Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Днес, когато френският „светски модел“ е по-обсъждан от всякога, известният историк и православен богослов публикува разширено издание на книгата си „Френската религия“, в което настоява, че френската държава се е конструирала в огледалото на Църквата. Интервю пред в. „Фигаро“

Какво разбирате под „френската религия“?

Става дума за едно историческо изграждане. Или ако искате – за генетичен код. Ако множество народи са се стремили към това да имат държава, във Франция държавата е изградила нацията. И ако цокълът на единството във Великобритания е монархията, а в Съединените щати – Конституцията, то във Франция това е държавата. Ала тази държава изначално се е дефинирала в отношението си към Църквата. Спрямо нея, като в огледало.

Още от възникването си Франция се е сблъскала с две господстващи сили – Римската църква и Светата римска германска империя, които са си оспорвали наследството на Цезарите и са мечтаели да властват над Европа. За да осигурят независимостта на раждащата се нация, Капетингите е трябвало да възприемат символичната репрезентация на библейския Израил: на избраното царство, неподдаващо се на завладяване. За да успеят, техните юристи са асимилирали папските атрибути в национална рамка. Така те извайват „френската религия“.

Дали папата суверен е референт на тази власт? Нали над него няма никого? Кралят на Франция е такъв по божествено право. Не че се възприема като Бог, а в смисъл, че ще се подчинява само на Бог и на никоя друга земна власт. Оттук тръгва и конституционното основание на националния суверенитет. Папата се ползва в лоното на Църквата със собствена юрисдикция, регламентирана от каноничното право. Държавата във Франция пък си гласува специфично право, от което произтича и онова административно право, което все още толкова вълнува англосаксонския свят. Рим разполага с клир, чиято мисия е доживот. Париж ще създаде кастата на чиновниците, положили клетва и обрекли се на общото благо – идеал, който все още дефинира обществения сектор във Франция. Да не говорим за литургичния мизансцен на папската власт: той непрестанно се възобновява във Франция с оглед на държавната власт, както проличава и в Петата република. И накрая, папата се позовава на функцията си на медиатор спрямо всички народи по земята, откъдето и Франция ще извлече своята „дипломация на посредничеството“, насочена най-често срещу империите. Нейната цел според известната формула на генерал Дьо Гол е да бъде „гласът на хората без глас“.

Това изземване на папските атрибути се релативизира във времеви порядък. Държавата не се слива с Църквата, а прави така, че Църквата на Франция да бъде френска. Като не приема например двойната юрисдикция, която ще направи възможна Инквизицията в Испания. Във Франция еретиците ще бъдат съдени от кралски, тоест от граждански трибунали. Тази защита на независимостта на нацията ще предизвиква постоянно повтарящи се кризи с Рим: през 1303 г. кралският пазител на печата Гийом дьо Ногаре зашлевява папа Бонифаций VIII; през 1682 г. Луи XIV свиква събор на епископите, за да се противопостави на папа Инокентий IX; през 1809 г. Наполеон Бонапарт нарежда да затворят Пий VII. Това е Франция!

Според вас светският модел във Франция не води началото си от 1905 г.

Ни най-малко. Терминът е късен и има доста дълга история. Тя започва още през XI в. с Робер Благочестивия, син на Хуго Капет, от когото Рим иска да срази „ереста“, обхванала Орлеан, която има съвременно звучене: духовни и мирски лица са прогонили епископата, смятайки го за нелеп, потиснически и противоречащ на равенството в общността на апостолите. За да бъде отменено неговото отлъчване поради безнравственост, Робер приема да потуши този религиозен бунт, но го прави в името на общественото спокойствие, като гарант на народния суверенитет.

През XIII в. Филип IV Хубави свиква за първи път Генерални щати, които постановяват, че папството не може да се меси в работите на кралството и осъждат Бонифаций VIII. Подобно на своя предшественик, той непрекъснато търси одобрението на народа. Когато през XVI в. избухват Религиозните войни, които обхващат европейския континент, мислители като Жан Боден постановяват, че само държавата може да бъде арбитър в сблъсъка между вярващите, който е смъртоносен за единството на нацията и за гражданския мир. Ала за да бъде това възможно, държавата би трябвало да си остава неутрална, сиреч сляпа, глуха и няма от богословска гледна точка. Така, докато Европа се разделя между протестанти на север и католици на юг, Франция ще е единствената страна, която ще се стреми християнски деноминации да могат да съсъществуват върху една и съща територия. Нанският едикт, издаден от Анри IV, за когото „Париж си струва една меса“, налага структурна „католизация“ в протестантската практика. А неговият син, Луи XIII, завършва тази интеграция, обезоръжавайки последните останали силни „протестантски места“, тези държавици в държавата, клонящи към различни чуждестранни сили, които доста напомнят на ислямизираните зони, съществуващи днес в някои френски предградия.

Би трябвало да цитираме още „галиканизма“ на Луи XIV, гражданския режим след приемането на Конституцията, култа към Върховното същество, установен от Робеспиер, Конкордата, въведен от Наполеон, странния катехизис на Третата република: не без противоречия, „френската религия“ е вървяла по своя път.

Как да дефинираме тогава френския „светски модел“?

Едва около 1860 г. речници като „Литре“ и „Ларус“ въвеждат в своите издания описание на „онова, което е светско“. И тъй, държавата е светска. Светският модел не е принцип, а „избягване“. Става дума за начин на политическа регулация, чиято цел е да избегне възможните граждански войни, които биха възникнали в резултат на конфликт между различните вярвания и изповедания. Това е налагане на „ничия земя“ между религиозни инстанции, които могат да влязат в конфликт. Начин да се покаже на религиите, че те могат да обитават публичното пространство, при условие че не се опитват да го превземат. Всяко философско или идеологическо свръхоценностяване на термина „светски модел“ би било гротескна и опасна грешка.

Ето защо и френският закон от 1905 г. за разделянето на Църквата от държавата е бил закон на умиротворението. И знак за една любезна раздяла. Църквата повече не иска да подчинява държавата. Държавата не иска да господства над Църквата.

Сравнихте някогашните силни „протестантски места“ с ислямизираните предградия… Да не би да смятате, че днес сме в състояние на гражданска война?

Ние сме в ситуация на латентна гражданска война, която има интензивна конфесионална основа. Френският религиозен пейзаж изцяло се промени след 1960 г. под влиянието на различни миграционни вълни и на нарастващата американизация на обществото. Дори френският юдаизъм, който е по традиция „ашкенази“, силно промени практиката си след пристигането на сефарадите от Северна Африка. Френският католицизъм, традиционно интелектуален и социален, бе подложен на сериозен пиетистки обрат под въздействие на харизматичното движение отвъд Атлантика. Същото е валидно и за френския протестантизъм, традиционно лутерански или калвинистки, в който бе инжектирана силна евангелистка небулоза, довела до неговото размиване. Накрая, появиха се и мъдростите на Азия, които не са религиозни системи, но чрез екзотиката си подхранват някакъв общ порив, често доста ирационален, към смътен спиритуализъм.

Тъкмо върху тази сцена, разтърсена от миграциите на индивиди и идеи, ислямът, съществуващ заради колониалното минало, се превърна във вътрешна и значима френска реалност. А нормативната функция на шариата бързо влезе в сблъсък с антропологическата репрезентация във Франция. Фалитът на държавата в тази насока се прояви още през 1989 г., когато Лионел Жоспен като министър на образованието се оказа неспособен да реши проблема със забулванията в училище и го препрати към Държавния съвет. А това е все едно върховното командване да изостави войската си насред битката.

Оттогава се умножиха комисиите и комитетите, които трябваше да предефинират „светския модел“. А той съответства на три прости правила: разделението – държавата гарантира свобода на изповеданията, които пък гарантират, че ще спазват обществения ред; разума – изповеданията се въздържат да се позовават на Откровението в публичния дебат и Католическата църква във Франция демонстрира по гениален начин как може да се говори за „асистираната репродукция“ чрез антропологически размисъл, понятен и за феминистките агностички; неутралността – да оставим религиозните знаци извън публичното пространство, където те се превръщат насилствено и в политически знаци.

„Законът за сепаратизма“ позволява ли ограничаването на радикалния ислям?

Проблемът с новия закон за сепаратизма, който би трябвало да укрепи „светското начало“, е, че той го предава, създавайки допълнителна административна и юридическа рамка. Така държавата се намесва пряко в изповеданията. А от 1905 г. насетне контролът не е бил насочен към богословската природа на религиозното тяло, а само върху последиците му за обществото.

Освен това този закон размива мишената си. Той е твърде обемащ, опитва се да не посочва исляма, но говори за „ислямизъм“, заклеймява практики на населението с мюсюлманска култура – например свидетелството за девственост – което е от сферата на обичая, а не е религиозен факт в точния смисъл на думата.

Така, вместо да съдейства за появата на „Ислям на Франция“, законът въвежда подозрение към всички изповедания. Да, очевидно е, че френският мюсюлмански свят трудно отговаря на изискванията на „светския модел“ и има затруднения в отношенията си с политическата модерност. Защо? Защото Франция не се осмелява да третира исляма по същия начин, както другите религии. Франция винаги е практикувала форма на легитимно насилие от страна на държавата за интегрирането на всяка вяра в националното тяло. Към протестантите това насилие е било крайно, дори жестоко. Същото е валидно и за еманципацията на евреите. Алтернативата за тях не е била никак лесна: да престанеш да бъдеш евреин, за да станеш французин, или да откажеш да станеш французин, за да продължиш да бъдеш евреин. Така се стига до франко-юдаизма. Католиците също са били подлагани на системно насилие по време на Третата република. Ето защо тези, които днес упрекват френската държава, че е твърде строга към мюсюлманите, са или невежи, или фалшифицират историята.

Ислямът на Франция е неизменна част от живота вътре в страната, но в същото време е лабораторен опит в планетарен мащаб. Нашите съотечественици мюсюлмани би трябвало да реконструират своето богословие, да имат критичен поглед към историята си, да изградят култура с универсален обхват. Ала процесът ще е бавен или изобщо няма да се случи, докато държавата не го изиска.

Как си обяснявате тогава кризата, която изпитва днес Католическата църква на Франция?

Франция вече не е католическа страна, но е немислима без католицизма. Държавата се е изградила като огледало на Църквата, за да дефинира своята политика. Когато и двете вървят зле, нацията търпи крушение. Има тенденция към самозатваряне у католиците, идентитарна или пиетистка. Някои от католиците искат да са в „миметична конкуренция“ с други религиозни общности, които също са в малцинство. Свеждането на католицизма във Франция до комунитаризъм би било колективна трагедия. Днес повече от всякога се нуждаем от католици, ангажирани в литературата, изкуството, философията. Без това френската култура ще изгуби своя източник.

В същото време виждаме как политическата класа във Франция дори не смее да поздрави за Рождество съгражданите си, сякаш религиозният смисъл на празника е изчезнал?

Живеем в нихилистично отрицание на миналото. Не искаме да бъдем наследници. Препредаването е участта на нашето човечеството. Отдалите се на амнезия няма как да спечелят мача на историята. Достатъчно е човек да се разходи из Париж, за да види, че няма как да избегне реалии като „Сен Жермен“ или „Сен Сюлпис“, „Сен Пласид“ или „Сен Мишел“. Изчезването на паметта за изповеданието унищожава спомена за културата.

Превод от френски Тони Николов