Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Къде се крие сърцето на една малка къщичка?

Дали е заровено в двора, близо до розите? Или подпира гробището за домашни любимци? Може би лежи скрито в тайната колекция с изписаните от дядо бели листчета? Или е запечатано в браздите от старите налъми, които чувам посред нощ да тропат по плочника? Къде е сърцето?

Долу в избата, при строените в редици компоти от вишни и праскови. В дупчицата на канелката на дядовото буре за вино. Или е под металния капак на нафтовата печка. В дъгата, която свети в капката, сълзяща ден и нощ от дворната чешма. Навярно е уловено някъде в старите паяжини от бараката. Или е старателно скрито в плик с марка за въздушна поща, на който не е изписан адрес на получател.

Сърцето е във всичко това, мисля си.

Без значение дали е турска керемида, газена лампа, дървена щипка за пране или бронзов ключ за сандък със съкровище.

* * *

Последното нещо, което чух от баба, преди да си отиде, ме боде и до днес.

Каза ми:

– Юлка, остани си малък!

* * *

Сега е зима. Вървя по пустите алеи на Рогошките гробища. Стискам стрък жълти хризантеми. Отивам при баба.

– Бабче, ти беше права. Останах си малък. По-дребен от трохите. Незначителен като билетче от изпуснат автобус или изгубени пет стотинки. И много добре разбрах това, което искаше да ми кажеш...

,,Остани си малък!“.

* * *

На връщане ме сполита спомен като захапка на бездомно куче.

Хлапе съм в детската градина. Ходя с манта на бели и сини квадратчета. На краката – сандали. А баба си стяга багажа. За първи път ще напусне макгаханския остров на спасението, за да отиде за две седмици на почивка в Хисаря. Сама.

Разбира се, че надух гайдата.

Закъде съм без баба? Че аз без баба съм заникъде!

Тогава дядо ме подкупи с три лукчета, а после изпрати баба до гарата.

С батко се спогледахме. Къщата опустя и нещо в атомното ѝ сърце се скъса.

Първо изгоря крушката на нощната лампа, която гонеше чудовищата от съня ми. После батко вдигна температура и страховито се разкашля.

Игличката на майкиния грамофон се счупи и плочата на Лудвиг ван Бетовен започна да прескача в неравноделен такт. Дядо изкипя млякото, а после изгуби някъде часовника си.

Времето спря в три без десет следобед и къщата на улица „Макгахан“ 10 замлъкна.

Аз единствен знаех, че причината е липсата на баба. Големите не ме разбираха и се опитваха да оправят нещата по техния си начин. Нищо не помагаше. Нито сиропите за кашлица, нито резервните крушки и новите грамофонни иглички. А дядо напусто ровеше из чекмеджета и гардероби в търсене на часовника си.

„Макгахан“ 10 се килна и бавно се подхлъзна към дъното. Гледах с ужасени очи и се примолих баба да се върне и да спре разпада на детския ми свят.

И мина ден. И минаха два, без времето изобщо да помръдва.

И къщичката започна да се срутва...

На третия ден, точно в три без девет следобед, портичката се отвори и баба засмяна се върна.

Тогава сърцето ми изпърха и невидимите сълзи се прибраха обратно в очите ми.

Баба стискаше в едната си ръка малкото куфарче, а в другата – плетена дамаджана с полезна хисарска вода.

* * *

Когато влезе в къщата, всичко се промени. Времето тръгна напред. Нощната лампа светна сама, батко спря да кашля. Грамофонът засвири, а дядо си намери часовника в джоба на жилетката, където го беше търсил около сто пъти.

Баба отвори куфара и наизважда подаръци.

За дядо – сребриста табакера. Батко получи химикал, блок за рисуване и кръгла кутийка с водни боички.

Аз ударих десетката – падна ми се метална количка – москвич.

Такава беше баба. Крепеше къщата. Атомното ѝ сърце туптеше и всичко си стоеше непоклатимо на мястото. Всичко...

Още чувам последните ѝ думи:

– Остани си малък, Юлка!

Остани си малък.