едно семейство. Но това не пречи да е съхранен духът на документалното кино, всичко, включително и поведението на действащите лица, стои автентично. Особено се отличават децата актьори, което е и най-трудно постижимо.

Всички елементи в този филм са си на мястото: историята, актьорите, начинът на заснимане (бърза, подвижна камера, често преследваща героите в гръб), „Алкарас“ е много добър, но като че ли му липсва щипката лудост, изненадата, която да го направи достоен за най-голямата фестивална награда. Карла Симон обясни, че с „Алкарас“ иска да застане на страната на малките култури, които съществуват навсякъде по света, да покаже, че те имат своето право на място под слънцето. В такъв случай би трябвало да е различен подходът. За съжаление Симон не успява да защити тезата си, че дребното земеделие е за предпочитане пред едрото, както ръчното производство пред техниката. Какво губят героите ѝ освен начина на живот, с който са свикнали? Печелят ли нещо? Въпроси без отговор. В „Алкарас“ има детайлно наблюдение на група хора, които изначално приемаме, че са „добрите“, и които се сблъскват с враждебна по волята на филма външна среда.

И двата си игрални филма Карла Симон снима на каталонски език, което пък даде повод за разразяване на скандал в Испания в деня след церемонията в Берлин. Каталонските сепаратисти използваха наградата, за да заявят, че тя е за Барселона, а не за Мадрид, откъдето пък отговориха, че Златната мечка е в испански ръце. Може би все още се карат…

Много по-силен и сочен за фаворит от журналистите беше швейцарският филм „Три зими“ на Михаел Кох. Това е също втори филм за 40-годишния автор, дебютът му е от 2016 г., показан първо на фестивала в Локарно, след това обиколил доста други състезания. Прилики освен в биографиите на двамата автори има и във вторите им филми. Действието в „Три зими“ също е разположено в село, само че в Алпите. Героинята Анна е самотна майка, живее с малката си дъщеря. Влюбва се в появилия се от равнината нов работник Марко. Въпреки неодобрението на селяните двамата се женят. Не след дълго идват и трудностите. Оказва се, че Марко има тумор в мозъка, това прави поведението му непредсказуемо. Селото настръхва срещу него. Единственият човек, който вярва, че Марко не е лош човек и че действията му са диктувани от болестта, е Анна. Социалната служба отделя Марко от семейството. До последния му миг, напук на всички, до него е Анна. Любовта се изправя срещу предразсъдъците. И при „Три зими“ има дълъг подготвителен период – в продължение на години Михаел Кох наблюдава живота на хората в това село. Две години са му необходими, за да убеди селянина Симон Вислер, който се занимава с отглеждане на крави, да се съгласи да влезе в ролята на Марко. Анна също се изпълнява от непрофесионална актриса – архитектка, която прочела за кастинга, явила се и я наели. Снимките продължават десет месеца. Малък снимачен екип буквално следи всекидневието в алпийското село и документира всичко. Както в „Алкарас“, така и в „Три зими“ природата е един от героите – наравно с хората. Разликата е, че в „Алкарас“ драмата е изградена чрез мащабен сблъсък на групата срещу багерите, докато в „Три зими“ тя е в героите. В този смисъл филмът на Михаел Кох носи повече вътрешен заряд и съответно трагизъм. За съжаление „Три зими“ получи само Почетен диплом.

И Сребърната мечка за режисура отиде в ръцете на жена – Клер Дени, за филма ѝ „От двете страни на острието“. Пътят в киното на 75-годишната режисьорка е доказателство, че в миналото жените далеч по-трудно са били допускани до най-важната професия в киното. В продължение на повече от двайсет години Дени работи като асистентка на именити режисьори, сред които Коста-Гаврас, Вим Вендерс, Джим Джармуш, и чак през 80-те успява да направи собствени режисьорски филми. „Шоколад“ е първият, който ѝ носи веднага международен успех. В „От двете страни на острието“ тя за трети път работи с Жулиет Бинош, казва, че двете вече си имат взаимно доверие. Филмът представя любовен триъгълник: жена и двама мъже. Клер Дени обясни, че идеята за него се ражда в условията на пандемията, когато хората се откъсват от външния свят и насочват погледа към себе си, към собствените си неизживени и дори неподозирани трепети.

Свръхемоционалният момент обаче в заключителната церемония на „Берлинале“ беше, когато на сцената излезе Мелтем Каптан, за да получи наградата си за главна роля. Каптан е с турски корени, родена и израсла в Германия, авторка на книги, комедиантка, телевизионна водеща. Приемайки Сребърна мечка, тя се обърна към публиката на турски и на немски език, като каза, че подкрепя битката на всички майки, които търсят своите изгубени из дебрите на политиката синове. Призът е за ролята ѝ в „Рубие Курназ срещу Джордж У. Буш“ на режисьора Андреас Дрезен. Филмът се опира на действителен случай – роденият в Германия турски гражданин Мурат Курназ прекарва пет години в Гуантанамо заради недоказани връзки с ислямистите. Когато излиза на свобода, той описва историята си в книга. Филмът на Андреас Дрезен обаче не се движи по документалната основа, а търси гледната точка на майката към същите събития. За сценария Лайла Щилер също беше отличена със Сребърна мечка. Образът на Рубие Курназ е изграден с помощта на сатирата, на места дори гротеска, което прави филма жив и най-вероятно ще му донесе успех сред широката публика. В същото време Андреас Дрезен държи стабилно линията на обвинението си срещу германската политическа система, която не успява да опази правовата държава и да защити малкия човек. Мелтем Каптан обясни, че говори на турски диалект, който се говорел от хората покрай Черно море, включително и от българските турци. Във филма с малка роля участва и актрисата Жанет Спасова.

Гледах „Рубие Курназ срещу Дж. У. Буш“ на прожекция не за журналисти, а с редова публика. Дочутите на излизане разговори показаха, че филмът вероятно ще има силен политически отзвук сред зрителите – не толкова заради половата принадлежност на авторите, а заради техния талант, кураж и в крайна сметка, че са курназ хора.