Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Идеята на този брой беше да покаже как светът се променя две години след пандемията – с избуяването на нови политически разделения и на нови геополитически напрежения, в това число и руската заплаха срещу Киев.

Нахлуването на руската армия в Украйна на 24 февруари 2022 г. сбъдна най-кошмарните ни предчувствия. Светът се промени изцяло. В Европа отново се води война (а не някаква си „военна операция“, както ни убеждава Путиновата пропаганда). Пред очите ни загинаха мирни украинци, жени и деца. Огромен брой хора бяха принудени да изоставят всичко, превръщайки се в бежанци. Онези, които остават на място, изобщо не знаят какво ги чака. А цивилизованият свят не знае как да реагира и трудно постига съгласие даже по санкциите си срещу Русия, докато диктаторът от Кремъл държи пръста си върху „червеното копче“ на ядреното куфарче, изнудвайки всички със силата на оръжията си и енергийните си ресурси.

В такива случаи човешката реакция, както заявява руската писателка Людмила Улицка, може да бъде само една: Болка. Страх. Срам. Поколенията, родени след Втората световна война, бяха напълно убедени, че им е писано да живеят без война до кончината си, която би трябвало да е по евангелски „мирна, безболезнена и непосрамена“. Защото войната е срамна действителност. Тя е поле на злото, скърбите и сълзите. Оказа се, че се сбъдна най-лошото.

А как се стигна дотук? Бъдещите историци с почуда ще установят, че в основата на всички тези скърби и сълзи е било възобновяването на една имперска идея (царска и съветска) в главата на един самозабравил се евразийски самодържец, изникнала в изолацията на кремълските му покои. И след като Путин (от хоризонта на своята 70-а годишнина) няма какво да предложи за бъдещето, той реши, че трябва да пренапише миналото. Като промени настоящето на всички нас – с цената на страданията на милиони хора.

Нека припомним обаче, че за да се стигне дотук, се мина през войната срещу Грузия през 2008 г. и анексирането на Крим през 2014 г. Междувременно режимът на Путин се разправи с вътрешната опозиция и инакомислещите, а пропагандната му машина от десетилетия съдействаше за ускорената милитаризация на руското общество и „фалшивите новини“ в световен мащаб.

Така се формира моделът на Путиновия националпопулизъм, познат ни от безкрайните му телевизионни монолози и историософски фантасмагории. Щеше да е смешно, ако милиони хора не бяха станали жертви или заложници на тези исторически абракадабри.

Формулата на този националпопулизъм е съвсем ясна и напълно се побира в трите стъпки, описани от френския изследовател Пиер-Андре Тагиеф. Първо, Русия е жертва. Тя (и единствено тя) е жертвата на всичко случващо се, на световен заговор, довел до разпада на някогашния СССР, а още по-преди – на унищожението на царска Русия. Второ, виновниците са добре известни. В основата на този заговор е „Западът“, олицетворяван от САЩ и Европа, които не могат да понесат превъзхождащото ги руско величие и ден и нощ кроят козни срещу великия руски народ. Затова дори саморазпадът на СССР се представя като най-великата геополитическа конспирация на ХХ в. Трето, за щастие идва спасителят. Той е историческият вожд, несменяемият самодържец, който провидчески ще въздаде наказание дори с цената на огромни човешки страдания. Защото може. И няма да се поколебае да превърне всичко около себе си в хаос и насилие. Животът не е неутрален. Той е джунгла, в която правото е винаги на страната на по-силния.

Така са говорели (и действали някога) и Хитлер, и Сталин. Нацистките танкове са влезли триумфално в не една европейска столица, преди да се превърнат в купчини изгоряло желязо на някое бойно поле. Съветските танкове влязоха през 1956 г. в Будапеща и през 1968 г. в Прага, покривайки със срам тогавашния СССР, което ускори неговия разпад. С изпращането на руските танкове в Украйна Путин пое по същия път. И този исторически позор е клеймо за цяла Русия.