Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Оля Стоянова разговаря с Димитър Караниколов за любопитството към света, за масовия туризъм и режисираната фотография

Димитър Караниколов е архитект, пътешественик и фотограф. Негови фотографии са публикувани от National Geographic, Lonely Planet, Fubiz и Designboom, а през 2019 г. печели конкурса на International Photography Awards в категорията Travel Photography. През 2020 г. става Aerial Photographer of the Year в категория Fine arts. През 2021 г. в Созопол по време на „Аполония“ той представи изложба на фотографии, снимани с дрон.

Представяте се като травъл фотограф, но кое беше водещото –любопитството към света, към природата и хората или снимането?

Започнах да пътувам и снимането дойде на по-късен етап. Аз съм от поколението, което нямаше голям шанс да пътува през младостта си. На 25 години за първи път излязох от България и може би затова исках да си наваксам с пътуванията. Живях десетина години в Лондон и в един момент започнах да пътувам – навсякъде и по всяко време, където мога и когато мога. Малко по-късно свързах страстта си към пътуването с фотографията.

Отдавна ли снимате?

Започнах през 2015 г. Отидох на един фотографски уъркшоп в Монголия и тогава за първи път започнах да си задавам въпроса защо правя някакъв кадър, какъв е смисълът, как да подходя към хората, които снимам. Преди това снимането беше свързано с моята работа като архитект, но след 2015 г. е осъзнато и започнах да правя пътешествия специално за да снимам.

Как се разширяваха темите, които ви интересуват, през годините? Докато гледах снимките, си казвах: този човек обича да снима пейзажи, но снима и много портрети.

Това до голяма степен е проблем, защото аз всъщност нямам тема. Откровено ви казвам – на мен всичко ми е интересно. И това е доста проблематично за един артист или човек, който иска по някакъв начин да бъде в арт пространството. Повечето артисти имат тема, която дълбаят, изследват през цялото време. Докато при мен е хаос: снимам пейзажи, портрети, снимам с дрон, снимам със стандартни камери, експериментирам с филм.

Има една мисъл на Хосе Ортега и Гасет, че истинската история на човек е историята на странстването на неговото внимание. Вашите фотографии показват посоката, в която гледате.

Ние през цялото време сме бомбардирани от визуална информация и затова е много успокоително да откриете страница, където да има фотографии, каквито очаквате – черно-бели или пък само пейзажи, или само кадри от дрон от една и съща гледна точка. Докато аз наистина не съм намерил моята тема – обичам да снимам и изоставена архитектура, и соцпаметници. За мен фотографията продължава да бъде хоби.

Казвате го много категорично.

Защото има много конкретна дефиниция дали си професионален фотограф, или не. Когато участваш във фотографски конкурси, обикновено има категории за професионалисти и за аматьори. Ако над 50% от доходите ти идват от фотография, ти си професионалист. Та по смисъла на тази дефиниция аз съм аматьор. Не си изкарвам хляба изцяло с фотография. И това ми позволява наистина да съм свободен в онова, което правя.

Но пък за вас като архитект визуалното е много важно. Какво търсите в една снимка?

Да, визуалното е много важно наистина, защото живеем във време, когато захаросаните, перфектни кадри са най-търсени. Мисля, че това не е достатъчно. Днес всички имат достъп до камери, хората пътуват много и всеки може да направи визуално издържан кадър. За мен обаче много по-важно е какъв е смисълът на този кадър, различен ли е от целия останал визуален океан, който ни залива. Каква е историята зад този кадър, има ли смисъл да занимаваме публиката с този кадър.

Какво е най-важното при травъл фотографията?

Търпението. Аз съм нощна птица, но заради един кадър мога да стана рано, да пътувам три часа, за да стигна до някаква гора и там да чакам изгрева. И още нещо – ако отидете на някакъв интересен туристически обект, ще видите хора, които независимо че е 12 часа на обяд, че слънцето е ужасно, че светлината е неподходяща, щракат, генерират кадри. А професионалистите правят кадър само когато знаят, че има смисъл. Когато знаят, че могат да направят добър кадър. И с годините, колкото повече се уча, толкова по-малко снимам и толкова повече премислям кога да снимам. Кога да публикувам един кадър, с който да занимавам моята публика и хората, които ме следват в социалните мрежи. Има ли наистина какво да кажа с него и защо бих откраднал дори няколко секунди от вниманието на някого. Така че фотографията ме учи на търпение и осмисленост.

Имали ли сте случаи, когато се отказвате да снимате?

Да, много пъти се случва. За мен са важни кадрите, които не сме направили или които сме решили да не направим. Този избор, който постоянно правим, отсява добрите кадри от посредствените, от стандартните. Особено в травъл фотографията. Великите географски открития отдавна са направени и целият сват е картографиран, видян, всяко ъгълче е заснето от всевъзможни ракурси. И тук е трудността – да разкажеш нова история по нов начин. Аз това търся. Това прави цялото упражнение интересно. Това е играта, която аз играя.

Въпреки това кои са местата, които вие откривате? Защото всеки фотограф прави свои открития.

Наистина сякаш светът е познат – живеем в глобално общество, всички гледаме едни и същи сериали, всички знаем за интересните места по света, знаем къде се случват някакви партита. Или поне това е западното разбиране на нещата. Въпреки че сме на границата на западния и третия свят, все пак сме част от западната култура. И аз колкото по-далече пътувам, толкова повече си давам сметка, че тази култура не е вездесъща – има паралелни светове, паралелни цивилизации. Бях миналия Великден в Етиопия и останах поразен колко голяма е тази държава и как нищо не знаем за нея. Там има 83 племена, които говорят 83 различни езика и имат различна култура и обичаи, обличат се по различен начин. За всяко племе ни трябваше различен преводач. Миналото лято бях в Ливан, търсих да снимам изоставена архитектура. И съвсем случайно открих един комплекс, международен панаир, създаден през 60-те години от известния бразилски архитект Оскар Нимайер – цял изоставен комплекс с множество сгради, а една от тях се оказа най-невероятното пространство, в което съм бил през живота си. Искам да кажа, че както светът е познат и всичко е разказано и видяно, така и не е. Постоянно излизат бисери.

Какво снимате обаче в България, където живеете през последните години?

Като човек, който не беше пътувал много в младежките си години, търсех възможно най-отдалечени от България, най-екзотични места. До момента, когато един известен британски травъл фотограф, който е правил поредицата на „Хюмън Планет“ за най-интересните изчезващи племена по света, ми каза, че иска да дойде в България, и ме помоли да го разведа из страната. За него България беше най-интересната държава в Европа, защото е абсолютно непозната. Той имаше две седмици и искаше да дойде точно тук, на границата между Ориента и Европа.

Тогава ли открихте страната?

Тогава се замислих, че за да търсиш неизследвани територии, не е необходимо да изминеш осем хиляди километра със самолет. Всъщност има полуизоставени родопски села, които никой не е снимал през зимата. Защото никой не ги е виждал през зимата. Има много интересни обичаи тук. Белите сватби в Рибново са невероятно явление. И нашите кукери. Комбинацията от цялото това архитектурно минало, което имаме. Бях публикувал един кадър от пантеона в Гургулят, който е само на 30 минути от София, и стотици хора ме питаха къде е. Просто навсякъде има интересни места, които си заслужава да бъдат препокрити, заснети и тяхната история да бъде разказана.

Пътувате много и имате предимството да виждате как светът се променя.

Случвало ми се е да отида на някакво място, което все още е в началото на туристическия си метаболизъм, не е много известно. След това винаги се случват едни и същи процеси. Първо пътуващите хипита намират интересни места, много евтини, далече от цивилизацията, близо до природата. След няколко години идват богатите хипита, които превръщат тези места в бохемски рай, а след това се появяват предприемачите, които строят хотели и всичко става туристическо и суперкомерсиално. Това се случи в Тайланд, Бали, в Мексико, сега се случва в Коста Рика.

Дори един травъл фотограф признава, че от масовия туризъм трудно може да се избяга.

Да, защото средната класа е все по-силна и хората искат да пътуват. Така се чувстват добре. Когато човек задоволи основните си нужди, иска да пътува и да опознава света. Това е нормално, все повече хора започват да го правят и ние не можем да ги съдим. Човек отива в Санторини и вижда на всяка скала кацнал китайски фотограф да снима двойка, която имитира, че се жени там.

А през тези две години, в които светът уж спря?

Така се случи, че имах много пътувания преди началото на пандемията. Бях в Щатите, Боливия, Бразилия. След това имаше няколко шокиращи месеца, в които никой не знаеше какво се случва. Много е трудно да си травъл фотограф и да си заключен на терасата си. Но миналата година бях в Ливан, Исландия, Етиопия, Намибия. Ако човек иска да пътува, винаги може да намери начин. Имаше и положителни моменти – много места бяха пусти, нямаше нито тълпи, нито други фотографи. Например в Етиопия бяхме само трима фотографи на огромна територия от стотици километри.

Кои са най-далечните места, на които ви е завела фотографията? Споменахте Монголия, Етиопия. Това ли са вашите места?

Монголия е най-екзотичното и интересно място, на което съм бил. Като природа нищо не може да се сравни с Исландия. Мианмар е много интересна държава. За съжаление там имаше военен преврат, което доста затруднява пътуването. Тя също е огромна държава, с различни култури и обичаи – все едно си посетил пет страни, а не една. Филипините имат интересна природа. Мечтата ми е да стигна до най-далечната точка на Антарктида. Живот и здраве, надявам се и това да се случи.

Какво не бихте снимали? Към какви теми просто нямате интерес?

Нямам интерес към тривиални, познати неща. Правя фотографски лекции на тема „Ужасът на травъл фотографията“ и много често разказвам как в Камбоджа се опитах да направя кадър на един много известен храм, който се отразява в езеро. За да направи този кадър, човек трябва да стане в три часа сутринта, да се нареди на опашка, да изчака да отворят храма, да се пребори с хиляди други фотографи, за да има едно късче от първата линия на езерото пред храма. Бях закъснял само с 15 минути, а вече имаше тълпа от стотици хора, които бяха сложили стативите си, и нямаше къде да застана. На другия ден станах в два часа сутринта, за да изчакам и да направя този проклет кадър. И след като го направих, си дадох сметка, че той изобщо не е интересен, защото хиляди хора имат точно същия кадър.

В такива моменти ли отказвате да снимате?

Да, но за това решение се изисква време. В Мианмар направих един кадър с млад монах, който чете книга. Имаше много интересна светлина, а наоколо се стелеше пушек от димящи ароматни пръчици. Всъщност кадърът сам по себе си е интересен, но ако потърсите в Гугъл, ще откриете стотици подобни. Дори със същото момче, защото това е режисирана фотография. Влизат фотографите на групи в храма – всеки има половин час. Плащат си, за да снимат тези деца, на които също се плаща. Плаща се и на храма. А един човек стои пред прозореца и пали пръчици, за да създаде тази невероятна атмосфера. Това се прави точно в часа, когато през прозореца влиза мека светлина.

И това не се случва само в този край на света, разбира се.

Да, по същия начин рибарите в езерото Имле вече не ловят риба. Защото те знаят, че идват хора с дълги обективи към пет-шест часа следобед, преди залез, и ако им позират, ще изкарат много повече пари, отколкото ако ловят риба. Мога да ви покажа моите кадри оттам. Рибарите са с много чисти, изгладени ризи. Виждаш, че нещо не е наред с тая фотография, защото няма как работещ човек да изглежда така. В Куба по улиците съм срещал най-интересните хора – виждаш някакъв възрастен човек, страхотно облечен, той просто е излязъл навън, за да спечели пари като модел. В това няма нищо лошо, разбира се, ако това искаш да правиш. Просто в един момент аз като фотограф реших, че не искам.

В каква посока гледате сега?

Знаете ли, смятам, че човек не трябва да се вживява много в това, което има. Ако си учил за архитект или лекар, не е казано, че цял живот трябва да работиш това. Според мен човек трябва да се измисля наново – на всеки няколко години да започва нещо ново. Аз съм човек, на когото бързо му омръзват нещата, които прави. Искам да правя артистични проекти, които са свързани и с фотография, и с архитектура, но не са нито фотография, нито архитектура.

Обичате ли да правите фотоизложби, или се съпротивлявате на идеята?

Обичам да правя фотоизложби. Но ми е трудно да избера кадрите, които да представя. Миналата година ме поканиха да направя изложба на „Аполония“, този път с куратор – Елена Филипчева, която свърши страхотна работа. Наистина е добре всеки артист да работи с куратор, защото е трудно сам да оцениш нещата си.